//ИСТОРИЯ Ге­ор­ги Мар­ков, пи­са­те­лят

Penguin пуб­ли­ку­ва на ан­г­лийс­ки че­ти­ри крат­ки ро­ма­на на Ге­ор­ги Мар­ков

Capital - - СВОБОДНО ВРЕМЕ - сним­ки Ар­хив на Ана­бел Мар­ко­ва ав­тор Све­тос­лав То­до­ров | svetoslav.todorov@capital.bg

ЖЖ­ер­т­ва на мис­те­ри­оз­но убийс­т­во. Ав­тор на „За­доч­ни ре­пор­та­жи за Бъл­га­рия“. Ди­си­дент. Един от гла­со­ве­те на ра­дио „Сво­бод­на Ев­ро­па“. То­ва са ду­ми, ко­и­то чес­то опис­ват жи­во­та и дей­ност­та на Ге­ор­ги Мар­ков (1929 - 1978). Пи­са­тел е съ­що ед­на от тях, но мно­го бъл­га­ри ще се зат­руд­нят да ци­ти­рат не­го­ва твор­ба от­въд „ре­пор­та­жи­те“

„Тряб­ва да го пом­ним и ка­то пи­са­тел“, ка­за пре­во­дач­ка­та, дъл­го­го­ди­шен емиг­рант и при­я­тел на Мар­ков Ру­мя­на Еберт в сту­ди­о­то на BBC 4, ко­е­то от­бе­ля­за 40-го­диш­ни­на­та от по­ку­ше­ни­е­то сре­щу Мар­ков на мос­та „Ва­тер­ло“в Лон­дон, мяс­то­то, на ко­е­то жи­вее в из­г­на­ние от 1969 г. Той е ра­нен в дяс­но­то бед­ро с от­ров­на сач­ма, из­с­т­ре­ля­на от ча­дър на 7 сеп­тем­в­ри, а че­ти­ри дни по-къс­но уми­ра. До­ка­то до­гад­ки­те око­ло са­мо­лич­ност­та на фи­зи­чес­кия из­вър­ши­тел ва­ри­рат, всич­ки пог­ле­ди са впе­ре­ни към тай­ни­те служ­би на ко­му­нис­ти­чес­ка Бъл­га­рия ка­то най-ве­ро­ят­ния по­ръ­чи­тел. От­но­ше­ни­я­та на Мар­ков с власт­та и Дър­жав­на си­гур­ност ос­та­ват обект на спе­ку­ла­ции.

Пред­с­та­ва­та ни за нас­лед­с­т­во­то на Мар­ков ка­то ху­до­жес­т­вен ав­тор, а не са­мо ка­то есе­ист пос­те­пен­но се про­ме­ня. През 2017 г. „Си­е­ла“пре­из­да­до­ха сбор­ни­ка „Же­ни­те на Вар­ша­ва“и ан­то­ло­гия на не­го­ви­те пи­е­си, а от ня­кол­ко дни в кни­жар­ни­ци­те е и „Пор­т­ре­тът на моя двой­ник“.

Меж­дув­ре­мен­но Ан­дже­ла Ро­дел под ре­дак­ци­я­та на Ди­ми­тър Ке­на­ров ра­бо­ти по пре­во­да на сбор­но из­да­ние с че­ти­ри крат­ки ро­ма­на („Же­ни­те на Вар­ша­ва“, „Пор­т­ре­тът на моя двой­ник“, „Го­ля­мо­то под­зем­но бу­че­не“, „Праз­но­то прос­т­ран­с­т­во“), ко­е­то ще из­ле­зе на ан­г­лийс­ки от Penguin Classics в близ­ко бъ­де­ще, ве­ро­ят­но през про­лет­та на 2020 г.

Меж­дув­ре­мен­но от ня­кол­ко го­ди­ни жур­на­лис­тът Ди­ми­тър Ке­на­ров ра­бо­ти по би­ог­ра­фия на Мар­ков на ан­г­лийс­ки.

