Местата, на които говорим

KКакво се случи за десет години с думите и с местата, на които говорим. Там, където (би трябвало) да не сме само демографски силует, но да греем с аурата на своите идеи. Ето някои такива „места“: театър, литература, медии, храмове.

Театърът – място, действие или сграда

„Театърът попадна окончателно в сферата на социалните услуги.“

Думите са на режисьора Явор Гърдев. Трябва да се съглася с него. Театърът у нас се утвърди като бизнес ориентирана индустрия, която обаче си остава държавна собственост. И с това влече проблемите на административна тежест и самоцензура. Няма там продуктивна дискусия между граждани със средствата на изкуството. Смелостта спада. Издигане „нагоре“чрез изкуство – тези неща са оставени в миналото. Сякаш те са били приоритет на предишната тоталитарна власт...

Броя вестниците. Намаляват

Възможна ли е пълноценна културна система без пресата изобщо? И възможна ли е пресата без сериозни всекидневници?

Измряха някои всекидневници от нетаблоиден тип. Изчезна „Класа“само след три години дейност (яви се с амбиция да споделя съдържание от „Уолстрийт джърнъл“). През 2011 г. спря да излиза на хартия и „Дневник“. Днес не съществуват ежедневници, поне приблизително адекватни на съдържанието и стила на германския „Тагесшпигел“или на британския „Гардиън“. Къде тогава да си намери място публикацията за култура, сериозната критика? Гаснат изданията от специализираната преса. Професия театрален, литературен или кинокритик вече не съществува. Интересни и полезни статии за нови спектакли се появяват тук и там, но това е част от лични инициативи, блогове, медийно-академични системи. Една културна традиция вече не съществува.

Нова ли е новата българска литература

„Ние само привидно имаме един живот и един свят, ние само привидно говорим на един и същ език, казва проф. Георги Каприев.“

Може би „Възвишение“(2011) и „Чамкория“(2017) се оказаха явлението, което изпълнява рецептата за индивидуален текст, кодиращ колективните разкази?

Монологичният глас на неговите книги се лее, гласът на малкия Герой от периферията на историята, който може да се окаже център на системата. Читатели от разни „ценностни йерархии“съпреживяват метатекста на Русков в „Чамкория“. Някои – в трудния обем на романа, други през живото слово на Захари Бахаров. Има нещо естетизирано и страшновато в книгата – онова, което отново Каприев ще обозначи като „духовните“въздигания на простака.

Обаче: извличането на патриотично-героични обертонове (и оттам деформациите), до които може да доведе маркетингът на една романна екранизация, също се трупат в сметката на явлението Русков. Едни мимолетни 90 секунди от филма „Възвишение“прокънтяха в праймтайма. В тези секунди с изненада някой трябваше да преглътне, че киноверсията на „Възвишение“(сюжет от сакралната биография на Възраждането) май сериозно отделя сили да се занимава с не просто пиперливи, а направо с грозно нецензурни смешки на гърба на българските монаси от XIX век. Може би забравяйки, че цялото това драматично и драматизирано от киното и от писателите Възраждане е с мъки повдигнато най-първо на плещите на монаси – монахът св. Паисий Хилендарски, монахът св. Софроний Врачански, монахът Неофит Рилски – да изредим само три имена...

Културна ли е съвременната литературна култура

През 2015 г. в превод на Анджела Родел романът „Физика на тъгата“на Георги Господинов излиза в широка орбита по света. За българския постмодернизъм се пише във водещи американски и европейски издания. Върната

обратно на родна сцена обаче, новината за успеха добива изкривявания. Написаното от тукашната критика и казаното в медии и социални платформи често хипертрофира до екзалтации. По-грозното е, че то става повод и за публично споделени озлобления (от завист). Чаканият пробив на световната литературна карта не можа да се сподели колективно. И донесе в критическото и творческото поле повече скръб и жалост, отколкото радост и вдъхновение. Проблемът отново е, че това поле твърде точно повтаря очертанията на общо зададеното медийно поле, в което действат некрасиви закони...

Припомням думи на писателя и режисьор Иван Станев: „Членовете на мафиотски групировки се разстрелват. Между литератори или режисьори човек може да си представи същото – те не го правят просто защото нямат оръжие или ги е страх, но иначе се псуват по същия начин.“

Надежда има

Ново поколение български интелектуалци, облечени в расо – това е феноменът на последното десетилетие. През тези години тихо и ненатрапливо те заеха местата си. Издания, в които да четем техните текстове, не са много, но имат качество - списание „Християнство и култура“например. Няколко имена: свещеникът и доктор на науките Сава Кокудев от Богословския факултет в София; д-р Добромир Димитров – свещеник и преподавател във Велико Търново. И, разбира се, протойерей Николай Нешков, богослов, писател, проповедник, който предизвиква неочаквана за България тишина, докато говори...

Те пишат и общуват на езика на съвременността.

Ако наистина се нуждаете от нещо смислено, ако ви липсва нещо важно – търсете тези хора.

Възторжено посрещнахме и събитието на литературната 2017, дебютиращия романист Петър Крумов. Но, радвайки се на зрелия му стил и бурната фантазия, се питам не липсва ли още някой. Да, липсват млади български писатели, излезли измежду българските турци и пишещи на български за нашата България, от своя гледна точка. Все още ние като културен народ нямаме шанса да огледаме сложната си и многопластова „заедност“през очите на отделните културни, етнически групи. Да усилим усещането си за единен народ и за спойката, наричана нация.