Брюкселският заложник
P Засега германецът Манфред Вебер изглежда като най-вероятният бъдещ председател на Европейската комисия. P Началните заявки обаче не вдъхват надежди, че той ще бъде силен лидер на комисията.
ККогато през 2014 г. стана ясно, че бившият люксембургски премиер Жан-
Клод Юнкер вече е напът да оглави Европейската комисия, известният британски историк Тимоти Гартън Аш го определи като един от възможно най-грешните избори.
„Въпреки че той има значителни политически умения и е майстор на сложни сделки, той персонифицира всичко, заради което недоволните избиратели от ляво и дясно нямат доверие на отдалечените европейски елити. Той е, така да се каже, Луи XVI на ЕС“, писа тогава Аш. Британският историк може би преувеличаваше – сред наличните тогава политици Юнкер, далеч не беше най-лошият избор. Сега обаче би било интересно да се види какво Аш би написал за политика, който към момента има най-големи шансове да наследи Юнкер – Манфред Вебер.
Вебер, който само по себе си е симпатичен и приятен германски политик (от баварския Християнсоциален съюз, партньор на християндемократите на канцлера Ангела Меркел), доскоро не беше популярен дори в собствената си
страна. На практика цялата му политическа кариера протича в Европейския парламент, като достига до лидер на парламентарната фракция на Европейската народна партия (ЕНП), но това, с което е по-известен, е, че досега не се e конфронтирал с никого. Именно той най-вероятно ще бъде кандидатът на ЕНП да оглави Европейската комисия.
Партията засега води в предизборните прогнози за спечелването на изборите през май 2019 г. Самото гласуване на конгреса й в Хелзинки ще се проведе след редакционното приключване на броя на „Капитал“, но изборът изглежда предизвестен, тъй като Вебер получи благословията на повечето национални партии в ЕНП. Така че, ако няма изненади (например Вебер да отстъпи поста си на Ангела Меркел, която вече напуска германската политика, или да се стигне до блокаж между големите партии да бъде избран кандидат на малка формация), той с голяма вероятност ще е бъдещият председател на ЕК. А историците тепърва ще трябва да търсят метафори за него, тъй като автобиографията му дава оскъдни насоки, особено към остроумие.
Идеята на цялата процедура е по подобие на националните системи, където председателят на спечелилата най-много гласове партия оглавява правителството, водещият кандидат да застане начело на Европейската комисия.
През декември подобна селекция ще направи и Партията на европейските социалисти (макар че там има само един кандидат), а зелените - в края на ноември. На теория системата може да проработи, тъй като например ЕНП избира своя кандидат с абсолютно мнозинство от гласовете на делегатите от националните партии. Той може да бъде избран и въпреки съпротивата на една-две партии и може да предложи програма, която не е блокирана от всякакви претенции. На практика обаче изборът става с консенсус, което дава преднина не на лидери с амбиции, а на вътрешни на брюкселските институции играчи. И изборът на ЕНП олицетворява това.
Г-н бюрократ срещу г-н TED
Въпреки твърдението си, че ще промени стила на Брюксел и ще бъде по-близо до хората, Вебер засега не е показал как ще стане това. При обиколките си из страните членки (включително и България) той говори основно с местните политици.
А при представянето на кандидатурата си в Брюксел реши да отговаря само на въпросите на германските журналисти.
Вебер е пълна противоположност на екстровертния си конкурент, бившият финландски премиер Александър Стуб.
С любовта си към камерите, кратките ударни фрази и със способността си да завладява публиката с лекциите си за бъдещото постиндустриално общество (Стуб има няколко участия в TED) той прилича повече на американски, а не типичния европейски политик.
Стуб е космополит, който прехвърча между Хелзинки, Лондон (женен е за британка),
Люксембург и Брюксел. Вебер
все още живее в село Вилденберг, на 90 километра от Мюнхен. Докато Вебер внимава да не обиди унгарския премиер Виктор Орбан, лошото момче на ЕНП, то Стуб директно заплашва с изключване неговата партия ФИДЕС. Колкото германският политик внимава да не изтъква консервативното си кредо, толкова финландският му конкурент не се притеснява открито да заяви либералните си ценности. Ако Вебер и Стуб застанат до който и да е европейски премиер, погледът естествено се спира на финландеца. Заради което той и не е особено харесван в европейските елити, което вероятно му пречи повече от липсата на опит в партийната бюрокрация на ЕНП.