Но за­що е важ­но да пом­ним Ге­ор­ги Мар­ков и ка­то ав­тор на бе­лет­рис­ти­ка

Кни­ги­те на Мар­ков вне­зап­но из­чез­ват от кни­жар­ни­ци­те след бяг­с­т­во­то му, а през 60-те го­ди­ни той е поз­нат най-ве­че ка­то пи­са­тел и дра­ма­тург.

Ро­ма­нът „Мъ­же“пе­че­ли наг­ра­да за ро­ман на го­ди­на­та, а през 1966 г. е ек­ра­ни­зи­ран. Въп­ре­ки че към дне­шен мо­мент той не е оце­ня­ван осо­бе­но ви­со­ко за­ра­ди сил­ния ре­зо­нанс на ко­му­нис­ти­чес­ки идеи в не­го, тек­с­тът съ­би­ра в ед­но кон­цеп­ции, ко­и­то Мар­ков раз­ви­ва през след­ва­щи­те го­ди­ни: не­съв­мес­ти­мост­та на бун­та­ря със сис­те­ма на кон­т­рол, хе­до­низ­мът, къ­де е ин­ди­ви­дът в по-го­ля­ма­та кар­ти­на на не­ща­та, от­въд зо­на­та си на ком­форт. И най­ве­че - мъж­ка­та иден­тич­ност, мъж­ка­та чув­с­т­ви­тел­ност, как­во се очак­ва от мъ­жа в кон­тек­с­та на вре­ме­то и как­во не.

Чес­то той сб­лъс­к­ва един тип мъж с друг, за да про­ти­во­пос­та­ви и са­ми­те про­ме­ня­щи се цен­нос­ти.

„Ка­къв сми­съл има в то­зи пос­то­я­нен ред на не­ща­та? Не из­да­ва ли стра­ха на хо­ра­та от про­ме­ни, не го­во­ри ли за пос­ред­с­т­ве­ни­те же­ла­ния на обик­но­ве­ния чо­век? Ую­тен дом, при­ли­чен до­ход, доб­ра про­фе­сия, ува­же­ние в об­щес­т­во­то. И да се раз­хож­да вся­ка не­дел­на ве­чер под­ръ-

ка с же­на си, об­ле­че­на в но­ви дре­хи?, пи­ше той в „Мъ­же“, а ко­га­то да­ва глас на ед­на от ге­ро­и­ни­те, той съ­би­ра в ед­но гла­со­ве­те на мъж­ки­те пер­со­на­жи: „Мно­го е мал­ко! - каз­ва тя с дет­с­ко от­ча­я­ние. - Не зас­лу­жа­ва да се жи­вее! Да се ро­диш са­мо за да се по­чув­с­т­ваш нах­ра­нен и об­ле­чен, са­мо за да про­дъл­жиш ро­да си! Мал­ко е! - тя поч­ти из­п­ла­ка. От­в­ра­ти­тел­но мал­ко е!“

Про­за­та му е и труд­но оп­ре­де­ли­ма: до­ка­то „Мъ­же“е с яс­на струк­ту­ра и дъл­жи­на на ро­ман, твор­би­те, ко­и­то ще бъ­дат пред­с­та­ве­ни на бъл­гар­с­кия и на ан­г­ло­е­зич­ния чи­та­тел, са меж­ду по­вест­та и крат­кия ро­ман. Бе­лет­рис­ти­ка­та на Мар­ков има и об­що с дра­ма­тур­ги­я­та му - и на две­те мес­та сре­ща­ме жи­ви и ес­тес­т­ве­но зву­ча­щи ди­а­ло­зи.

