Пренареждане, пропадане и неочаквана опорна точка
ППрез второто десетилетие на XXI век започна второто пренареждане на света за моето поколение. Холивуд се превърна в морален авторитет, фабриката за трагикомедии се премести в Белия дом, а държавата с най-голяма концентрация на блестящи университети извърши най-зрелищната глупост на епохата - Брекзит. С това доста внезапно обръщане на шествието нашето объркано общество, отдавна привикнало да вдига пушилка найотзад с циркаджийските си държавни дела, а-ха да се озове в авангарда. Но тази едва открехнала се врата мълниеносно се захлопна, защото, преди да разберем, всички заедно летяхме надолу.
Ролъркостърът можел да набере 110 км в час за три секунди. Първо се продъни вярата в свободната демокрация като гаранция срещу извънредния идиотизъм, после идеята, че равните права на жените са сред абсолютните идеали на съвременната западна цивилизация. Без да намаляваме, профучахме покрай етническата толерантност, уважението към познанието, милосърдието, свободния сексуален избор и всякакви други идеи, които ако не за реалност, бяхме смятали за непоклатими ценности.
Докато политическата класа в България сервираше разочарование след разочаро- вание, медиите имплодираха морално и професионално, правосъдието бе доубито с лопата и църквата отказваше да изиграе каквато и да е позитивна роля. Обществото ни, в кривия микроскоп на социалните мрежи, се олюляваше като шизофренна ламя. Българската, познатата от илюстрациите на Зидаров (ха-ха!) ламя, но поразена от странна болест: главите й не могат да се понасят.
Наблюдавах това от Белгия, където живея от десет години. С колеги и приятели посрещахме с увиснали ченета събитията във Вашингтон, Лондон, Париж, Брюксел. Политическият фарс в САЩ и Англия ни смайваше, но и в Белгия популизъм, национализъм и ксенофобия добиваха легитимност. Изказвания срещу имигранти, които преди десет години щяха да звучат напълно неприемливи, ставаха обичайни. Националистите продължиха да увеличават гласоподавателите си и все по-успешно орязваха проекти от обществен интерес.
Все пак тонът и политиките оставаха по-сдържано антисоциални в сравнение с България. Ровех и из българските новини и обсъжданията им в социалните мрежи и стотици пъти се заклевах да се залича от фейсбук (познато?). Драмата на 2010-те достигна по емоционална интензивност тази от 90-те години на XX век, но не съдържаше оптимизъм. Хората престанаха да се изне- надват от идиотщините на политическата класа. Приеха ги за нормално поведение и взеха да се изненадват от тези, които още се изненадват.
Имах усещането, че съм загубила глас. Като човек, чиято работа е да пише, т.е. да казва някакви неща на някакви хора с някаква цел, загубих всички ориентири. Може би беше заради емиграцията. Но не вярвам. Мисля, че много хора изпитваха същото: не знаех кому да говоря, какво има смисъл да казвам, как да го кажа, за да бъде разбрано. Когато пишеш, в главата ти винаги има някакъв въображаем профил на човек, който ще прочете написаното. Само че за мен този въображаем събеседник започна да губи оч- ертания. По-лошо - като в главата на Лила в „Гениалната приятелка“на Феранте имаше моменти, когато този профил изведнъж пръс- ваше човешките си очертания и се превръщаше в чудовище.
„Хората на света продължават да се множат. И вече никой не може да направи нищо за каквото и да е“, пише Пол Боулс, авторът на „Чай в пустинята“. Чувството, че някакъв критичен праг е прехвърлен и индивидуалните думи и действия губят смисъл в многотията, датира от преди интернет и социалните мрежи. През последното десетилетие проблемът прерасна в пандемичен кошмар.
В това пропадане ми подаде ръка - и това е най-добрата новина на десетилетието - неочакван
спасител. Един спасител, който, откакто се помня, е инвалид на легло и в миналото често ме е докарвал до гняв със своята безпомощност - българската литература. На фона на възпалената социална панорама гласовете на Капка Касабова, Георги Господинов, Олга Николова, на безпощадната присмехулница Рада Барутчийска, Златозар Петров, Боян Папазов ми се сториха като земя, съзряна от сала на осмия ден. Малко встрани от тях, но също животоспасяващи ми се видяха философските есета на Райчо Пожарлиев. Имаше и други - разкази на Мирослав Пенков, есета на Виргиния Захариева, и това не е изчерпателен списък.
За първи път българската съвременна литература ми звучеше съвременна. Четях я като лекарство. Опитвах да проточвам удоволствието, самопредписвах си дози. Пробвах как ми звучи в София, после в Льовен, Ротердам, Ню Йорк, или където там се озовях. Контекстът променя литературата и литературата променя контекста, точно както скулптурата променя пространството и придобива различен вид според това къде е сложена. Но тези гласове навсякъде ми звучаха добре, облагородяваха деня ми и за първи път ме накараха да почувствам щастие от съвременната българска култура.
Много от тях, ако не ми дадоха ултимативния отговор „42“, ми подадоха… опорна точка. Посочиха ми изход. В крайна сметка никой от нас не може да направи повече от това да говори с най-добрия глас, на който е способен. Но ако достатъчно много от нас го правят, това променя средата. А средата променя хората.
Какво повече ни трябва от това да живеем добре и да преобразим света?