Вар­на въп­ре­ки всич­ко

Capital - - 20 ВЪПРОСА - СВИ­ЛЕН ИВ НОВ

ВВ­и­то­ша и мо­ре­ни­те. „Шиш­ман“и „Иван Ва­зов“. Езе­ро­то с ли­ли­и­те. Вът­реш­ния двор на уни­вер­си­те­та. Док­тор­с­ка­та и „Шип­ка“. Мо­же би са сто­ти­ци мес­та­та, ко­и­то ти лип­с­ват, ко­га­то си тръг­неш. Кон­цер­ти­те и Со­фия през ав­густ. Пи­рин на два ча­са път. И прох­ла­да­та, ко­я­то Ви­то­ша из­сип­ва вър­ху гра­да през ля­то­то ве­чер.

Ед­на лят­на сут­рин, ко­га­то на­пус­ках­ме Со­фия с две ко­ли ба­гаж, за да се за­се­лим от­но­во край мо­ре­то, точ­но на из­хо­да до Елин Пе­лин ни спря­ха път­ни по­ли­цаи. „На­къ­де с тоя ба­гаж“, пи­тат. А ние каз­ва­ме прос­тич­ко: „Към Вар­на.“И свет­ка­ви­чен вто­ри въп­рос: „Абе, вие лу­ди ли сте? Ця­ла Бъл­га­рия дра­па към Со­фия, вие се ма­ха­те?“Съв­сем ис­к­ре­но учуд­ва­не, спо­де­ле­но на пъ­тя.

Всъщ­ност точ­но та­ка из­г­леж­да оби­чай­на­та ре­ак­ция на хо­ра­та за та­зи ис­то­рия. Да за­ре­жеш град с ог­ром­ни въз­мож­нос­ти, за да се вър­неш там, от­къ­де­то си тръг­нал. Или още по-ло­шо. В ед­на бав­но уми­ра­ща Вар­на, за­ду­ше­на от ал­ч­ност и ко­руп­ция, в ко­я­то са­мо от вре­ме на вре­ме ня­кол­ко ду­ши се сре­щат, опит­ват се да из­п­лу­ват от мър­т­ви­те дел­нич­ни пя­съ­ци, но пос­ле вя­тъ­рът за­пи­ля­ва на­ня­къ­де. И всич­ко ос­та­ва от­но­во зак­ле­ще­но в пре­хо­да. Град, в кой­то заб­ра­ня­ват из­лож­би и в кой­то не е ос­та­нал до­ри един ста­ди­он или град­с­ко ки­но.

Та та­ка. Най-ве­ро­ят­но все­ки въп­рос си има от­го­вор. До­ри и то­зи за сми­съ­ла на жи­во­та. И, как­то обик­но­ве­но, то­зи от­го­вор ни­ко­га не е са­мо един. „Вие лу­ди ли сте?“Най-ве­ро­ят­но да. Но не точ­но то­ва е пра­вил­ни­ят въп­рос, кой­то во­ди до от­го­во­ри­те за­що все те тег­ли към мо­ре­то и в край­на смет­ка, кол­ко­то и да се опит­ваш, ни­ко­га не мо­жеш да се от­къс­неш за­ви­на­ги от не­го.

Пом­ня един раз­го­вор с моя при­я­тел Кем­бъ­ла – то­га­ва, пре­ди да за­поч­не да пра­ви му­зи­ка и ли­те­ра­ту­ра, пра­ве­ше би­жу­та, ко­и­то про­да­ва­ше зи­ме на „Крис­тал“, а ле­те – в гра­дин­ка­та до Ча­сов­ни­ка на Вар­на. Кем­бъ­ла дър­же­ше две квар­ти­ри в два­та гра­да и по­де­ля­ше вре­ме­то си меж­ду зи­ма­та и ля­то­то при съв­сем яс­но очер­та­ни гра­ни­ци. „Не ста­ва да сто­иш раз­к­ра­чен меж­ду мо­ре­то и пла­ни­на­та; все ня­ко­га тряб­ва да из­бе­реш.“

