Из дневника на един директор
Две училищни ръководителки за това как се изгражда ефективен екип с мисъл за учениците
Това лято Министерството на образованието и науката обяви конкурси за директори на 153 училища.
Един важен въпрос остана на заден план - как един учител може да се подготви за поста директор и има ли условия за това в България.
Ключово е директорите да сплотяват екипите си така, че учителите да черпят опит един от друг и да имат обща визия за образованието на учениците. пише една заповед. Днес, 15 години по-късно и вече начело на друго училище, тя спокойно изрежда уменията, които се е убедила, че са необходими за този пост. Те отиват далеч отвъд (да, също важното) цитиране на алинеи от училищния закон или от Кодекса на труда. Започват с това човек да може да комуникира и да намери общ език с всички. Да е близо до хората, да му имат доверие, но и той на тях. Да е истински лидер.
Такава е и Емилия Иванова, директорката на 90 СОУ „Ген. Хосе де Сан Мартин“в столичния район „Люлин“. Тя е на поста от февруари 2005 г., след като две години изпълнява временно длъжността. За нея това е естествено продължение на работата й в училището, на което гледа като „място, в което всеки се чувства добре и има възможност да прояви дарбите и способностите си“. Емилия вярва, че дирек- торската позиция е шанс да случи творческите си „свободолюбиви“идеи и се радва на свободата училищният екип да избира сам методите на обучение, а с новия закон - и учебните програми и планове.
Лена Парова и Емилия Иванова ръководят две на пръв поглед различни училища. Едното - в малко населено място, където част от хората живеят в изключително трудни условия, с под 200 ученици и 18 учители, много от които всеки ден пътуват дълго, за да стигнат до класната стая. Другото - в един от големите софийски райони, с над 500 ученици и 46 учители, но под натиска на конкуренцията на така наречените елитни училища. Между двете директорки обаче, които през последните години извеждат училищата си много напред, намираме и ясни прилики. В отношението към екипите им, за които те са колега, а не шеф, към учениците, у които знаят, че освен знания трябва да изградят и умения, към родителите и общността, които са партньори, а не врагове.
Как се става директор
Това лято Министерството на образованието и науката (МОН) обяви конкурси за директори на 153 държавни и общински училища в страната заради пенсиониране на досегашните. Процедурата започна със списък от 36 закона, правилници, наредби и инструкции, по които кандидатите трябваше да се подготвят за писмен тест. Издържалите го отидоха на интервю за оценка на управленската, професионалната и комуникативната компетентност, чиито критерии, поне на хартия, звучаха добре. Конкурсът обаче не мина без обичайните подозрения за партийни назначения в някои училища, а МОН побърза да сложи новото (и не особено смислено) изискване за минимум пет години учителски трудов стаж. Междувременно един важен въпрос остана на заден план - как един учител може да се подготви за поста директор и има ли условия за това в България.
„Не сме подготвени за тази роля, преди да се явим на конкурса“, смята Лена Парова. Тя дава пример с други държави, в които, за да станеш директор, трябва не само да познаваш нормативните документи, но да имаш и преминало обучение по лидерска програма. Тук обученията идват чак след като директорът вече е назначен. „Трябва преди това да ти е ясно дали ще можеш да развиеш необходимите лидерски качества, да си отго- вориш на въпроса ставам ли за директор“, допълва Парова. Тя взима много от опита на свои колеги и смята, че новоназначените директори имат нужда от ментори и хора, на които да могат да се обадят за съвет.
Емилия Иванова е преминала през един куп обучения - от работа с делегирани бюджети и ефективно училищно лидерство, през менторски програми за адаптиране и подпомагане на новоназначени учители, та чак до валдорфска педагогика. Тя е убедена, че на директорската длъжност важи с пълна силна максимата за учене през целия живот. „Колкото и консервативна да е образователната система, ако не внасяме нови елементи и методи, няма да бъдем достатъчно ефективни, нито ще бъдем полезни и интересни за децата“, смята Иванова. За нея найценните са били курсове, свързани с емоционална интелигентност, защото директорите - а и учителите, работят непрекъснато с много хора. Когато например има случай с ученик, който трудно се приспособява към учебната среда, училищният екип трябва да работи на два фронта - със семейството, с което заедно трябва да създадат у детето правила за поведение в група и да намерят подходящата за него образователна форма, но и с родителите на съучениците му, които често недоволстват заради нарушената работа в класната стая. „Макар всеки случай да е индивидуален, винаги има и общ алгоритъм - правим интерактивна родителска среща с разменени роли, за да може всеки да се почувства в обувките на другия“, разказва директорката. Екипът и родителите обсъждат в детайли проблема и си поставят конкретни задачи.
Когато една вечер преди няколко години Лена Парова вдига телефона си и чува плачещо дете, което казва, че братовчед му - неин ученик, е вързан за дърво на двора от малтретиращия го баща, директорката изтръпва. „Бяхме разработили механизъм за действие за деца в риск, бяхме го коментирали, но не бяхме го прилагали на практика“, спомня си тя. Но тогава разбира какво е да обединиш усилия с всички отговорни в такива случаи служби. За няколко часа детето е изведено от дома и в момента се чувства добре на друго място.
Директорите трябва да намират общ език с всички и да вдъхват доверие.