Началната заявка Абстрахирайки се от конкретните личности – понякога не много популярни бюрократи са правили революции в ЕС (легендарният председател на ЕК Жак Делор всъщност е бил компромисна фигура, за да се задоволят претенциите на Маргарет Тачър), самата система на избор на водещите лица в брюкселските институции неизбежно ги спъва. На практика председателите на Евро-
пейската комисия най-често са заложници на обещанията, които са поели. Сега особена промяна няма, разликата е, че този процес вече е по-видим.
Например Манфред Вебер започна плахо да критикува унгарския премиер Орбан едва когато реши да издигне кандидатурата си за председател на ЕК. Преди няколко месеца говорителят на ЕНП Педро Лопез де Пабло каза, че ако Орбан не беше част от паневропейската партийна формация, Централноевропейският университет (CEU) в Будапеща отдавна да беше закрит. Основан с помощта на милиардера с унгарски произход Джордж Сорос, CEU стана жертва на войната на Орбан с космополитния капитал и прецедент на закриване на образователна институция с чисто политически мотиви. И въпреки че Орбан продължава да е член на ЕНП, университетът започна преместването си във Виена.
Вебер също никога не е критикувал Бойко Борисов независимо от факта, че ЕК продължава наблюдението си над България заради провала в борбата с корупцията и реформата на съдебната система. Преди месец, след убийството на журналистката Виктория Маринова, той призова за бързо разследване.
Това беше възприето от Борисов като критика и Вебер се видя принуден да даде извинително интервю в „24 часа“.
Това, разбира се, са най-видимите компромиси, които е правил като председател на групата на ЕНП. Те обаче не вдъхват особено доверие в способността му да взема трудни решения. Юнкер, който може да се шегува с унгарския премиер, наричайки го „диктаторе“, или да затваря уморено очи, когато българският премиер говори, изглежда почти като стомане-
ния люксембургец в сравнение с Вебер. А на практика, дори и да харесвате Вебер или кандидата на левицата Франс Тимерманс и да гласувате за тях, пак получавате Бойко Борисов и Корнелия Нинова.
Този прословут демократичен дефицит Един от парадоксите в ЕС e, че колкото повече власт получава Европейският парламент, толкова по-малко хора участват на изборите за евродепутати. От рекордните 63% на първите преки избори през 1979 г. на последния вот през 2014 г. до урните са отишли едва 42.5% от имащите право на глас европейци. Активността пада повсеместно и на националните избори – политиката отдавна не е модерна, но спадът е порязък на европейските.
Причините са много. Както казва бившият председател на EK Жак Делор, „трудно е да се влюбиш в единния пазар“. Затова и настоящият състав на ЕК се впуска в популистки инициативи като отмяната на лятното часово време. Поважното е, че гласуването за европарламент не води до определяне на състава й - дори и сега водещият кандидат е определен след партийни договорки. Това няма нищо общо с изборите на национално ниво.
„Имаше няколко експеримента като Европейската федералистка партия и други, които провеждаха кампании върху единни платформи, но те като цяло се провалиха. Една от причините е, че проевропейските гласове обикновено са заети от утвърдени национални партии, т.е. либерали, социалдемократи, зелени и т.н. За тези партии Европа е важна, но е един от многото други въпроси”, каза за „Капитал“Майкъл Котакис,
от паневропейското младежко движение GEN25.
Досега транснационалните партии поставят начело въпроса за Европа, като други въпроси за тях са по-малко значими. Но дори и за страстните еврофедералисти гласуването е уравнение с повече неизвестни.
Сега например друга транснационална партия се опитва да намери място под слънцето. Volt, която е основана от бивши студенти, завършили образованието си във Великобритания, иска да се яви на предстоящите избори с единна платформа от Румъния до Швеция (партията няма представители в България).
Въпреки че членовете й са ентусиазирани и симпатични млади хора, шансът им е малък – едно от предизборните им обещания е да намалят разходите за преводачи в ЕС и да задължат евродепутатите да говорят поне малко английски.
Въпреки че звучи рационално, няма страна членка, която да се откаже от статуса на езика си като официален на ЕС.
DEM25 на бившия министър на финансите на Гърция Янис Варуфакис пък иска да се яви с обща платформа, чиято основна цел е демократизиране на еврозоната. В идеите на Варуфакис вероятно има смисъл, но ще бъде интересно да се види как ще ги продаде на германския или холандския данъкоплатец.
Засега тези опити изглеждат наивни. ЕС си остава все още основно междуправителствена организация. И докато не се появи истински „европейски избирател“, изборът на шеф на ЕК ще продължи да е нещо като политическа евровизия – не печели най-добрият, а този, който дразни най-малко политическите елити.