В защита на популизма
Историята на Унгария през комунизма показва защо тя избира нелиберален път
Историята на Унгария през комунизма показва защо тя избира нелиберален път
Ние, унгарците, рядко сме имали спокоен живот. Както се случва и с останалите нации, попаднали под пряката доминация на Съветския съюз през XX век, ние е трябвало да се борим, за да запазим националната си култура и начин на живот.
След Втората световна война Съветският съюз натрапва на Унгария социален експеримент, принуждавайки ни да живеем в комунистическо общество в продължение на близо половин век. През 1956 г. ние сме се разбунтували срещу подкрепяния от СССР режим в опит да си върнем националната независимост. Революцията ни обаче се проваля и плащаме висока цена. Освобождението ще дойде десетилетия по-късно, след разпада на съветската империя.
При тоталитарния режим, наложен на Унгария от комунистическа Москва, политиката се е практикувала в потайни задни стаи, изпълнени с цигарен дим. Липсата на информация по улиците е била пълна и обществото е трябвало да разчита на слухове, за да разбере какво се случва.
Същевременно хората слабо се интересуват кой е изпаднал в немилост пред комунистическите лидери и кой не е. Обществото е разделено между Тях (партийните членове и кариеристите в бастиона на властта) и Нас (онези, чиято принципна цел е да водят независим живот в периферията).
При комунизма за мен би било немислимо да изляза с партиен апаратчик или да разменя приятелски думи с военен
или полицай. Подобни хора живееха в различен свят от нас останалите. Всеки, оценен или декориран от официалния режим, не беше личност в нашите очи. Имахме си свои собствени герои, към които да гледаме. Имахме своите борци за свобода от 1956 г. Имахме свои собствени поети като Дьорд Петри; свои писатели като Имре Кертес; свои художници като Габор Каратсон (един от най-важните предшественици на унгарското Зелено движение); имахме свои певци и историци.
Задушаващата атмосфера на комунизма властваше през 70-те години на миналия век. Но после, през 80-те, нещата започнаха да се променят. Старата гвардия комунистически апаратчици започна да се пенсионира, а на техните наследници не им пукаше толкова за официалната идеология на режима; но бяха също толкова погълнати, колкото и старата гвардия, с трупането на богатство и влияние. В резултат режимът ставаше все по-неуверен, докато ние ставахме по-свободни и самоуверени.
Когато Михаил Горбачов стана лидер на Съветския съюз през 1985 г., ние усетихме, че е само въпрос на време унгарският режим да се разпадне. Партийният лидер ветеран Янош Кадар знаеше, че реформите на г-н Горбачов ще бъдат фатални, и предупреди съветския лидер.
Той се оказа прав. Младите партийци, които поеха властта в края на 80-те, скоро приеха неизбежното и се поддадоха на промяната. През юни 1989 г. те позволиха повторно погребение на Имре Наги, бившият премиер реформист, който бе екзекутиран след революцията от 1956 г. При този значим случай младият Виктор Орбан публично призова за свободни избори и поиска изтеглянето на съветските войски от Унгария.
През септември 1989 г. режимът отвори унгарско-австрийската граница, позволявайки на десетки хиляди изгочногермански бежанци, наводнили Унгария, да преминат в Западна Германия. Това дестабилизира източногерманския режим и отключи поредица от събития, които накрая доведоха до падането на Берлинската стена и обединението на Германия и Европа. „В Унгария беше изваден първият камък от Берлинската стена“, казва по-късно бившият германски канцлер Хелмут Кол.
Това бяха незабравими дни за нас. През лятото на 1989 г. президентът Джордж Х. У. Буш посещава Будапеща и уверява лидерите на новата опозиция, че САЩ няма да разочароват Унгария, както са го направили
през 1956 г. През 1990 г. най-после се проведоха свободни избори и представителите на стария режим бяха изхвърлени от властта. Съветският съюз изтегли последните си войски от Унгария и ние напуснахме Варшавския пакт.
Развълнувани от възможността да си върнем контрола върху собствената си съдба и да излезем иззад желязната завеса, ние, унгарците, наивно вярвахме, че Западна Европа ще сподели нашето въодушевление. Смятахме, че другите нации ще бъдат съпричастни на страданията, на които бяхме подложени по време на комунизма, и ще ни помогнат да преодолеем предизвикателствата, пред които бяхме изправени.
