Рус­ки­ят жи­вот е как­то ви­на­ги меж­ду бар­да­ка и ба­ра­ка­та

Capital - - СЪДЪРЖАНИЕ #41 - Свет­ла­на Алек­си­е­вич, но­бе­лов ла­у­ре­ат по ли­ту­ра­ту­ра за 2015 го­ди­ни и ла­у­ре­ат на го­диш­на­та наг­ра­да на име­то на Ан­на По­лит­ков­с­кая Raw in WAR за 2018 го­ди­на

СС­къ­па, Ан­на!

Ис­кам да ти раз­ка­жа как жи­ве­ем без теб. Къ­де сме? В коя точ­ка на ис­то­ри­я­та?

Ед­но е яс­но - не сме там, къ­де­то бих­ме ис­ка­ли. Ти не си с нас по­ве­че от 10 го­ди­ни, за то­ва вре­ме бих­ме мог­ли да жи­ве­ем в дру­га стра­на, да се пре­мес­тим от им­пе­ри­я­та на ГУЛ­а­га в нор­мал­на ев­ро­пейс­ка дър­жа­ва, как­то нап­ра­ви­ха то­ва мно­го на­ши съ­се­ди. Но как­то е ка­зал Сто­ли­пин: "В Ру­сия на все­ки де­сет го­ди­ни всич­ко се про­ме­ня, а за 200 го­ди­ни ни­що." Ба­на­лен ве­че ци­тат, но в не­го има тол­ко­ва от­ча­я­ние, че ни се ис­ка да го пов­та­ря­ме.

Ти пом­ниш 90-те - бур­ни, кър­ва­ви, свя­ти... Пом­ниш кол­ко ро­ман­тич­ни бях­ме, тряб­ва се­га да си приз­на­ем - прес­тъп­но ро­ман­тич­ни. На­ив­но вяр­вах­ме, че след ка­то в биб­ли­о­те­ки­те се по­я­ви­ха кни­ги­те на Сол­же­ни­цин, Ша­ла­мов, Грос­ман, за ко­и­то пре­ди мо­же­ше да вле­зеш в зат­во­ра, по­я­ви­ха се сво­бод­ни вес­т­ни­ци, раз­лич­ни пар­тии, а не са­мо КПСС - сме за­поч­на­ли да стро­им нор­ма­лен жи­вот.

Ще бъ­дем ка­то всич­ки. Ще вле­зем в нор­мал­ния свят и ще прес­та­нем да пла­шим всич­ки с на­ши­те "Ис­кан­де­ри" (вид ра­ке­ти - бел. ред.). На пло­ща­ди­те се съ­би­ра­ха сто­хи­ляд­ни ми­тин­ги и меч­та­е­ха - на­път е да ста­не ре­ал­ност, бук­вал­но ут­ре ще бъ­дем сво­бод­ни. Още ни­кой не зна­е­ше, че бивш зат­вор­ник, кой­то е пре­ка­рал це­лия си жи­вот в ла­гер, не мо­же да из­ле­зе през пор­ти­те и да бъ­де сво­бо­ден. А не мо­же, за­що­то всич­ко, ко­е­то знае, е ла­гер, всич­ко, ко­е­то мо­же да пра­ви, е ла­гер.

Как­ви илю­зии имах­ме то­га­ва. На­ив­но мис­лех­ме, че след ка­то съ­бо­рим от пи­е­дес­та­ла ка­мен­на­та ста­туя на идо­ла-па­лач Дзер­жин­с­ки, то­ва ще бъ­де дос­та­тъч­но да ди­ша­ме сво­бод­но. И ето, пре­из­да­до­ха Сол­же­ни­цин, Ри­ба­ков, всич­ки че­тя­ха, у нас и у мо­и­те при­я­те­ли. В ня­кои къ­щи на ин­те­ли­ген­т­ни хо­ра ня­ма­ше на за­ка­чал­ка­та при­лич­но пал­то, но за­дъл­жи­тел­но има­ше ог­ром­на биб­ли­о­те­ка, се­га тех­ни­те де­ца и вну­ци не зна­ят как­во да пра­вят с те­зи кни­ги и спи­са­ния, те не са им нуж­ни - из­х­вър­лят ги на бок­лу­ка.