На те­о­рия из­г­леж­да прос­тич­ко, са­мо де­то е труд­но осъ­щес­т­ви­мо. В на­ча­ло­то пъ­ту­вах­ме поч­ти вся­ка сед­ми­ца. Ста­ра ко­ла, раз­би­ти пъ­ти­ща и де­вет­с­то­тин ки­ло­мет­ра за ден край мо­ре­то. Две сед­ми­ци през ля­то­то, ко­и­то ус­пя­ват да свър­шат, пре­ди да са за­поч­на­ли. И мал­ко по мал­ко, го­ди­на след го­ди­на, се нат­руп­ва умо­ра­та, ко­я­то прев­ръ­ща раз­ход­ка­та бос по пла­жа в ня­как­ва спе­ци­ал­на наг­ра­да. А всъщ­ност съ­ща­та та­зи раз­ход­ка би тряб­ва­ло да е не­що съв­сем оби­чай­но – ка­то ръж­ди­ва­та во­да, ко­я­то пър­ва тръг­ва от чеш­ма­та, или ка­то про­фи­лак­ти­ка­та на топ­ла­та во­да през ля­то­то нап­ри­мер.

На по­вър­х­ност­та при­чи­на­та за та­ко­ва зав­ръ­ща­не е яс­на. След ка­то дъл­ги го­ди­ни ра­бо­та­та ти е би­ла свър­за­на със съз­да­ва­не­то на об­ра­зи (жур­на­лис­ти­те спо­ред мен ра­бо­тят точ­но то­ва), в един мо­мент ти се ис­ка да пре­ми­неш от дру­га­та стра­на – там, къ­де­то учас­т­ваш в ре­ал­на­та икономика и съз­да­ваш не­ща, ко­и­то мо­гат да бъ­дат пип­на­ти с ръ­ка. Въп­рос на къс­мет, че та­ка­ва въз­мож­ност се от­во­ри точ­но във Вар­на.

С оне­зи две ко­ли ба­гаж пъ­ту­вах­ме съ­бо­та, а по­не­дел­ник за­поч­вах но­ва­та си ра­бо­та – та­ка­ва в офис, осем ча­са на ден. Всъщ­ност бя­ха осем и по­ло­ви­на, за да мо­же в пе­тък да свър­ш­ва­ме в три и да сме на пла­жа. Още пър­вия уи­кенд из­г­леж­да­ше ка­то го­диш­ния ми от­пуск. Три дни на пла­жа, раз­ход­ка с ях­та, би­ра и пър­же­на ри­ба ве­чер – все кли­ше­та (и то как­ви), на­си­ти­ли вре­ме­то меж­ду пе­тък и по­не­дел­ник. И та­ка, още пър­ви­те дни усе­ща­не­то, че ни­ко­га не си жи­вял дру­га­де, се нас­та­ни съв­сем удоб­но, как­то при вся­ко зав­ръ­ща­не.

Под по­вър­х­ност­та оба­че се кри­ят дру­ги от­го­во­ри. На ули­ца­та, на ко­я­то съм ро­ден, жи­ве­е­ха гър­ци, ар­мен­ци и бъл­га­ри. Има­ше мо­ря­ци, му­зи­кан­ти, ра­бот­ни­ци и за цвят – до­цент и опер­на пе­ви­ца. В дво­ра на къ­ща­та ни жи­ве­е­ше тур­с­ко се­мейс­т­во под на­ем. През лет­ни­те ве­че­ри ця­ла­та ули­ца ся­да­ше ся­каш на ед­на ог­ром­на ма­са по дво­ро­ве­те, в ко­и­то ми­ри­ше­ше на дя­вол­с­ки но­кът, и нощ­ни ца­ри­ци раз­т­ва­ря­ха жъл­ти­те си цве­тя. А мал­ко по-къс­но в су­ма­то­ха­та и глъч­ка­та си про­би­ва­ха път ста­ри град­с­ки пес­ни и не­у­ме­ли ки­та­ре­ни со­ла.

Най-ве­ро­ят­но мо­де­ли­те на жи­во­та се за­да­ват още в дет­с­т­во­то. И се стре­миш да ги въз­п­ро­из­веж­даш в жи­во­та си ка­то въз­рас­тен, за­що­то в про­ти­вен слу­чай все не ус­пя­ваш да сгло­биш пар­че­та­та щас­тие. То­га­ва, в дет­с­т­во­то, све­тът се съ­би­ра­ше в ед­на ше­па. И то­ва бе­ше поз­на­ти­ят ни град – пъс­тър и из­б­ро­дим от еди­ния до дру­гия му край пеш; за по­ло­вин час. Град, кой­то те тег­ли на­зад ка­то кот­ва.

