„Двувластие“и други заблуди
Судан не бива да забравя уроците от милитаризирания демократичен експеримент на Нигерия
Судан не бива да забравя уроците от милитаризирания демократичен експеримент на Нигерия
Настоящата конституция на Нигерия, прощален подарък от военните, които управляваха страната в продължение на близо четири десетилетия след получаването на независимостта й от Великобритания през 1960 г., беше представена пред обществото на 29 май 1999 г. Документът бе значим в едно отношение – никой освен събрания екип по съставянето му не беше виждал съдържанието му преди това. Както отбелязва Ротими Уилямс, един от най-уважаваните правни умове на Нигерия, дори преамбюлът на конституцията започва със забележително встъпление, с онова ритуално: „Ние, народът...“
Конституцията маркира началото на политическа спогодба, предложена някога от Ннамди Азикиве, първият президент на независима Нигерия и един от найранните националисти, като решение на битките за власт, които тормозят страната от първия й военен преврат през януари 1966 г. Първоначално военните оставят идеята в запас, но само за да я извадят оттам и лансират през 1999 г., замаскирана като демокрация. Истинското име на тази структура на властта е „двувластие“и описва управление, ръководено съвместно от военен и цивилен компонент, със или без съгласието на втория.
Настоящата преходна политическа уредба в Судан, компромис между
бившата военна диктатура и демократичната опозиция, представлява консенсусен модел на двувластие. Нигерийският вариант обаче се характеризира с „централизъм“- с военните в центъра. И централизираният контрол е истинската мисия на двувластието, независимо колко убедително се преструва, че управлява чрез равнопоставено партньорство.
Съответно не е изненада, че конституцията, завещана от нигерийските военни преди 20 години, представлява пълно отхвърляне на по-слабо централизираната федералистка структура, която беше водещият принцип, постигнат след тежки преговори на предишни конституционни конференции в Нигерия и Великобритания. Иронията е, че едно от прокламираните оправдания за контрапреврата през 1966 г. бе, че той цели да отмени централизацията на властта, която събира силите за сигурност, цивилните власти, правосъдието и други държавни структури под едно командване.
Като вкопана сила на вътрешен колониализъм с почти култов статут нигерийската армия никога няма да слезе от политическата сцена. Военните преврати може вече да не са на мода в Африка, но това не означава, че армията е пуснала кормилото от ръцете си. В последните десетилетия кукловодите на властта в нигерийската „демократична“система са се научили не само да налагат изпълнението на своите политически предпочитания, но и да внедряват свои хора на ключови позиции, преди формално да се оттеглят от сцената. Тези хора са в Сената, в Камарата на представителите и в силите за сигурност, както и във всякакви комисии, държавни органи, парадържавни организации и важни икономически агенции.
Но по-важното е, че военните са успели да построят и оградят своя контролна кула в самия център на управлението в Нигерия. Оттам те упражняват вариации на британската стратегия за непряко управление.
В резултат на всичко това централизмът не само бе наложен върху Нигерия, но и е проникнал в цялата й структура на управление, засягайки дори политическото съзнание на нацията. Не е никак случайно, че когато се пишеше нигерийската конституция, беше отдадено предпочитание на американската президентска система вместо на наследения от Великобритания парламентарен модел. Просто защото първото е далеч по-податливо на централистки манипулации.
Макар нигерийското двувластие да оперира предимно в прикрита форма, армията не се притеснява, когато се налага да демонстрира открито кой държи истинската власт. Например по време на втория тур на поствоенните избори през 2006 г. Ахмаду Али, бивш полковник и председател на управляващата партия Национален работнически комитет, поучава гражданите на „размирната“политически стратегическа държава, обяснявайки им, че те трябва да разберат, че живеят в държава-гарнизон, и съответно трябва да се подчиняват на волята на командира на гарнизона.
Този „командир“е не някой друг, а Ламиди Адедибу, самопровъзгласен главорез и при това изхабен политически. Той обаче бива ексхумиран и излъскан, а след това вкаран в британското наследство на непряко управление. За да придаде допълнителна тежест на този командир, тогавашният президент Олусегун Обасанджо, също бивш военен, отдава почит на г-н Адедибу в собствения си дом, докато последният връща комплимента като феодален владетел, покачен върху нагласен по кралски кон.
