Липсващият гигант

Причините в ЕС да няма технологичен гигант от ранга на Google или Amazon варират от културни до регулаторни. На континента липсват насочени към масовия потребител големи техкомпании. Ако Европа иска да отгледа свой шампион, трябва да приеме, че той ще б

Причините в ЕС да няма технологичен гигант от ранга на Google или Amazon са от културни до регулаторни

ААко си представим карта на технологичните гиганти по света, Европа би била една голяма дупка между САЩ и Китай. Европейският съюз има много причини да се хвали с икономическите си успехи, но технологичният сектор на найвисоко ниво не е един от тях. Най-видното доказателство за не толкова единния пазар на ЕС е именно липсата на дигитален мастодонт. Европа не разполага с нито една компания, която да може да се конкурира с американските гиганти Apple, Microsoft, Amazon, Google и Facebook, нито пък с китайските им еквиваленти Alibaba, Baidu, Huawei и Tencent.

Сред 20-те най-големи технологични компании в света има само една европейска – германската SAP, която обаче прави стриктно бизнес продукти и е далеч от масовата потребителска насока на американските и китайските гиганти. Най-голямата чисто потребителска компания от континентална Европа днес е шведската Spotify, фирмата за стрийминг на музика, която може да се похвали с 232 млн. активни потребители всеки месец – впечатляващо число само по себе си, но капка в морето спрямо милиардите потребители на услугите на Facebook и Google

Положението изглежда още по-мрачно, ако се разгледа откъде идват т.нар. еднорози – младите дигитални компании, оценени на над 1 млрд. долара от пазара. Само 11% от тях идват от страни от Европейския съюз,

почти всички останали се намират в САЩ и Китай. И в това число обаче има уловка, защото от незавидните 11% на Европа над половината еднорози всъщност се намират във Великобритания, която се очаква да напусне съюза (виж графиката). Според целите на Digital Europe Европа трябва да бъде дом на 25% от еднорозите през 2025 г., но тази цел към този момент звучи нереалистично. Казано накратко, Европа не само няма технологичен гигант, но има и много ниски шансове да роди такъв през идните години.

Причините за тази ситуация са много. Преди всичко разликите между Европа и САЩ, родината на петте най-големи технологични компании в света, са културни. Това е твърдението, около което има най-широк консенсус сред предприемачи, фондови мениджъри и представители на ЕС. Европейските бизнесмени не поемат същите рискове, каквито има отвъд океана, а технологичните компании са много по-малко на брой и съответно много по-малко фирми имат шанс да се разраснат до ниво да бъдат наречени гиганти. Другият проблем е, че технологичните компании, които все пак излизат от Европа, рядко са насочени към най-масовата аудитория по начина, по който работят продуктите на т.нар. група GAFА например (Google, Amazon, Facebook, Apple).

Културата, която ни дели

Европа и САЩ може да са разделени от Атлантическия океан, но културните различия сред предприемачите са още един океан разлика сами по себе си. „Културата в САЩ е такава, че ти се налага много бързо да израснеш. Това, съчетано с жела

нието да поемаш риск, променя въобще колко опита има да се създаде нещо голямо“, казва Васил Терзиев, съосновател на българската компания „Телерик“, продадена през 2014 г. за 262 млн. долара на американската Progress. Понастоящем той е бизнес ангел и партньор във фонда за рисков капитал Eleven. „Ние виждаме само крайния резултат, а важното е фунията – колко малки компании са опитали и са се провалили, за да може да се появи една голяма.“

А фунията в САЩ е огромна. Само Силициевата долина ражда хиляди стартъпи всяка година, за повечето от които светът никога не разбира. Те обаче играят ролята на основата, от която една екосистема, която ражда гиганти, има нужда. Много от тези, които оцеляват в първоначалната фаза на растеж, след това играят ролята и на храна за вече съществуващите гиганти или кандидат-гиганти.