Да, ти­чах­ме по пло­ща­ди­те и кре­щях­ме "Сво­бо­да! Сво­бо­да!", на­ис­ти­на, ни­кой не зна­е­ше как­во е то­ва. И то­га­ва се за­поч­на... зак­ри­ха за­во­ди, фаб­ри­ки, на­уч­ни ин­с­ти­ту­ти, пред­п­ри­я­тия - и как­во да пра­вим с та­зи сво­бо­да ? Ни­кой не е меч­тал да бъ­дем сво­бод­ни и про­ся­ци. Всич­ки ис­ка­ха да бъ­дат гос­по­да­ри, а не прис­лу­га. Се­га, ко­га­то в скъп ма­га­зин по­мо­лиш да ти от­де­лят по­веч­ко вни­ма­ние, то­ва се при­е­ма ка­то уни­же­ние. Всич­ки из­ля­зох­ме от со­ци­а­лиз­ма, къ­де­то всич­ки бях­ме бед­ни, но ед­нак­во бед­ни.

Аз мис­ля, Ан­на, че си ус­пя­ла да го ви­диш по те­ле­ви­зи­я­та как "но­ви­те рус­на­ци" обяд­ват с че­рен хай­вер, мон­ти­рат си злат­ни то­а­лет­ни в час­т­ни­те са­мо­ле­ти, имат най-дъл­ги­те ях­ти в све­та, а на­ро­дът ня­къ­де в Ря­зан или на Са­ха­лин гле­да то­ва гла­ден - ня­ма ра­бо­та, ня­ма па­ри. Ни­кой не бе­ше по­мис­лил за на­ро­да. Иде­я­та бе­ше оби­ча­на по­ве­че от чо­ве­ка. Се­га се учуд­ва­ме, че в гла­ви­те на хо­ра­та е ка­ша от бя­ло и чер­ве­но. За­що­то ни­кой не е раз­го­ва­рял с тях, не се е по­каз­вал по те­ле­ви­зи­я­та и не е

обяс­ня­вал. Ето Пу­тин раз­го­ва­ря, но той се е на­у­чил от на­ши­те греш­ки. Но ра­бо­та­та не е в Пу­тин, Пу­тин го­во­ри то­ва, ко­е­то на­ро­дът ис­ка чуе. Бих ка­за­ла, че все­ки рус­нак е мал­ко Пу­тин.

Ста­ва ду­ма за ко­лек­тив­ния Пу­тин, ние мис­лех­ме, че проб­ле­мът е в съ­вет­с­ка­та власт, а проб­ле­мът е в хо­ра­та. "Съ­вет­с­ка­та ка­ша" в гла­ви­те и ге­не­ти­ка­та. Кол­ко бър­зо за­ра­бо­ти ста­лин­с­ка­та ма­ши­на... С как­во поз­на­ние и страст всич­ки пра­вят до­но­си за при­я­те­ли­те си, ло­вят шпи­о­ни, би­ят за­ра­ди то­ва, че си раз­ли­чен... Ста­лин въз­к­ръс­на... Из ця­ла Ру­сия из­ди­гат не­го­ви па­мет­ни­ци, ри­су­ват пор­т­ре­ти, от­к­ри­ват му­зеи..

Ти, Ан­на, си оти­де от жи­во­та с вя­ра­та, че по­бе­дих­ме прев­ра­та. Но вре­ме­то, ко­е­то жи­вях­ме без теб, по­каз­ва, че прев­ра­тът се при­та­ил във вре­ме­то, при­ел е дру­ги фор­ми, а днес е по­бе­дил. През 90-те, ако ня­кой хо­де­ше с фла­нел­ка с пор­т­рет на Ста­лин или с над­пис "СССР", щя­ха да му се прис­ме­ят, а днес то­ва е не­що нор­мал­но. В кни­жар­ни­ци­те се про­да­ват де­сет­ки кни­ги за Ста­лин, за же­на­та на Ста­лин, за ве­ли­кия ге­не­ра­ли­си­мус във вой­на­та, за лю­би­мо­то ви­но на Ста­лин, как­ви ци­га­ри е пу­шел...

Не­раз­би­ра­е­мо за мен, хо­ра­та се раз­ди­рат меж­ду пла­ча за сво­и­те уби­ти род­ни­ни и лю­бов­та към Ста­лин. Нос­тал­гия по всич­ко съ­вет­с­ко.

Рус­на­кът ис­ка да има шен­ген­с­ка ви­за, чуж­да мар­ка ав­то­мо­бил, мо­же и вто­ра ръ­ка, и вя­ра в Ста­лин.

