Цепи мрака
Нови технологии, ресторант на тъмно, тактилни разходки и други инициативи, които разкриват света на незрящите и същевременно им дават шанс да работят и живеят пълноценно
Инициативи, които разкриват света на незрящите и им дават шанс да работят
ССрещаме се с Панчо Карамански седмица след като се е върнал от Амстердам, където изкарва мастърклас при известния звуков инженер
Лука Претолези, работил за музиканти като Beyoncé. „Сега, когато казвам, че умея нещо, мога и да го докажа“– фактът, че Панчо Карамански не вижда от десетгодишен, когато след инцидент губи зрението си, не му пречи да пише и продуцира музика. Новите технологии овластяват и изцяло променят живота на хората с увреждания и Панчо Карамански и много от неговите приятели са свидетелство за това – „някои работят в IT индустрията, самият аз работех в SAP и тогава прозрях, че наистина няма бариери пред незрящите хора“. Негов незрящ приятел от години е системен администратор, друг измисля изцяло ново технология при криптовалутите.
Именно затова Панчо разделя незрящите на активни и пасивни - „всяка маргинална група има усещането за вродена безпомощност, което понякога стига до крайности като усещането, че всички са им длъжни. Това са пасивните“. Активните са тези, които искат да живеят пълноценен живот и най-вече да оценя- ват труда им заради техния професионализъм им и това да няма нищо общо със съжаление и благотворителност. Панчо Карамански вече се е доказал като добър звуков инженер и продуцент - заедно с негови колеги помагат на Богдана Петрова, певица с нарушено зрение, която печели „България търси талант“, както и новоизгряващата поп изпълнителка Бриела (Габриела Байкушева).
Воден от силното желание да предаде знанията си, той организира курсове за звуков инжeнеринг и за комуникация за незрящи, за да ги научи как да се държат на интервю на работа, как да работят в екип, как да презентират и др. Курсовете са безплатни за участниците, но му отнема три години да намери спонсори за залата, техника и друга логистика. Въпреки всички неща, с които се занимава, в момента работи и в новия ресторант на тъмно Tenebris, който е класически пример за социално предприемачество и предоставя възможност за работа на незрящи, давайки им постоянен доход.
Официалното откриване на ресторант Tenebris (ул. „Хан Аспарух“65) беше на 16 ноември. Ентусиастите, които стоят зад него - Пламен Веселинов, Кирил Иванов и Симеон Петров, вярват, че социалният
бизнес в България има бъдеще. След като пристигнат в ресторанта, на посетителите им се завързват очите, техните незрящи домакини им помагат да се настанят на масите и в плътен мрак започва едно пътешествие, което не е само кулинарно, но и в света на тъмнината. Домакините споделят как живеят без светлина и са готови да отговорят на всякакви въпроси. Телефоните остават настрана при дрехите. Петстепенното меню се предлага в няколко варианта - вегетарианско, месно и рибно. След като изберат кой вариант искат, посетителите се оставят на вкусовете, без да знаят какво точно ще ядат, научават чак след края на вечерята. В куверта на вечерята освен храната влиза и бяло, червено вино, тъмно пиво, разработено за ресторанта, крафт светла бира и приготвени на място лимонади.
Идеята за ресторанта се появява, след като Пламен Веселинов преживява няколко много емоционални вечери на тъмно в Германия и Англия. „Хората получават 85% от информацията за заобикалящия ги свят чрез зрението, а само 25% са оставени на останалите ни сетива, но веднъж попаднали на тъмно, слухът, обонянието, сетивният допир – всички тези сетива
избухват“, казва Кирил. Освен че искат хората, които нямат проблеми със зрението, да влязат “в обувките” на слепите и да преживеят една вечер по-различно, от Tenebris искат да дадат възможност на гостите да изследват другите си сетива. „Нашият прочит на ресторант на тъмно е по-различен от тези, които съм посещавал, защото ние наблягаме и на храната.“Не искат да разкрият кой е главният готвач, но неговата дясна ръка е Светлана Илиева, която спечели трето място в предаването Hell's kitchen.
„Работим само с пресни и сезонни продукти, никакви замразени храни и полуфабрикати“, уверява Симеон Петров. Изпробвах с вързани очи маршмелоу от цвекло, ечемик с гел от цвекло, моркови с джинджифил, стек от целина, крем от пъдпъдъчи яйца и определено не можах да позная какво ям – на тъмнина вкусът на храната е много по-различен, тогава текстурата изпъква.