От 2001 г. Google (в момента чрез холдинговата си компания Alphabet) например е направила 230 придобивания, близо 100 от които в последните пет години. Salesforce, американски кандидат-гигант в сферата на облачните услуги с пазарна капитализация от 140 млрд. долара, е придобила 60 компании от 2006 г. В повечето случаи става дума за покупка заради самия код и екип на малки компании срещу пари в пъти над реалната пазарна стойност на фирмата. Или иначе казано – парите следват парите, които следват риска, който европейските компании не поемат. Нещо повече – евродокато

пейските компании най-често са от страната на придобитите фирми, които предпочитат да заложат на сигурното под формата на потенциално развитие под крилото на американска компания с почти неограничени финансови възможности.

„Европейците продължават да бъдат много по-консервативни по отношение на риск, отколкото американските си колеги предприемачи. Ние не смятаме себе си за толкова подготвени, когато става дума за предприемачество“, казва Ана Трбович, оперативен директор на компанията Grid Singularity и член на борда на директорите на Европейския институт за иновации и технологии (EIT). „Европа създава много стартъпи, но те често получават финансиране от американски фондове за рисков капитал. Нужно е повече финансиране – първоначално публично, а след това и частно, когато моделът се валидира, за да можем да стигнем до американския мащаб на иновации, казва тя.

Европейският неединен пазар

Европейският съюз обича да се хвали с единния си пазар, но всъщност по отношение на технологични компании той се оказва особено неединен. Липсата на общ език и фрагментацията на националните икономики е проблем, с който САЩ и Китай не се срещат. Американските технологични компании например могат да достигнат огромен мащаб дори само в англоезичния свят и едва тогава да се насочат към Европа, Африка и Азия. Същото важи и за китайските фирми, чийто вътрешен пазар е повече от достатъчен за разрастване в мащаб, дори и покупателната способност да е далеч от тази в САЩ или Европа.

Това отговаря и на една от загадките в уравнението на технологичния

сектор – защо Великобритания има повече успешни стартъпи, отколкото всички останали в ЕС. Причината се крие в езика – британските стартъпи нямат истински културни и езикови пречки в разширението си към Северна Америка. Нещо, което не може да бъде казано за германските, френските или българските стартъпи, които трябва да избират между това дали да поставят като приоритет англоезичния или европейския пазар.

„Най-големият фактор, който помага на малки технологични фирми да се превърнат в гиганти, е, че Америка е голям и единен пазар, който позволява много по-бърз растеж в мащаб, казва Богомил Балкански, бивш вицепрезидент на Google. Същото явление се наблюдава и в Китай, където вече също има технологични гиганти като Alibaba, Tencent и Huawei.“

Васил Терзиев например сравнява отварянето на офис на „Телерик“в Германия със „създаването на изцяло нова компания“заради разликите и в езика, и в законодателството и регулациите. Подобни разлики има и в различните щати в САЩ, но те са много по-малки и в това отношение американците продължават да изглеждат като либертариански рай спрямо консервативна Европа. „Щатът Делауеър например специализира в корпоративно законодателство за бързо уреждане на търговски спорове и огромна част от американските фирми са регистрирани там“, дава за пример като конкурентно предимство на САЩ Балкански.

Този фактор води най-вече до изтощение. Докато американските компании могат да мислят директно за бъдещето си в две фази – как да се разраснат на вътрешния пазар и впоследствие да атакуват останалата част от света, за европейските фирми въпросите са по-скоро към кои части държави в региона да се насочат – или дори да пропуснат тази стъпка и да заминат директно за САЩ. В това има и допълнителен стимул. Парите за технологии в САЩ са в пъти повече, отколкото тези в Европа.

„В САЩ технологичните компании имат достъп до 30-40% от глобалните разходи за технологии. В Европа няма такъв лукс“, казва Терзиев. „Великобритания, Германия, Франция - всички те представляват по 5% от глобалния технологичен пазар и ако събереш всички европейски страни, получаваш една прилична стойност, но всъщност всяка страна е отделен пазар. За да отидеш в Германия или Франция например, ти е нужна изцяло нова структура.“

Терзиев допълва тезата си с наблюдения от личен опит – че докато технологичните компании на десет години в САЩ вече мислят как да покорят останалата част от света, европейските предприемачи в същия цикъл от растежа си изпитват преди всичко изтощение. Умората се оказва и причина огромна част от успешните европейски стартъпи да бъдат придобити от американски технологични компании.

