Откриват по нещо за себе си и за света

„Трябва да си приключил с комфорта, ако искаш живот в планината. Трябва да обичаш да те вали, да ти е студено, да си леко на ръба винаги - на умората, на възможностите си, да си приключил с егоцентризма“, казва Милена Димитрова, която е професионално свързана с културния живот на столицата, но всъщност живее на час от нея.

Тази зима ще е трета за семейството й в село Белица, разположено в Ихтиманската Средна гора. Казва, че изборът им не е за всеки, но е напълно подходящ за тях. „Изисква голяма активност, а хората май като цяло не обичат да са активни. Хубаво е да обичаш природата и животните, но не само на снимки - да си любопитен към всичко около теб, без да се смяташ за господар на положението. Видях и осъзнах много неща: за връзката ни с храната, защо е важно да я отглеждаш сам, за невероятно тънката симбиоза и цялост на света - как нищо в природата не е излишно и няма боклук освен този на човека. Всеки ден откривам по нещо за себе си, за света. Чувствам се жива.“

Милена описва начина на живот на семейството си като мечта, която е отдавна планирана и поетапно реализирана. „Построихме си къщата сами, без чужда помощ - бавно и с много работа, особено на мъжа ми. После идвахме за по цяло лято. След това се откъснахме от работата в офиса и накрая си хванахме шапките и изкарахме зимата тук. Всъщност голямото изпитание е да изкараш една зима, тогава се разбира дали си бил готов за промяната.“

Но какво всъщност ги е дистанцирало от града? „Накара ни чувството, че нещо не е наред с живота ни на консуматори, че искаме да създаваме сами дома си, храната си, че искаме да сме повече време заедно, да променим стереотипа, защото чувствахме и виждахме безсмислието на предишното си съществуване. Когато идвахме през почивните дни, си спомням чувството за реанимация - как спяхме по 12 часа, последвани от усещането за цялост и нормалност, лекота и щастие. След това започнахме да ядем от храната на бабите, произведена в градините им, и никога няма да забравя колко ми беше вкусна. Започнах да се уча да отглеждам зеленчуци, да разбирам от билки, въобще постепенно навлизах в един напълно нов и пленителен свят.“

Милена сравнява адаптацията като „скок с парашут“. За да живееш на село, трябва да си активен и отговорен към живота си. Това означава, че ако искаш да ти е топло през зимата, трябва да си изнесъл и нацепил поне десет кубика дърва, да си ги подредил и изсушил по правилния начин, за да могат да горят, да разбираш от палене на печки и да можеш да поддържаш огъня. Да оцеляваш без ток няколко дни, както се случва при тежки зими, каквато беше първата. Да си разпределяш правилно храната, защото в махалата ни няма магазин и когато се купи килограм банани, това означава, че всеки има по два банана. Храна не се изхвърля никога - остатъците отиват за животните, както и не се прекалява. Винаги мислиш и за другите, и за другия ден. Няма мъжка и женска работа. Всеки от семейството, в това число и децата, можем да правим всичко от изброените неща, защото никога не се знае на кого какво ще му се наложи да направи. Трябва да си доста самодостатъчен човек - да умееш да ти е хубаво в студените и самотни вечери до печката, когато се стъмва в пет вечерта. Започват да се събуждат инстинктите и да се ориентираш в гората, да гледаш следите, да се ослушваш и да предприемаш бързи действия, за да намериш изгубеното животно например. Спираш да се страхуваш от тъмното, гората се превръща в дом, не пищиш, като видиш мишка, умееш да си излекуваш раната сам с разни билки. Даже змиите не те притесняват, нито паяците. Не си заключваш вратата. Найнормалното нещо е да извървяваш по два километра на ден.“

Казва, че първата зима е била найтрудна. „Не бяхме свикнали с живота в планината, а и зимата е въпрос на оцеляване. Разбрах абсолютно