Най-труд­но­то не­що, ко­е­то тряб­ва да раз­бе­реш - рус­на­ци­те се на­у­чи­ха да уби­ват

бра­тя­та си, да мра­зят.

Мо­га да ти раз­ка­жа как ме из­х­вър­ли от ко­ла­та един мос­ков­с­ки так­си­мет­ров шо­фьор, ка­то раз­б­ра, че аз съм от За­пад­на Ук­рай­на, че май­ка ми е ук­ра­ин­ка и че аз оби­чам ук­ра­ин­ци­те. "Крим е наш", ми ви­ка­ше той. "Не, не е твой, на ук­ра­ин­ци­те е" - "Дон­бас е наш!" - "Не, ук­ра­ин­с­ки е!" Не знам, Ан­на, ще­ше ли да мо­же тво­е­то сър­це да при­е­ме и та­зи бол­ка. Не­съм­не­но ти ще­ше да оти­деш на вой­на­та в Ук­рай­на, не­съм­не­но ще­ше да пи­шеш сво­и­те чес­т­ни ре­пор­та­жи...

Ако пре­ди цин­ко­ви­те ков­че­зи от Аф­га­нис­тан прис­ти­га­ха тай­но и бя­ха пог­реб­ва­ни тай­но през нощ­та, се­га прис­ти­гат ка­то "То­вар 200" от Ук­рай­на и Си­рия. Но има ог­ром­на раз­ли­ка - ко­га­то пи­сах кни­га­та "Цин­ко­ви­те мом­че­та" за вой­на­та в Аф­га­нис­тан и оти­вах в до­ма на май­ка­та, ко­я­то ча­ка­ше ков­че­га с тя­ло­то на си­на си, ме пос­ре­ща­ше с ду­ми­те "Всич­ко ще ти раз­ка­жа, на­пи­ши ис­ти­на­та", се­га май­ки­те мъл­чат, го­во­рят шеп­неш­ком. Са­мо ед­на си приз­на и аз го про­че­тох във вес­т­ни­ка: "Ни­що ня­ма да ви раз­ка­жа, за­що­то ня­ма да ми да­дат па­ри­те за за­ги­на­лия ми син. С те­зи па­ри ще ку­пя апар­та­мент на дъ­ще­ря си."

Къ­де? Ко­га? Ние се обър­нах­ме на­зад, пад­нах­ме в мра­ка на бе­зу­ми­е­то, стра­ха и ом­ра­за­та на ста­лин­с­ки­те го­ди­ни. Още се стра­ху­ва­ме да си приз­на­ем то­ва от­к­ри­то. Но е та­ка. Вой­на... В бив­шо­то пос­т­съ­вет­с­ко прос­т­ран­с­т­во за­ги­на­ха де­сет­ки жур­на­лис­ти и вся­ка го­ди­на в то­зи че­рен спи­сък се по­я­вя­ват но­ви име­на.

Рус­ки­ят жи­вот, как­то обик­но­ве­но, се лу­та меж­ду бар­да­ка и ба­ра­ка­та.

Не е слу­чай­но, че хо­ра­та око­ло мен, как­то чес­то чу­вам, че­тат кни­ги за 30-те го­ди­ни в Гер­ма­ния или за вре­ме­то пре­ди рус­ка­та ре­во­лю­ция. Пи­таш за­що? Жи­во­тът се­га пла­ше­що при­ли­ча на то­га­ва. Ед­ни го­во­рят за тре­та све­тов­на вой­на, дру­ги за фа­ши­зъм.

Сво­бо­да­та е дъ­лъг път... То­зи опит ние при­до­бих­ме без теб. Ти си ни мно­го нуж­на, Ан­на! Ние се учим от теб, че ком­п­ро­ми­сът на вой­на е не­въз­мо­жен, че до­ри мал­ки­ят ком­п­ро­мис ни пра­ви съ­у­час­т­ни­ци. Ще­ше да ни бъ­де мно­го труд­но без то­ва, ко­е­то ус­пя да ни ка­жеш, и то­ва, ко­е­то нап­ра­ви. Без тво­я­та вя­ра, че ще ни спа­си не ом­ра­за­та, а лю­бов­та към чо­ве­ка. Бла­го­да­ря ти, че те има­ше и че те има.

Newspapers in Bulgarian

Newspapers from Bulgaria

© PressReader. All rights reserved.