„Той е страш­но ин­те­ре­сен ав­тор – най-ве­че с то­ва, че е бил мно­го бли­зък до власт­та, а впос­лед­с­т­вие е ста­нал ди­си­дент”, каз­ва ро­де­на­та в САЩ Ро­дел, на ко­я­то бъл­гар­с­ка­та ли­те­ра­тур­на сце­на дъл­жи мно­го. През го­ди­ни­те тя е пре­веж­да­ла на ан­г­лийс­ки Ге­ор­ги Гос­по­ди­нов, Ивай­ло Пет­ров, Ге­ор­ги Те­нев, Ми­лен Рус­ков. “Той е уни­ка­лен сви­де­тел на то­зи пе­ри­од в бъл­гар­с­ка­та история и вкар­ва та­зи ат­мос­фе­ра и слож­ност в тек­с­то­ве­те си.”

Ин­те­рес­но е да се че­те Ге­ор­ги Мар­ков през приз­ма­та на нас­то­я­ще­то, ко­е­то изис­к­ва да сре­ща­ме раз­лич­ни­те от нас все по-чес­то в кул­ту­ра­та, ко­я­то пот­ре­бя­ва­ме. В ед­но от не­из­да­де­ни­те си есе­та, ко­и­то „Кул­ту­ра“пуб­ли­ку­ва, Мар­ков раз­съж­да­ва вър­ху лип­са­та на по­ве­че тур­с­ки пер­со­на­жи в бъл­гар­с­ка­та ли­те­ра­ту­ра. Той ве­че е дал при­мер през соб­с­т­ве­но­то си твор­чес­т­во - как­то в „Го­ля­мо­то под­зем­но бу­че­не“, та­ка и в „Же­ни­те на Вар­ша­ва“

се сре­щат ге­рои от раз­ли­чен про­из­ход. Все­ки от тях е пред­с­та­ви­тел на раз­ли­чен ъгъл в об­щес­т­во­то – да­ли ка­то по­ло­же­ние, да­ли ка­то въз­г­ле­ди.

Те са част от по-ши­ро­ка история: ко­га­то гле­дат към не­бе­то, Мар­ков чес­то пи­ше, че те гле­дат към Кос­мо­са.

Ключ към лич­ност­та „Ужас­но е да имаш ам­би­ции и да се убеж­да­ваш в тях­на­та не­пос­ти­жи­мост. От то­ва ам­би­ци­и­те ста­ват по-ос­т­ри, ин­с­тин­к­тив­ни­ят по­рив по­не­у­дър­жим… и ре­зул­та­ти­те тол­ко­ва убийс­т­ве­но от­чай­ва­щи“, пи­ше Мар­ков в „Праз­но­то прос­т­ран­с­т­во“, твор­ба, в ко­я­то той син­те­зи­ра и как­ва аг­ре­сия и зат­во­ре­ност мо­же да по­ро­ди не­щас­ти­е­то в лич­ния жи­вот: „На­ви­кът ни е ли­шил от вся­ка но­вост, от вся­ка све­жест, ние не се виж­да­ме, кол­ко­то и да се гле­да­ме, съ­щес­т­ву­ва­ме у до­ма ка­то прас­та­ри пор­т­ре­ти, с ко­и­то всич­ки са свик­на­ли и от го­ди­ни ни­кой не е пог­лед­нал. Ние сме два­ма ста­ре­е­щи скоп­ци, при­ну­де­ни да жи­ве­ят под един пок­рив, от­вър­на­ти един от друг за­ра­ди вза­им­на­та си нес­по­соб­ност…“

Ако при­е­мем, че Ге­ор­ги Мар­ков се е чув­с­т­вал не­до­о­це­нен в ко­му­нис­ти­чес­ка Бъл­га­рия, нес­во­бо­ден да раз­гър­не всич­ки­те си идеи и на мо­мен­ти мал­ко аро­ган­тен, про­за­та му ще под­к­ре­пи та­зи те­за.

„Пор­т­ре­тът на моя двой­ник“из­г­раж­да един по­тен­ци­ал­но ав­то­би­ог­ра­фи­чен гла­вен ге­рой, кой­то е сил­но не­у­дов­лет­во­рен как­то от жи­во­та и хо­ра­та око­ло се­бе си, та­ка и от са­мия се­бе си.

