В земята на безгласните жени
Турските лидери често ни използват за постигане на политическите си цели. Но ще стигнем ли някога дотам да имаме глас?
Турските лидери често ни използват за постигане на политическите си цели. Но ще стигнем ли някога дотам да имаме глас?
През 80-те години, като тийнейджър, живях две години в покрайнините на Ерзурум, град в Североизточна Турция. Понякога вземах автобуса до центъра на града, отдалечен на около 22 километра.
Тъй като се качвах на автобуса от първата спирка, винаги успявах да седна. Но знаех, че е само въпрос на време, преди да се почувствам длъжна да отстъпя мястото си на по-възрастен пътник. Бях научена да бъда почтителна към възрастните, но понякога беше трудно да разбера кои са те.
Мнозинството от жените в автобуса носеха местната ислямска дреха, наречена ихрам. Беше почти невъзможно да се познае
на каква възраст са. Подобен на картофен чувал, ихрамът покрива цялото тяло на жената, включително лицето й. Освен ако не я видите да се движи, няма как да разберете дали говорите на лицето или на гърба й.
За мен беше истинско предизвикателство да се обръщам към тези жени. Когато се опитвах да говоря с тях, използвайки градския език, на който бях свикнала, не се получаваше. В моето семейство всички бяха ненаситни читатели и се обръщахме един към друг така, сякаш живеехме във викториански роман. Жените в автобуса имаха съвсем различен речник. Макар да бяхме в един град, живеехме в напълно различни светове.
Живяла съм из цяла Турция. Разликите
между жените, които срещах по пътя си, не биха могли да бъдат по-драстични. Консервативни, религиозни, либерални, светски – начините, по които говорим, обличаме се и комуникираме, ни разделят. Дори погледите ни могат да бъдат различни.
Но има едно нещо, което е общо за всички ни – по закон имаме право на глас и това ни прави нужни по време на избори. (Гласуването в Турция е задължително от 1983 г.)
Иронията е, че турските жени често нямат глас в обществото, какво остава за политиката. Делът на жените на трудовия пазар е нисък по международните стандарти. Жените са слабо представени в управлението. А патриархалните норми са дълбоко вкоренени в обществото и обричат много от нас на подчинени роли и на приковаване към домашната сфера.
Имаше момент, в началото на XXI век, когато изглеждаше, че нещата ще се променят. Една нова, умерено консервативна партия, точно беше изгряла на сцената – Партията на справедливостта и развитието, или АКР.
Нейните лидери говореха за овластяване на жените както в политиката, така и в обществото. Съсредоточаваха политическото си говорене около теми, които интересуваха турските жени, като например социалната политика. „Женски организации“на партията започнаха да се появяват в цялата страна.
АКР беше феноменално ефективна в използването на силата на жените като гласоподаватели,
подтиквайки ги да отидат до урните и да изразят подкрепата си за партията. Това накара турските жени да смятат, че наистина имат глас – най-после някой имаше нужда от тях и техните гласове.
Тази стратегия продължаваше да бъде прилагана, докато президентът Реджеп Тайип Ердоган затягаше хватката си върху властта. Все по-популистката му реторика се оказа работеща в мобилизирането на послабо образовани жени с по-консервативни възгледи. Позиционирайки се като лидер на нацията, той успява да ги спечели. И окуражавайки ги да раждат и отглеждат своите деца като добри мюсюлмани, той дава на тези жени цел в живота като майки на бъдещето на Турция.
Разбира се, има някои положителни резултати. Преговорите за членство на Турция в ЕС дадоха тласък на усилията за вкарване на равенството между половете в турската конституция в началото на XXI век. Два закона, от 1998 г. и от 2002 г., въвеждат серия мерки за защита на жените от домашно насилие. Нов трудов закон от 2003 г. формално гарантира на жените правото на отпуск по майчинство и на равно третиране на работното място.
Но макар техните проблеми да са станали малко по-видими, жените все още нямат глас. Турция е на 130-о място от 149 държави в доклада от 2018 г. на Световния икономически форум за равенството между мъжете и жените, който измерва фактори като достъп на жените до икономически възможности и нивото им на политическо овластяване. В местните избори през март само пет от всички 81 столици на провинции в страната избраха жени за кметове. Жените - депутати в турския парламент, са едва 17%.
Липсата на истински ангажимент за промяна не е нещо ново. Образованите жени в Османската империя вече водят кампания за правата си, когато Мустафа Кемал Ататюрк обявява основаването на Турската република през 1923 г. Много от мъжете във властта публично подкрепят техните усилия и приветстват тези жени като „лицето на модерността“- символ, който новият режим може да използва, за да вдъхнови цялата нация да възприеме западните ценности.
Сред тези жени е Незие Мухидин, интелектуалка, която говори пет езика, пише по феминистки теми и разпалено подкрепя женската еманципация. Тя е точно жената, която новата република иска – докато решава заедно с група активистки да основе Женската народна партия. Правителството отхвърля молбата за регистрация, отбелязвайки как жените все още нямат право да гласуват и да бъдат избирани. (Турските жени не получават това право до 1934 г.)
Сразена, Мухидин накрая се оттегля от обществения живот. Тя осъзнава, че не може да направи много за подобряване на живота на турските жени. Продължава да пише романи и разкази и умира в дом за хора с умствени увреждания през 1958 г.
Деветдесет и шест години след основаването на Турската република историята на Мухидин все още отеква. В Турция жените винаги са дефиниция. За Ататюрк те са модерното лице на Турция; за президента Ердоган са преди всичко майки.
Докато се приспособяваме към тези етикети, ние биваме окуражавани да изтрием индивидуалността си и да замъглим светлината си. Но това не е пътят напред. Разликите между нас са това, което ни прави нацията, която сме. Само когато го осъзнаем, ще сме способни да започнем да променяме системата към по-добро.
Аслъ Перкер е турски журналист и писател.