Десетилетието като бягство

С

“Сезонът на илюзиите“свърши. Десетилетието си отива, а ние се чудим какво да кажем за него – не останаха думи, в които да се съдържа някакъв смисъл и на които да вярваме.

Добре че все още имаме сетива. Някои от нас още могат да си позволят и въображение.

Това десетилетие мирише на дим (огньовете горят нейде, но засега не тук, затова сме спокойни); на вкус е горчиво; механично жужи и крещи; на допир е неестествено топло, като че е болно… потно, лепкаво.

Десетилетието като един схематичен образ е низходяща крива на медийната свобода; неоновочервен кървящ белег, който примигва едва-едва в обществения здрач.

През това десетилетие някой открадна смисъла на думите на писателите и журналистите (някои сами го изхвърлиха). Сега всички жонглират с думите както намерят за добре, а тълпата се кикоти. Словото даваше плът на въпросите, зададени от времето; после се опитваше смирено да им отговори. Празното и неизказаното произведоха пленници на безвремието, лесна плячка за всеки пророк, който обещава, че ще ни поведе към Обетованата земя съвсем, ама съвсем скоро…

Краят на десетилетието е празнична трапеза, юбилей. 30 години преход. Не сме много сигурни какво празнуваме. В тишината на безсмислието някои се осмеляват да зададат, макар и с малко закъснение, най-важния въпрос: накъде „прехождаме“. Десетилетието мълчи.

Ако беше движение, това десетилетие щеше да е бягство; моето поколение – на родените през 90-те, пре-хожда далеч от дома, поощрявани от родителските приказки за бленувана „нормалност“. Но пропуснахме „славното тридесетилетие“; докато се готвим да заспим и да сънуваме американската мечта, други вече се събуждат, усетили в съня си мержелееща опасност.

Ако беше ритуал, десетилетието щеше да е опело. На последния възможен български спасител – пробвахме ги всичките, не остана кой да ни оправи… Да опеем сувенирната представа за чужбината, която си остана върху пощенските картички. Светът, който България толкова искаше да настигне, отказаният свят (по Георги Господинов), няма нищо общо с удобната простота на червено-сините полюси на миналото. Времето не спира.

Но пък десетилетието като усещане е и успокоение: не сме чак толкова различни в крайна сметка. Да, нашето място май все пак е в този свят. Въздишка на облекчение (и малко тъга, че не сме чак такива жертви).

Десетилетието е огледало. Отразява парадокса на човешката природа да създава идеали, които с годините се свиват под ударите на реалността. Десетилетието има много лица: на финансова криза, на задънени дипломатически улици, на дебела офшорна сметка в списъците на „Панама пейпърс“, на криза в Близкия изток.

Десетилетието е тумор. Мутирали клетки национализъм и популизъм, лъжи и исте- рия – трупът на миналото винаги е ужасно грозен.

Десетилетието е код. 10101010. Бинарно, виртуално. Човешките желания и слабости са електронна валута, по-ценна от златото. Десетилетието е социална мрежа, която подобно на дете, играещо си с кубчета, щастливо гради своите цветни симулакруми.

Изминалото десетилетие е кръчмарска сметка. Сума, черта след всички онези минути, часове и дни, през които сме си казвали: „Е, това мене какво ме засяга…“За плащане: още едно десетилетие на вересия.

Ако отражението не ви допада, не е нужно веднага да се впускате към думите. Те наистина са отровени и, уверявам ви, напълно безсмислени на този етап. Нека разгледаме още малко диапозитиви, да помиришем, да вкусим, да чуем това десетилетие, което е/беше: недовършена магистрала свирепа тълпа в някакъв град, някъде празно столче аватар #ДАНСwithme

дупка в пътя пребита жена дрога пачка банкноти необичайна прогноза за времето бетон

„следваща станция – летище София мъже в костюми, които се хилят тъпо жълта жилетка екран, екран, екран реклама г-н Борисов ехо-стая взривът, който синовете на журналистката Дафне Галиция са чули, и разпиляването на парченцата от майка им по платното около тях пластмаса и найлон пушещ таксиджия тихото мъркане на клавиатура разбит тротоар жълт вестник във влака клик миризма на смог кашон с буркани за чужбина последно място в някаква международна класация сметка за ток неловко мълчание гладен пенсионер

MAKE AMERICA GREAT AGAIN остър, последен дъх преди потъването, някъде из водите на Средиземно море; нискотарифен полет гъделичкащ звън на съобщение в messenger; носталгия по нещо, което никога не е съществувало гореща вълна…