„Ня­ко­га че­тях неп­ре­къс­на­то, всич­ко. Се­га съм ка­то го­лям бъл­гар­с­ки пи­са­тел — не че­та ни­ко­го и не се ин­те­ре­су­вам. Или, об­рат­но­то, най-на­хал­но лъ­жа, че съм чел не­що, ко­е­то ни­ко­га не съм чел. Или пос­лед­но­то: чис­то и прос­то пре­пов­та­рям чуж­до мне­ние. Щом ка­то ис­кат ня­как­во мне­ние, що да не го дам!“, пи­ше Мар­ков, чий­то ге­рой в на­ча­ло­то на тек­с­та каз­ва: „Ах, как­ва фан­та­зия имам за пра­ве­не на мръ­со­тии! Мо­га да бъ­да ръ­ко­во­ди­тел на об­щес­т­ве­на ор­га­ни­за­ция за ус­луж­ва­не с мръ­со­тии.”

До­къ­де­то мо­же да стиг­не то­ва не­у­дов­лет­во­ре­ние? За пи­са­те­ля то из­г­леж­да та­ка: „Друг път ми се е случ­ва­ло да си нам­ра­зя ня­ко­го та­ка, без при­чи­на, прос­то за да имам къ­де да си пла­си­рам зло­ба­та.

Не мо­га да я за­дър­жам, тъй ка­то тя се об­ръ­ща сре­щу са­мия ме­не и ме тро­ви, а та­ка, ка­то си на­ме­ря ня­ко­го за мра­зе­не, мно­го ми олек­ва.”

Ге­ор­ги Мар­ков vs. ко­му­нис­ти­чес­ка Бъл­га­рия Мар­ков ви­на­ги е бил иро­ни­чен към не­га­тив­ни­те стра­ни на на­ро­доп си­хо­ло­ги­я­та ни в до­ку­мен­та лис­ти­ка­та си, пра­ви го и в про­за­та: “Прос­то ка­то все­ки бъл­га­рин ни­как не мо­га да тър­пя ня­кой да умее по­ве­че от ме­не как­во­то и да е. Случ­ва­ло ми се е да мра­зя и цен­тъ­ра на на­ци­о­нал­ния от­бор по фут­бол,

заг­де­то вкар­ва та­ки­ва ефек­т­ни го­ло­ве, че аз се драз­ня от об­що­то приз­на­ние и ка­то се връ­щам към до­ма си, из­мис­лям раз­ни на­чи­ни да за­поч­на да иг­рая по-доб­ре от не­го и да взе­ма акъ­ла на пуб­ли­ка­та още по-ефек­т­но...”

Кри­ти­ка­та и сар­каз­мът към дру­ги­те са яв­ни и в „Го­ля­мо­то под­зем­но бу­че­не“: „Мно­го са ми неп­ри­ят­ни всич­ки, ко­и­то неп­ре­къс­на­то по­каз­ват кол­ко мно­го са чес­т­ни. Те ме връ­щат към го­ди­ни­те, ко­га­то по­ло­жи­тел­ни­ят ге­рой на вся­ка тъ­па книж­ка ме из­пъл­ва­ше с въз­торг и си меч­та­ех да из­ля­за ка­то Да­вид с праш­ка­та сре­щу вся­ка­къв Го­ли­ат. И въ­об­ще ме пре­диз­вик­ват към куп срав­не­ния, ко­и­то вед­нъж на­ми­рам за де­тин­щи­ни, а друг път се­ри­оз­но ме опе­ча­ля­ват, сти­га­ло се е да­же до­там - от мъ­ка по из­гу­бе­ни­те доб­ро­де­те­ли съм се на­пи­вал до пъл­но тру­пяс­ва­не. За­що­то аз съм на­пъл­но убе­ден, че в на­ше вре­ме сра­же­ни­е­то меж­ду Да­вид и Го­ли­ат ни пра­ви по­ве­че страх­ли­ви, от­кол­ко­то храб­ри.“