„Цял живот не съм понасял целина, а тук вече изядох килограми целина“, смее се Пламен. Още по-интересно е как някои хора успяват да излекуват дори страха си от тъмнината и изучават границите на собствената си несигурност.
„Влиза един улегнал човек, типично по български намусен и съсредоточен върху собствените си проблеми, затворен. И след два часа интензивно емоционално преживяване при нас излиза усмихнат до уши и прегръща незрящите си домакини“, разказва Симеон Петров.
В Tenebris работят четирима незрящи: Ралица Станева, Милена Костадинова, Силвия Чаушева и Панчо Карамански, около Нова година ще се присъедини и пети член на екипа им. Краткосрочната цел на социалния им бизнес е те да по-
лучат поле за изява, работа и достойни заплати, а дългосрочният е всички тези посетители, които вечерят в ресторанта, да осъзнаят колко много потенциал има в незрящите – „обикновено знаят по няколко езика, пишат на клавиатура по-бързо от нас, имат ценно образование, а в България потенциалът им остава неизползван. Иска ни се клиентите ни тук, които често също имат собствен бизнес, да осъзнаят, че ако наемат незрящи, само ще спечелят“, обяснява Пламен Веселинов. Част от приходите от ресторанта отиват и за фондацията „Очи на четири лапи“– единственото в България училище за кучета водачи. В ресторант „Таланти“(ул. “Д-р Петър Берон” 9) също се организират вечери на тъмно в подкрепа на фондацията, следващите две дати са на 15 декември и 26 януари. А на 3 декември в Tenebris има дегустация на шоколад и вино на тъмно.
Ресторантът не е единственият пример за социално предприемачество, който се опитва да даде на незрящите работа, себеуважение и възможност да се издържат сами.
Евгени Митев е един от създателите на масажното студио Hi Тouch (www. hitouch.eu), в което незрящи използват изключителната сетивност на ръцете си, за да правят професионални масажи.
Тази практика, отдавна известна в Западна Европа и наложила се като устойчив и дългосрочен начин за генериране на постоянен доход на слепите, тепърва набира популярност у нас.
По инициатива на Евгени се създава и едно изцяло ново преживяване в София – SightFeeling – разходки в центъ-
ра на града със завързани очи, водени от незрящ. Идеята му е да предизвика хората - доколко разчитат на себе си и на гледната си точка, на зрението си и доколко биха се оправили и как биха се почувствали, ако трябва да се разхождат, без да виждат. „Доверяваме ли се на другите, какво усещаме вътре и вън от нас, как се чувстваме в началото, по време на и след приключването на разходката?
Това е преди всичко преживяване, което се осмисля, след като се преживее, не преди това. Както казва философът Киркегор, Life can only be understood backwards; but it must be lived forwards.
Тактилните разходки SightFeeling използват градската среда като контекст.
Освен преживяването на доверие към другия участниците се учат да са бавни и спокойни, да слязат един етаж надолу от наблюдателницата на главата си и да преместят фокуса си върху това, което усещат.„Да оставят мислите си настрана и да започнат да забелязват”, казва Евгени.
Разбира се, разходката изобилства от исторически факти и артефакти, които могат да се докоснат с ръка - главата на фронтона на Зевс-Сарапис пред Музея за история на София, поздравителният надпис „На добър час!“от източната порта на Сердика, лицето, ръката и копието на Хан Крум от релефното пано на Чапкънов „Хан Крум превзема Сердика“, а също така да чуят ритмичните стъпки от смяната на караула пред президентството.
„Поставянето на зрящите на мястото на незрящите носи съпричастност, вдъхновение и осъзнаване на връзката между нас, както и връзката ни с историята и мястото, на което стъпваме и крачим
всеки ден”, смята Евгени Митев. Ралица Митева – незряща, която участва в проекта с тактилните разходки, споделя, че дигитализацията дава равни шансове на хората с увреждания. Самата тя пробва една от най-новите технологични разработки на израелска компания Orcam – малка смарт камера, която може да се прикрепи на очила – тя разпознава текст, може да го прочете. Могат да се въведат снимки на определен брой близки хора и когато незрящият се размине с тях, да разпознава лицата им и да съобщава имената им в реално време, без проблеми идентифицира и банкноти. „Страшно много улеснява живота, но тази камера е твърде скъпа, за да мога да си я позволя“, казва Ралица. Цената в момента е около 4500 евро за бройка.