Големите риби в малкото езеро

Другата причина в това отношение са консервативните оценки, които европейските компании получават. Две еднакви дружества с една и съща дейност, един и същ екип и ниво на развитие могат да получат две крайно различни оценки от пазара – само защото едната се намира в Европа (и още повече ако е в по-неразвитата част от континента), а другата – в САЩ. Тази разлика в оценките играе изцяло в полза на щатските компании,

които имат ресурсите да си позволят масови придобивания на по-малки компании на извънпазарни оценки. В същото време европейските компании приличат повече на планктон, отколкото на големи риби.

Причината за тези консервативни оценки отново се крие в културни различия. Европейските инвеститори базират оценките си по-скоро на база текущо представяне, отколкото на бъдещи очаквания. Точно обратното важи за САЩ, където стартъпите се оценяват най-често според потенциала им, което само по себе си е затворен кръг. Този начин на мислене води до изкупуване на по-малки компании от по-големи, които не желаят конкуренция, а в замяна малките получават по-голяма сигурност, че тяхната технология ще види масово разпространение, и немалка сума пари.

„Европейската индустрия продължава да бъде консервативна по отношение на компании, захранващи се от данни“, казва Вилем Йонкер, изпълнителен директор на дигиталното звено на EIT, мрежова организация към Европейския съюз. „Ако не ги оценяваш високо като инвеститор, не би им написал и голям чек. Това означава, че дори на това ниво голяма част от компаниите с потенциал се насочват към американски или азиатски инвеститори, вместо да останат в Европа.“

Йонкер дава пример със Skype, компанията за видеочат, закупена през 2011 г. от Microsoft срещу 8.5 млрд. долара. „Skype е ранен пример за такава технология, но такива придобивания се случват и сега. Компании като Google, Apple и Amazon постоянно „сканират“за подобни фирми из целия свят и ги купуват на цени, с които европейците или не са съгласни, или наистина не могат да платят.“

Великобритания, Германия, Франция, всички те представляват по 5% от глобалния технологичен пазар и общо правят добра стойност, но всъщност всяка страна е отделен пазар. Васил Терзиев, съосновател на „Телерик“и „Телерик академия“

Според Йонкер отговорът се крие във възможността европейските компании да поемат повече рискове и да търсят придобивания сред самите себе си. „Трябва да работим върху фрагментирания пазар, да осигурим леки условия за увеличаване на мащабите на компаниите, да мобилизираме много повече капитал, което означава и да показваме стойността на европейските фирми“, казва той. „Фокусът трябва да бъде върху увеличаване на мащаба на европейските компании и върху това те да поемат повече рискове чрез придобивания.“

Европа на регулациите

Ако има технологична сфера, в която Европа води света, то това са регулациите. Най-известната от тях е влезлият в сила през 2018 г. регламент GDPR, чиято цел е предпазването на личните данни на европейските граждани. Регулацията може да се приеме като най-силния директен удар срещу американските технологични гиганти, които в най-честия случай се изхранват именно с данни от потребителите (изключение прави Apple). За момента мненията по отношение на GDPR варират от „пълна глупост“и „поредната разточителна бюрокрация“до „вкарване на технологичните фирми в разумни граници“.

Няма спор обаче, че GDPR доведе след себе си хаос и се оказа скъпа за фирмите политика. Този тип скъпи регулации отварят въпроса дали в опитите си Европа да озапти чуждестранните компании, които са завладели местните потребителски пазари, не пречи на своите собствени малки фирми да растат. Аргументът в полза на GDPR е, че той вкарва в релси масовото събиране на лични данни, което е непреодолимо при използването на масовите потребителски услуги онлайн, а в случая на Facebook, Google, Amazon и Twitter например е главен актив на компаниите. Обратният аргумент е, че заради скъпия процес по привеждане на дадена компания с основен актив данни към GDPR ударът се понася повече от малките фирми. Просто защото те не разполагат с финансовите и човешки ресурси на Google или Facebook.