Пос­лед­но­то на­пом­ня за фи­на­ла на „За­доч­ни ре­пор­та­жи за Бъл­га­рия“и „чув­с­т­во­то на не­по­но­си­мост“, ко­е­то Мар­ков опис­ва в есе­та­та: „Са­мо­то жи­ве­е­не в стра­на­та пред­с­тав­ля­ва­ше без­к­рай­на ве­ри­га от ком­п­ро­ми­си. До­ри бор­ба­та сре­щу ком­п­ро­ми­си­те бе­ше ком­п­ро­мис­на. Ни­во­то на от­но­ше­ни­я­та меж­ду об­щес­т­во и ин­ди­вид бе­ше из­вън­ред­но низ­ко. И ста­ри­ят за­кон, че чо­век пос­те­пен­но въз­п­ри­е­ма чер­ти­те на оно­ва, сре­щу ко­е­то се бо­ри — ми се стру­ва­ше, че > 68

Ге­ор­ги Мар­ков го въл­ну­ва чо­ве­кът - не по­ли­ти­ка­та, не об­щес­т­во­то тол­ко­ва, не сис­те­ма­та - а на пър­во мяс­то чо­ве­кът.

> 67 дейс­т­ву­ва без­пог­реш­но.

Все по-чес­то от­к­ри­вах у се­бе си (ма­кар и с об­ра­тен знак) съ­щи­те еле­мен­ти на при­ми­тив­ност, ин­с­тин­к­тив­ност, без­чув­с­т­ве­ност и до­ри бе­зог­лед­ност, при­съ­щи на хо­ра­та, ко­и­то не­на­виж­дах. За раз­ли­ка от мно­зи­на, ко­и­то съз­на­ва­ха, че с тях ста­ва­ше съ­що­то, но вяр­ва­ха, че то­ва бе­ше вре­мен­но, че не­ща­та щя­ха да се оп­ра­вят, аз ня­мах ни­как­ви илю­зии, че по от­но­ше­ние на мен не­ща­та бя­ха поп­ра­ви­ми. Мо­же би мо­е­то чув­с­т­во бе­ше по-се­бич­но, мо­же би бях пре­ка­ле­но за­ет със соб­с­т­ве­но­то раз­д­во­е­ние.”

Ре­ал­ни чув­с­т­ва и ис­то­рии сто­ят и зад „Же­ни­те на Вар­ша­ва“, история за за­поз­нан­с­т­во­то на два­ма мъ­же - млад чо­век, ос­та­вил зад се­бе си бо­хем­с­кия жи­вот на пол­с­ка­та сто­ли­ца, и стар ов­чар от­шел­ник. Сю­же­тът до го­ля­ма сте­пен по­чи­ва на раз­ка­за­но­то от при­я­тел на Мар­ков, ко­е­то той на­пис­ва, след ка­то Деч­ко

Узу­нов и Па­вел Ве­жи­нов го уве­ща­ват да го пре­вър­не в ро­ман.

Ге­ор­ги Мар­ков ка­то ге­рой Пок­рай 40-го­диш­ни­на­та от смърт­та на Мар­ков пред­с­тои пус­ка­не­то на ау­ди­о­ва­ри­ант на „Гос­по­дин М.“от „Ко­либ­ри“, ро­ма­на на Ге­ор­ги Те­нев от 2010 г. В не­го той пре­да­ва пос­лед­ни­те сед­ми­ци от жи­во­та на Мар­ков в Бъл­га­рия (по сил­но фик­ци­о­на­ли­зи­ран на­чин).

“Бих пре­по­ръ­чал да се чуе пър­во гла­сът на Ге­ор­ги Мар­ков, има дос­та­тъч­но за­пи­си.