Дру­га­та при­чи­на е мо­ре­то. Нас­та­не­те се ня­коя ве­чер удоб­но сред ста­ри вар­нен­ци и се зас­лу­шай­те в раз­го­во­ри­те им. Мно­го ряд­ко, поч­ти ни­ко­га, те го­во­рят за мо­ре­то. До­ри и мо­ря­ци­те, ос­вен за бит­ки­те си с не­го. Ако ги по­пи­та­те оба­че за вре­ме­то, пре­ка­ра­но да­леч от не­го, със си­гур­ност ще от­к­ри­е­те в от­го­во­ри­те им ед­но и съ­що – че от

един мо­мент на­та­тък не­що за­поч­ва да ги стя­га ей тук. По­я­вя­ва се ня­как­во нес­по­койс­т­вие, не­раз­би­ра­е­мо ка­то ма­ра­ня­та по плад­не. До­ка­то не се вър­нат об­рат­но. А те­зи, ко­и­то са се за­се­ли­ли ня­къ­де дру­га­де, ви­на­ги каз­ват „при­би­рам се“, а не „оти­вам“във Вар­на.

Мо­ре­то е ня­как­ва бо­лест. Раз­би­раш го, щом ви­диш, че в прог­но­зи­те за вре­ме­то пър­во­то, ко­е­то тър­сиш, е как­во е въл­не­ни­е­то (за­що­то въл­ни­те са един­с­т­ве­на­та ба­ри­е­ра, ко­я­то не би ти поз­во­ли­ла да се гмур­каш). Ко­га­то в те­ле­фо­на ти по­не ед­на тре­та от сним­ки­те са на мо­ре­то, при то­ва, без да бро­им те­зи на хо­ра, сни­ма­ни на не­го­вия фон. Или ко­га­то не ма­хаш плав­ни­ци­те от ба­гаж­ни­ка, до­ри и през зи­ма­та. Ко­га­то не хо­диш на плаж, а прос­то сли­заш до мо­ре­то. И не ис­каш да се ли­шиш от не­ви­ди­мо­то му при­със­т­вие за по­ве­че от ня­кол­ко дни.

Раз­мя­на­та на шан­со­ве за доб­ра ка­ри­е­ра и бо­гат со­ци­а­лен жи­вот по­не на мен ми из­г­леж­да спра­вед­ли­ва. Све­тът край мо­ре­то е прос­то ус­т­ро­ен. Зат­ва­ряш вход­на­та си вра­та, тръг­ваш пеш на­до­лу по ули­ци­те и след ня­ма и де­сет ми­ну­ти ве­че пи­еш ка­фе с пог­лед към без­к­рай­но­то си­ньо. И та­ка вся­ка сут­рин, през все­ки се­зон. Най-ве­ро­ят­но то­ва е и сми­съ­лът на не­що­то, ко­е­то на­ри­ча­ме род­но мяс­то. Все те тег­ли към се­бе си, къ­де­то и да оти­деш.

Край мо­ре­то ще ви по­съ­вет­ват още не­що. Ако слу­чай­но ви хва­не те­че­ние, до­ка­то плу­ва­те, не се бо­ре­те на вся­ка це­на, за да стиг­не­те бре­га по пра­ва ли­ния. До­ве­ре­те се на те­че­ни­е­то и прос­то се дръж­те на по­вър­х­ност­та; със си­гур­ност ще ви из­ва­ди на бре­га. И ще жи­ве­е­те още. |

Сви­лен Ива­нов е док­тор по икономика. В мо­мен­та пре­по­да­ва в Ико­но­ми­чес­ки уни­вер­си­тет – Вар­на. Сце­на­рист е на ани­ма­ци­он­ни фил­ми за де­ца.

© Инна Пав­ло­ва

Newspapers in Bulgarian

Newspapers from Bulgaria

© PressReader. All rights reserved.