Либийската авантюра на Ердоган
Турският президент вдигна залозите в хибридната война за контрола над бившата северноафриканска джамахирия* на Муамар Кадафи
Турският президент вдигна залозите в хибридната война за контрола над бившата северноафриканска джамахирия
Всичко изглежда така, сякаш падането на Триполи е въпрос на време, ако правителството на ПНС не получи външна подкрепа.
А„Ако се наложи, ще дадем урок на генерал Хафтар.“С това предупреждение на турския президент Реджеп Тайип Ердоган завършиха във вторник неуспешните дипломатически совалки за спиране на огъня между двете враждуващи фракции в раздираната от деветгодишна гражданска война „провалена“северноафриканска държава Либия. В момента конфликтът е една от най-големите заплахи за сигурността на Европа. От една страна, бившата джамахирия* на полк. Муамар Кадафи е основен портал за нелегалните мигранти от Близкия изток и Африка през Средиземно море, а от друга – в битката за нея се сблъскват интересите на разнопосочни регионални фактори като Франция, Италия, Русия, Турция, Египет, Катар и ОАЕ, и то в изключително сложна конфигурация.
На масата за преговорите в руската столица Москва трябваше да седнат Файез ел Сарадж, оглавяващ официално признатото от ООН правителство на националното съгласие (ПНС) в столицата Триполи и ген. Халифа Хафтар, командващ Либийската национална армия (ЛНА), лоялна на алтернативния парламент в източнолибийския град Тобрук. Гаранти за постигане на временен мир бяха турският президент Реджеп Ердоган и руският му колега Владимир Путин, които са неофициално замесени в конфликта със свои хибридни военни формирования и се опитват да парцелират влиянието си в региона. До договорка обаче така и не се стигна. Ген. Хафтар напусна разговорите, без да сложи подписа си, с аргумента, че споразумението не предвижда срок за разформироване на ислямистките паравоенни части, лоялни на режима в Триполи.
Битката за Триполи
Формалният повод за организирането на спешната среща в Москва беше рязката ескалация на напрежението през последните три седмици и най-вече заявката за пряка военна намеса на Турция в либийския конфликт.
Причината: столицата Триполи и правителството на Файез ел Сарадж са обсадени от около 9 месеца и в момента вече са почти обкръжени от силите на Хафтар. Наскоро генералът обяви, че войските му се готвят за решителен щурм, след като превзеха Сирт – третия по големина град в страната и родно място на покойния диктатор Муамар Кадафи. Източнолибийската коалиция също така контролира по-голямата част от страната, включително повечето съоръжения за добив на петрол.
На практика всичко изглежда така, сякаш падането на Триполи е въпрос на време, ако правителството на ПНС не получи външна подкрепа. Тя обаче в момента може да дойде единствено от Турция след постепенното дистанциране на Катар - другия поддръжник на официалния режим, както и неспособността на формалния съюзник Италия да се замеси пряко в бойните действия. Зад Хафтар пък индиректно седят Русия (със свои наемници от частната военна компания „Вагнер“), съседен Египет, Обединените арабски емирства (ОАЕ), осигуряващи авиационна поддръжка и изненадващо... Франция, хибридно сблъскваща се със своя съюзник в ЕС и НАТО Италия. На страната на генерала се бият също така и наемници от Чад и Судан.
Затова на 26 декември м.г. турският президент Ердоган, който досега подкрепяше официално признатата от ООН власт само индиректно, изненадващо обяви, че ще изпрати в Либия свой военен контингент. Според него Анкара е получила официална покана за това от правителството на Файез ел Сарадж. Което обаче на практика няма друг избор, ако иска да
оцелее. „Под управлението на Ердоган Турция драстично промени стратегията си в Близкия изток. Следвайки примера на САЩ в Ирак и на Русия в Сирия, тя прецени, че е по-добре първо да стреля и после да преговаря. Русия влезе в Сирия по молба на президента Башар Асад и остана дългосрочно. Сега Ердоган приема молбата на Ал Сарадж за военна помощ“, коментира по този повод Кирил Захаров от филиала на „Карнеги център“в Москва.