Безплатна алтернатива, макар и не толкова съвършена, е мобилен телефон и приложения като Be My Eyes. Мобилното приложение помага на хора с нарушено зрение да се свържат с доброволци от цял свят чрез видеоразговор. Ако искате да помогнете, може да си инсталирате приложението бързо и лесно и да се наредите до вече над 1 милион и 800 хиляди души от цял свят. Ако незрящ пазарува и не може да се ориентира в подадените му банкноти например, казва на приложението, че има нужда от помощ, то засича кой доброволец говори неговия език и се намира в същата часова зона. Съответният доброволец получава известие и ако е свободен да отговори, се включва камера. Той описва на незрящия какво вижда - каква е банкнотата, или помага с каквото друго е нужно.
Норвежецът Александър Йенсен е глав-
ният търговски представител на Be My Eyes, намираме го в Мексико. „Много държим приложението да продължава да е безплатно, затова сме включили големи корпорации като Microsoft. Те използват платформата ни, за да предоставят техническа подкрепа на незрящите си потребители, и плащат за това“, казва Йенсен. Самият той наскоро е помогнал на потребител на приложението, който е трябвало да отиде на погребение, но не е знаел коя от ризите му е черна. „Интересно е, чрез Be My Eyes даваме анонимност и възможност за личен живот на незрящите, защото има неща, за които не искат помощ от близки или приятели и им е по-лесно да попитат абсолютно непознат човек и по този начин да запазят личния си живот достатъчно личен.“Сред най-честите обаждания са за помощ при готвене, разчитане на рецепти, поддър- жане на градина и дори избор на сватбена рокля или шампоан в магазин.
Приложението в момента е част от Microsoft Scale Up – „в света има около 250 милиона незрящи клиенти и големите компании не предлагат достатъчно адекватнa грижа за тях, обикновените кол-центрове не стигат. Затова мисля, че приложения като Be My Eyes са бъдещето“, казва менторът им от Microsoft Алекс Меламед.
В момента в България има няколко хиляди потребители на приложението, което включва доброволци и незрящи. Панчо Карамански споделя за друго приложение, което използва камерата на телефона –
Aira, което обаче е платено и чрез него незрящите се свързват не с доброволци, а с професионалисти, които получават заплати. Самият Панчо не вярва, че може да получи за апликацията или друг вид дигитална технология помощ от Съюза на слепите – „дори за белите бастуни ни принуждават да ги купуваме само от една фирма, с която са сключили договор“. Той смята, че има много по-добри и удобни бастуни.
„Съюзът на слепите в България е една много добре смазана машина, която съществува предимно за да се възползва от делегирания бюджет и да събира наеми от подарени обекти. Тази организация за съжаление не цели да помогне на нас, хората с увреждания, не организират обучения, които да ни правят конкурентни на пазара на труда“, казва Панчо Карамански. Той е бил в над тридесет държави и разговарял с негови приятели – „когато чуя, че техните съюзи на слепите са направили нещо за тях, и ми се реве, че тук нищо не се случва“.
Потърсихме за отговор Съюза на слепите в България и след като дни наред на обявения на страницата им телефон и имейл не отговаряше никой, свързахме се с регионалната организация в София.
„Ние сме само едно НПО, събираме се с незрящите, обучаваме ги, търсим им работа. Но работодателите не искат да ги назначават. Провеждаме курсове по английски език в Центъра за рехабилитация и интеграция на хората със зрителни увреждания в София, обучили сме над 180 души. Самият аз съм работил над 20 години като масажист, но сега незрящите искат да стават професори, а за това работа няма. Не искат вече да работят като масажисти”, коментира председателят на регионалната организация в София на Съюза на слепите Асен Алтънов.
Героят на този материал, Панчо Карамански, без да разчита на чужда помощ, се справя с многобройните професионални ангажименти, издържа се сам, продуцира музика, организира обучения и е изключително активен. Въпреки всички дигитални технологии физически живеем в София, която е почти невъзможно място за хората с увреждания, започвайки от паркиралите коли навсякъде и стигайки до градския транспорт. „Най-големият ми страх - казва той, е, че ще падна от перона в метрото, защото няма така наречените линии водачи на спирките, по които да се ориентирам с бастуна.
Такива има във всяка европейска държава..
Да се надяваме, че инфраструктурата в реалния физически свят ще догони виртуалния, който отдавна е едно уютно и по-безопасно място за незрящите.