Казано накратко, Европа може би забравя, че всички регулации, които се пишат заради държанието и положението на американските гиганти, се отразяват и на зараждащите се европейски фирми.

„В ранните стадии на регулациите големите играчи се справят по-добре, защото имат повече ресурс, но и им отнема много повече време за промени“, казва Йонкер. Той добавя и друга важна подробност – че много от малките компании нямат „радар какво ще е бъдещето“, докато големите компании не само могат да отделят ресурс да следят какви ще бъдат бъдещите регулации, но и да влияят на самите регулатори. Но погледнато по-мащабно, Йонкер смята, че GDPR е по-скоро стъпка в правилната посока и в бъдеще може да се окаже, че позитивите от регулацията ще бъдат на страната на зараждащите се компании.

„Ако имаш компания, която започва работа днес, първата ти работа ще бъде да си сигурен, че всичко, което правиш, покрива GDPR. При това не само GDPR, a GDPR++, защото можем да се

обзаложим, че ако GDPR е тук две-три години, ще има добавки към нея. Това е началото, а не краят на историята. И ако успееш да покриеш тези критерии в началото, няма да имаш разходите, които имат гигантите“, добавя Йонкер.

А всъщност… искаме ли?

Най-големият въпрос, на който Европейският съюз не отговаря, е дали действително иска да бъде дом на технологичен гигант. Привидният отговор е „да“- европейските политици обръщат внимание на липсата на голяма технологична компания и я наричат проблем. Организират се големи събития, на които се обсъждат проблемите на фрагментирания пазар и се търси следващият технологичен еднорог. Неофициално Европейският съюз дори има план да създаде фонд на стойност 100 млрд. долара, който да работи с цел да създаде „европейски шампион“в технологиите. Именно в тази формулировка се крие голямата въпросителна.

Европа няма против да има „компании-шампиони“в стари, традиционни индустрии –

например Siemens, Volkswagen или Airbus, но не така биха били нещата в дигиталната сфера, където „шампион“би означавало „монополист“. Цялата глобална онлайн индустрия върви към това да има възможно най-малко играчи. Facebook, Google, Apple, Amazon и Microsoft са монополисти или дуополисти в редица сфери – социални мрежи, онлайн реклама, електронна търговия, изкуствен интелект, облачни услуги, операционни системи и други. Китайските им еквиваленти Huawei, Tencent, Baidu и Alibaba пък са именно това – еквиваленти, които оцеляват при непазарните китайски условия, в които американското присъствие е редуцирано до символично и огромното море от китайски потребители няма избор да не ползва услугите – които отгоре на всичко са и безспорно висококачествени.

С други думи, ако ЕС иска да създаде „дигитален шампион“, то трябва да позволи създаването на един модерен монополист, който да се захранва с лични данни и по този начин да влезе в разрез със собствените си принципи и политики. Нещо повече – днешните технологични монополисти имат власт, която в наймекия случай съперничи на тази на националните правителства, а някои китайски компании се смятат от мнозина по-скоро за придатъци на управляващата комунистическа партия, отколкото фирми на пазарен принцип. Това едва ли ще се хареса на ЕС, но другият сценарий също не изглежда привлекателен, защото би означавал Европа да се откаже от това да бъде част от модерната дигитална икономика, изпълнена с гиганти и монополисти, които не са европейски.

Въпросът е дали Европа ще направи компромис за своя собствена компания – такъв, какъвто рядко прави с американските. Само Google например е поела глоби от 8.5 млрд. евро за последните три години и практически всяка една американска технологична компания е имала проблеми на Стария континент – Apple например беше задължена да плати 14 млрд. евро данъци на Ирландия от ЕК, без самата страна да ги иска. Франция въведе данък „Amazon“. В задачата се пита дали агресивното регулиране от страна на Европа е защото компаниите имат прекалено голяма власт, или защото компаниите са американски. Или, разбира се, и двете.

Финалният проблем в това отношение е, че Европа дори няма ясни кандидати за шампиони компании, които да имат потенциала да достигат до милиарди потребители по целия свят. Европейските фирми са много пофокусирани в бизнес решения, отколкото в потребителските такива, или пък когато става дума за потребителски бизнеси – в решаването на конкретни проблеми в сравнително тесни сфери.