За съжаление, вместо да се отнасят с нас като с потенциални съюзници, които най-после се присъединяват към свободния свят, страните от Западна Европа ни третираха като победените губещи от студената война, които трябва да се преклонят пред тяхната мъдрост. Те използваха икономическа сила, за да спечелят контрол над нашите пазари, след това ни накараха да чакаме 15 години в преддверието на ЕС. Ние не преживяхме истинско обединение със Западна Европа. Вместо това бяхме принудени да се адаптираме към Запада. На Запада никога не му хрумна, че вероятно и той трябва да се адаптира към нас.
В този период Брюксел и неговият неолиберален дневен ред се сдобива с нарастващо влияние върху страните - членки на ЕС, на практика лишавайки гражданите от правото да правят свои собствени икономически избори. По този начин Брюксел обезсмисля националните избори в Европа, понижавайки ги до формални упражнения за смяна на правителствата, но не и на политиките.
Междувременно в Унгария някои от наследниците на стария комунистически режим успяват да запазят значително влияние над икономическите и културните институции на страната.
За щастие тяхната власт получи силен удар през 2010 г., когато г-н Орбан беше избран за премиер с внушителна победа. Политическите елити, които предпочетоха да запазят статуквото по време на финансовата криза от 2008 г., изоставиха на произвола унгарската средна класа и най-нуждаещите се хора. Това урони демократичната легитимност на управляващите партии в Унгария и затова гласоподавателите подкрепиха нова политическа посока.
Оттогава г-н Орбан поставя унгарските интереси на първо място, когато изготвя своите икономически политики, и отказва да следва политическите директиви, спускани от европейските бюрократи в Брюксел. Той също така заменя неолибералния авангард, който водеше страната към банкрут по време на финансовата криза. За да засили икономиката, той въвежда специални данъци за мултинационалните компании и банки, за да преразпредели колкото е възможно по-пропорционално бремето на кризата между пазарните играчи, които я предизвикаха (и спечелиха от нея), и унгарските граждани.
През 2014 г. г-н Орбан обявява, че Унгария къса с типа либерализъм от началото на XXI век, който фалира така зрелищно през 2008 г. На негово място той декларира желание за създаване на нелиберално общество – базирано на общност, християнство и солидарност. Той разбира, че Западът страда от системна криза в икономическо отношение и в самия либерален ред.
Минаха девет години от внушителната победа на г-н Орбан през 2010 г., когато той спечели мнозинство от две трети от местата в парламента – постижение, което оттогава той повтаря два пъти. Това е ясен знак за популярността и успеха на неговите политики. Унгарската икономика е в добра форма: инфлацията и безработицата са на ниски нива; ръстът на БВП е около 5%; а реалните заплати са се повишили с 40% в последните няколко години.
Нелибералният завой, насърчаван от г-н Орбан, и разпространението на популизма са последствия от дисбаланса в рамките на либералния ред, който работи в полза на елитите вместо за нуждите на обикновените граждани. Докато либерализмът губи инерция, истинската мажоритарна демокрация и народното представителство се завръщат в Унгария.
Същото се случва и в цяла Европа. В изборите за Европейски парламент тази година „популистите“(или демократите, с други думи) значително засилиха позициите си. Европейският електорат гласува за баланс между стабилността и промяната – за съхраняване на ЕС, без да се губят повече страни членки, и за запазване на всички ценни достижения на ЕС, като същевременно бъде изхвърлено всичко, което се е доказало като неустойчиво. Гласоподавателите изпратиха ясно послание – те искат повече гъвкавост в политиката, по-малко идеологически догматизъм и по-голяма готовност за компромис.
Макар някои хора да не могат да го приемат, старият свят изчезва. Той не може да бъде спасен. Това, което може и трябва да бъде спасено, е западната (християнската) цивилизация. Трябва да осъзнаем, че, както посочва историкът Найъл Фъргюсън, „най-голямата заплаха за западната цивилизация идва не от други цивилизации, а от нашето собствено малодушие – и от историческото невежество, което го подхранва“.
Ние, унгарците, добре осъзнаваме, че никой друг освен нас самите не би се погрижил за нашите интереси. Ето защо продължаваме да настояваме за свобода, демокрация и за независимостта си като национална държава.
Като граждани на свободна държава в сърцето на Европа ние в продължение на хиляда години сме служили като пазител на портата между Изтока и Запада.
Надяваме се да продължаваме да го правим поне още хиляда години.
Мария Шмит е автор и историк, чиято работа е фокусирана върху диктатурите през XX век в Европа. Бивш съветник на унгарския премиер Виктор Орбан, тя е генерален директор на музея „Къщата на терора“в Будапеща.