Имало е и други случаи, когато обстоятелствата – като например предизвикателства към установения ред – са изисквали по-директен военен подход. През 2006 г. под прикритието на реформи срещу корупцията членове на местен парламент биват подбрани в командоски стил и закарани в друг щат, където биват държани на практика под домашен арест и принудени да отстранят от поста собствения си губернатор. А въпросният губернатор, колкото и да е бил корумпиран, е също така гласовит опонент на тогавашния президент.
Друг пример: през август 2018 г. група въоръжени мъже по нареждане на Лавал Муса Даура, генерален директор на Министерството на държавната администра
ция, блокират входа на парламента в опит да попречат на депутатите от опозицията да влязат. Г-н Даура действа по своя собствена инициатива, докато настоящият президент на Нигерия Мухамаду Бухари – бивш генерал – е за кратко извън страната. Вицепрезидентът Йеми Осинбаджо, изпълняващ функциите на президент в отсъствието на г-н Бухари, отстранява г-н Даура от поста му, като, разбира се, първо се консултира с г-н Бухари. Блокадата на парламента – очевидно нарушение на конституцията – отново показва как двувластието може да запречва пътя на легитимни източници на демократична власт.
Както показват горните примери, двувластието в Нигерия се проявява най-вече под формата на категорични управленски действия. Но системата се основава и на своеобразно отричане. Например губернаторите в Нигерия са отговорни по конституция за гарантиране на сигурността в своите щати. Но като се има предвид, че истинската власт принадлежи на военните в центъра на управлението, те всъщност няма как да упражняват това свое задължение.
Да помислим за най-критичния въпрос, който тормози нигерийската държава в момента, гибелна заплаха, която застрашава самата основа на съществуването на нацията – смъртоносните набези на т.нар. номадски пастири, чиито ужасяващи стълкновения с фермери са отнели живота на хиляди в последните години. Номадските пастири са добре организирани, имат гласовит говорител и дори открито подкрепят кандидати за президент, както направиха в изборите през февруари, когато г-н Бухари спечели втори мандат. Пастирите заплашват с ултиматуми щатските парламенти, които се осмеляват да приемат закони, регулиращи техните бизнес практики, включващи убийства, отвличания, изнасилвания и унищожаване на ферми. „Отменете указа или ще последва още от същото!“е мантрата на номадите.
Миналата година пенсиониран генерал, ветеран от повече от един държавен преврат, се почувства задължен да обвини армията в заговор с номадите, които наскоро замениха дървените си геги с автомати АК-47. Междувременно отчаяни щатски губернатори напомнят на центъра, че те са отговорни за сигурността само на хартия и че инструментите за налагане на законите и осигуряване на защита всъщност са в центъра – но центърът се е превърнал в номадски!
Предвид демократичната двусмисленост в Нигерия, където непрестанните призиви за промени в конституцията и преструктуриране на държавата в не толкова централизирана посока винаги предизвикват злокобни предупреждения от страна на военните, би било разумно да се наблюдават внимателно военните партньори в двувластието и тяхната готовност да бълват „патриотичен“фанатизъм.
В Нигерия волята на народа, която стои в самото сърце на демокрацията, изглежда, е воля под условие, която не стига дори за леки поправки на съставните части на нацията.
Най-голямата нововъзникваща демокрация в Африка, Судан, заслужава да използва по най-добрия начин опита на Нигерия, след като гражданската опозиция наскоро подписа споразумение за двувластие – с идеята да бъде преходно – с военните. Има редица тревожни паралели между Судан и Нигерия, най-отрезвяващият от които е изпълненият с трусове път на двете държави към истинска демокрация. Отровата на властта е проникнала дълбоко в армиите на двете страни и военните във всяка от тях са готови да прибегнат и до най-безскрупулните номера, за да задържат тази власт и да осигурят продължаващата си доминация върху политическата среда.
Когато африканските нации отиват на пазар, за да си избират демокрация, двувластието може да изглежда като чудесен избор – но отговорността си остава на купувача!
Уоле Шоинка е нигерийски писател и драматург. Той е носител на Нобеловата награда за литература през 1986 г.