То­ва ми се стру­ва важ­но - да че­теш, ка­то слу­шаш в гла­ва­та си тем­бъ­ра на ав­то­ра”, каз­ва Те­нев, кой­то пре­по­ръч­ва на но­ви­те чи­та­те­ли на про­за­та на Мар­ков „Праз­но­то прос­т­ран­с­т­во“. “А пи­е­са­та „Ко­му­нис­ти“е мно­го ин­те­рес­но из­пи­та­ние за раз­би­ра­ни­я­та на съв­ре­мен­ния чи­та­тел. За кли­ше­та­та в гла­ва­та ни, за убеж­де­ни­я­та и пре­ду­беж­де­ни­я­та.”

Те­нев има и ед­на по-не­о­чак­ва­на пре­по­ръ­ка към бъ­де­щи-

те чи­та­те­ли на про­за­та на Мар­ков. „Не­ка да взе­мат ня­кол­ко кни­ги – ед­на на Мар­ков и ня­кол­ко на дру­ги бъл­гар­с­ки пи­са­те­ли от съ­ща­та го­ди­на. Да се че­те в кон­текст. Мно­го важ­но е да се осъз­на­ва, че бъл­гар­с­ка­та ли­те­ра­ту­ра е ед­но об­що де­ло, в не­го има и ед­но, и дру­го, но че­те­не­то в кон­текст е тол­ко­ва ин­те­рес­но, та­ка по­лез­но, за да си със­та­виш пред­с­та­ва за са­ми­те кни­ги и за вре­ме­то”, каз­ва Ге­ор­ги Те­нев. За не­го в пи­са­не­то на Мар­ков има взи­ра­не в чо­ве­ка и в дъл­бо­ко­то.

“Без да са неп­ре­мен­но ди­си­ден­т­с­ки или политически кри­тич­ни, те се от­ли­ча­ват с ог­ром­на­та сво­бо­да да се тво­ри из­вън рам­ка­та на со­ци­а­лис­ти­чес­кия ре­а­ли­зъм. Мно­го не­го­ви съв­ре­мен­ни­ци, от­лич­ни ав­то­ри, са пра­ви­ли то­ва в ня­как­ва рам­ка или под ня­как­ва мас­ка - нап­ри­мер в ис­то­ри­чес­кия ро­ман. Ге­ор­ги Мар­ков го въл­ну­ва чо­ве­кът - не по­ли­ти­ка­та, не об­щес­т­во­то тол­ко­ва, не сис­те­ма­та - а на пър­во мяс­то чо­ве­кът.

Мар­ков, стру­ва ми се от всич­ко че­те­но и из­с­лед­ва­но, е бил мно­го ви­та­лен. Жи­вял е на ви­со­ки обо­ро­ти, не­на­сит­но.

За не­го жи­во­тът на чо­ве­ка е ин­те­ре­сен. И го въл­ну­ва лич­ност­та, жи­ви­ят чо­век ка­то „мяс­то на дейс­т­ви­е­то“.

То­ва пра­ви про­за­та и дра­ма­тур­ги­я­та на Мар­ков ус­той­чи­ви на вре­ме­то. Не­мал­ко би­ха при­поз­на­ли и днеш­на­та ре­ал­ност в та­зи, ко­я­то той опис­ва. Как­то каз­ва На­чал­ни­ка, един от ге­ро­и­те в спо­ме­на­та от Те­нев пи­е­са „Ко­му­нис­ти“: „Бъ­де­ще­то е ва­ше, а нас­то­я­ще­то е на­ше! Ние жи­ве­ем, а вие ча­ка­те! Тъж­но­то е, че ня­кои от вас, ня­кои фа­на­ти­ци ка­то те­бе, мо­же и да не го до­ча­кат! Или ти си на дру­го мне­ние?“

Newspapers in Bulgarian

Newspapers from Bulgaria

© PressReader. All rights reserved.