Единственото изключение изглежда е финтек секторът, където Европа действително ражда компании с голям потенциал, като германската N26, която в момента се оценява на 3.5 млрд. долара. Проблемът там е, че много от тези фирми следват същата съдба, която и други успешни европейски стартъпи. „Европа разработва интересни неща във финтек сектора, но след това идват „големите момчета“със страшно много пари от другата страна на океана и конкуренцията става нечестна“, казва Васил Терзиев.

Не всичко е изгубено

Има милион причини, поради които Европа не само не е плодородна земя за технологични гиганти, но е и съмнително доколко самият Европейски съюз иска

Компании като Google и Amazon постоянно „сканират“за компании из целия свят и ги купуват на цени, с които европейските компании или не са съгласни, или не могат да платят. Вилем Йонкер, изпълнителен директор на EIT Digital

да има такъв в двора си. Има обаче и една, която до голяма степен връща везните в равно положение – Европа няма друг избор, ако иска да остане релевантна в икономическо отношение през следващите десетилетия. Икономиката на данните става все по-важна, а това е модел, в който една голяма компания винаги ще смазва множество по-малки. Китай и САЩ вече са разбрали това, дори на ниво правителство. Пекин помага на компаниите си активно, като най-малкото им е дала свободно поле за игра на пазар от 1.4 млрд. души. САЩ пък най-често подпомага местните корпорации, като си затваря очите за безпрецедентния им растеж и разширение в редица сфери, които изстреляха американските тех гиганти да владеят топ 5 в света.

За да се случи европейски гигант, са нужни няколко стъпки. Първата е, че ЕС ще трябва да прегърне бизнес модели, които в момента не са на мода в Брюксел. Втората е, че когато се появи компания с идея, която да може да достигне мащаб от милиарди потребители, тя трябва да получи достатъчно внимание и финансови средства. „Достатъчно“означава толкова, че фирмата да не предпочете парите на „големите момчета“от САЩ. По отношение на капитал Европа вече е узряла и макар разходите за технологии в съюза да не са толкова високи, колкото в САЩ, парите вече текат свободно – дотолкова, че идеята за фонд от 100 млрд. долара държавно-частен капитал събра повече критики, отколкото аплодисменти. Подводните камъни са шансовете Европа да не стигне до консенсус по национални линии – защото освен европейска компанията ще бъде и френска или германска, или шведска, или от друга страна. Това може да удари националната гордост на страните.

Последният фактор е, че този теоретичен гигант ще бъде роден в привидно мирни, но в действителност военни времена. Никой от технологичните гиганти в САЩ и Китай не иска конкуренция, без значение какво говорят PR отделите им. При тях важи с пълна сила принципът на Питър Тийл, че единственият бизнес, който си заслужава, е този на монополиста. В зависимост от това как ще се развие законодателството в САЩ по отношение на данни през следващите години един европейски гигант може да срещне и немалка доза реваншизъм от тамошните регулатори.

И все пак не всичко е изгубено. Една немалка част от предприемачите, венчър капиталистите, анализаторите и експертите очакват такъв европейски гигант, чието име все още не знаем – и дори може би още не е основан. Вече има критично ниво на брой стартъпи, които да създадат екосистема, от чиято основа да се родят фирми с потенциал за пазарна капитализация от стотици милиарди долари. Или по-точно – стотици милиарди евро. И голяма заслуга за това имат и политиките на ЕС за насочване на пари към фондове, които да финансират професионално такива стартъпи.

Уловката е, че той вероятно ще се случи не днес или утре, а след пет или десет години. Може би най-добрия отговор на въпроса защо след изброяването на всички причини европейски технологичен гигант да не се роди с оптимизъм дава Васил Терзиев: „Защото ще се намери поне един достатъчно луд, който да повярва, че щом може да се създаде милиардна компания в Европа, то може да се създаде и стомилиардна. Винаги всичко тръгва от един човек, един пробив, една компания.“