На прага на новата революция
Съвсем наскоро се улових в една заблуда. Когато някой ми говореше за нещо, което се е случило преди десет години, аз автоматично си представях 2000 година. Струва ми се някак абсурдно, мога да претендирам за невинен, да кажем, че не съм се ориентирал добре, но в крайна сметка вината е в мен. Защо ли? Защото участвам в едно общо положение - така че заслужавам ситуацията, която сам създавам в съзнанието си (или пък просто съм приел). И така - реших да проверя дали само аз възприемам нещата в тази инерция и се оказа, че не е така. Автоматично много мои познати и приятели прехвърляха периода от десет години с начало 1.01.2000 г. Много, много сериозна заблуда. Следва да обясня откъде идва тази клопка на ума, от която следва още един времеви и логически парадокс: как стана така, че последното десетилетие на XX век се оказа незавършено? То не приключи на 1 януари 2000 г., нито на 11 септември 2001-а. И какво общо има това с изминаващото, приключващо десетилетие на 31.12.2019 г.?
Краят на 90-те настъпи с 2010 г. Последното десетилетие на XX век се оказа прекалено тясно за събитията, които се случваха на българското общество - не защото те бяха кървави и травматични като контраре- волюцията в Румъния или пък войните вследствие разпада на Югославия, а защото малко по малко рухваха национални митове, идеологически клишета и илюзии, които обществото ни беше подхранвало с огромното желание, за да не погледне света в очите. Ето защо ни се наложи мисловно да разширим територията на тези десет години и да живеем с илюзията, че те не са свършвали. Израснал съм във вихъра на кризите на 90-те и цялостното ми усещане за всичко случило се в България от 97-ма насам беше, че макар и с малко закъснение, макар и тромаво, вървяхме в крак със света. Наваксвахме. Усещането, че вървиш в посоката на изравняване, винаги носи чувство на неудовлетвореност - въпреки тогава растящите доходи, падането на визите, правото на свободно пътуване; затова и личното продължаваше да разпада общността - надникваха организираните популистки наченки, партийният инжинеринг, националистически кич трупаше своите точки, докато през последната година на това десетилетие не преля недопустимо. Заедно с недоволството обаче съботната разходка до Гърция или Северна Македония стана обичайна. Само че не се провалихме, защото постигнахме резултати.
През 2010 г. вече бяхме влезли в глобалната история не като една от страните, преживели верижните контрареволюции след падането на Берлинската стена, борещи се с рецидивите на постсоциалистическия свят, а като страна от Европейския съюз, която преживяваше поражения от първата сериозна икономическа криза след влизането ни в този политически съюз. Провинциалните рефлекси нашепваха, че трябва да бъдем оставени на мира, че ние не можем да се борим с това или онова, че не искаме да сме част от глобалното, но и този път не се провалихме въпреки пропуските, които обществото постоянно попълва. Заедно с това обаче 2010-а е годината, в която роде- ните на самата граница на политическите и социалните промени в България вече бяха навлезли в пълнолетието, дори го бяха задминали и можеха свободно да компенсират недоимъка на израстването с новия консумеризъм. През 90-те та чак до 2010-а сякаш идеализмът не позволяваше да наричаме лузъри онези, които не успяваха. Вярвахме, че обстоятелствата деформират характерите, ситуациите, взаимоотношенията, влачехме опашка от кризите, докато след 2010 г. се очерта съвсем ясно разделение - между онези, които губят непрестанно - истинските лузъри, и онези, които все
още не знаят, че ще изгубят - неосъзнатите лузъри. Очертаха я онези, които израснаха в недоимък и задоволиха празнините със стоки. Поколението Х (родените 1961 - 1981), което очертаваше границите на изминалите двадесетина години, след 2010-а бавно започна да слиза от сцената и потъваше в преброяване на своите лични успехи и неуспехи, опитвайки се да раздели наследения капитал от годините на промяна; без да разбира, че парцелирането на паметта не я прави по-поносима.
Заедно с това живеене живееше и се развиваше и България, в която битовият консерватизъм нямаше значение. Там работеха моите колеги Георги Господинов, Милен Русков, Ангел Игов, Явор Гърдев, Галин Стоев, Гергана Димитрова, Василена Радева и др. За това десетилетие (2010 - 2019) се появиха множество събития, за които можем да говорим извън контекста на несвършеното десетилетие на миналия век. Появиха се романите „Физика на тъгата“(Господинов), „Чамкория“(Русков), „Кротките“(Ангел Игов), спектаклите „Хамлет“и „Нощна пеперуда“на Гърдев, „Танцът Делхи“на Г. Стоев, „Нордост“на Василена Радева, „Праехидно“на Г. Димитрова и много други. Едно от най-важните ми лични и професионални преживявания е срещата с преводите на драма от Нева Мичева, които обогатиха не само целия театрален пейзаж, но и личната ми работа със спектаклите „Едноокият цар“, „Карнавал“и „Бурунданга“.
Сега, през последните години на второто десетилетие от XXI век, отново се появяват рецидивите и празнините на собствения ни социален и културен опит - постоянно ни се нашепва, че трябва да гледаме назад, че няма опитност извън вече живяното и нищо ново не може да бъде измислено. Аз твърдя обратното - че трябва да отлепим взора си от миналото, да се взрем в настоящето, да го усетим с кожата си и да проектираме бъдещето. Живеем в най-интересното време - на прага на четвъртата индустриална революция; време е да запомним, че миналото не е лична собственост, че бъдещето принадлежи на всички, а сблъсъкът на представите ни за правилно и погрешно не са общовалидни в частното. Бъдещето е съвкупност от всички наши целенасочени опити да се подобряваме, да знаем и можем. Звучи твърде общо, но пък е вярно.