Турските „зелени човечета“
След като получи формално одобрение за операцията от турския парламент обаче, се оказа, че стратегията на Ердоган очевидно е по-сложна. Според информация на британския вестник „Гардиън“, потвърдена от три независими източника в различни държави, Анкара в момента пребазира в Либия не военнослужещи от редовната армия, а сирийски паравоенни части от последната непревзета опозиционна провинция Идлиб.
Първоначалният контингент от около 650 души е напуснал Сирия в седмицата между Коледа и Нова година, а още около 1350 души – в началото на януари. Според „Гардиън“въпросните ветерани от войната срещу Башар Асад са сключили половингодишни договори като наемници с правителството в Триполи и ще получават по $2000 месечно. Властта в Анкара от своя страна се е ангажирала да им даде турско гражданство след края на операцията, да поеме медицинското обслужване на ранените, както и да репатрира телата на убитите в Сирия, с което да се опита да замаскира присъствието на ислямистки милиции на либийска земя. По този начин като че ли Ердоган се опитва да адаптира за свои цели челния опит от хибридните операции на Русия в Крим, Източна Украйна и Сирия. Така, ако стратегията му проработи, той няма да бъде принуден да плаща висока политическа цена, защото турски войници загиват зад граница, защитавайки съмнителни каузи и интереси.
„Ръководството на Турция няма друг вариант, освен да избере страната на Ал Сарадж заради историческите му връзки с организацията „Мюсюлмански братя“. От друга страна, Русия няма как да не подкрепи светски настроения ген. Хафтар, който се е обучавал в СССР и говори руски“, коментира в този контекст Кирил Захаров. И добавя, че за Русия постигането на някакво съгласие с Турция до известна степен ще гарантира, че САЩ няма да се месят активно в либийския конфликт. „Това ще улесни и преговорите с Ердоган по повод неуредените въпроси в Сирия“, обобщава той.
Какво печели Ердоган
За Турция либийската военна авантюра има съвсем конкретни политически и стратегически измерения. На първо място това е достъпът до петролните залежи в северноафриканската държава, която до падането на Муамар Кадафи е номер едно в Африка по залежи на нефт. Притиснатото до стената официално правителство на Файез ел Сарадж също така явно е изтъргувало военната подкрепа на Анкара в замяна на подписа си под изключително спорното споразумение за морските пространства в Източното Средиземноморие. Документът веднага предизвика гневна реакция от страна на Гърция, която прозря в него поредната порция териториални претенции към нейната
Операцията вероятно ще се изтълкува като поредното доказателство на турските имперски и неоосманистки амбиции.
акватория и свободното корабоплаване в Средиземноморието. В отговор Атина дори изгони посланика на Либия в страната. Договорът между Либия и Турция ядоса също така правителствата на Кипър, Израел и Египет, защото отваря вратите за разработка на полезни изкопаеми в спорни зони от средиземноморския шелф. Също така то може да попречи на изграждането на морски газопровод в региона, свързващ Гърция, Кипър, Израел и Египет и заобикалящ Турция. За Ердоган обаче всичко това е голяма победа както във вътрешнополитически план, така и от гледна точна на стремежа към енергийна независимост на страната.
Военната намеса в Либия обаче крие и сериозни рискове за турския президент и на теория може да обтегне отношенията му с всички съседни държави. В очите на мнозина въпросният хазартен ход вероятно ще се изтълкува като поредното доказателство за турските имперски и неоосманистки амбиции. Особено в контекста на твърденията на Ердоган, че Турция отива в Либия да защитава „своите братя“и дори че в страната има „един милион наследници на турци“от времето на Османската империя, които са подложени на „етническо прочистване“. Това е нова радикална националпопулистка риторика, която набира скорост и може да послужи като оправдание за все по-агресивно поведение на режима в Анкара по отношение на регионите, които тя припознава като стратегически важни.
*Джамахирията е форма на държавно управление, изобретена от покойния диктатор Муамар Кадафи. Най-общо се превежда като „управление на масите“чрез народни конгреси и комитети