Живият език — между бляна и историята
ЗЗа мен като писател, който цял живот се е трудил на нивата на езика, за когото езикът е и основен инструмент, и суровина за работа, никога не е имало съмнение, че между науката за езика и живата практика съществува огромна разлика. Науката за езика всъщност върви след езика, така както историята и археологията вървят по стъпките на събитията, а не пред тях. И не би могло да бъде иначе! Събитията се правят от политици, облечени във власт, а не от историци. Езиците се правят от хората, които ги говорят, включително от писатели и журналисти, за които езикът е поминък, но също така и от политиците, за които езикът е инструмент за постигане на определени цели. Дори когато езиковедите са натоварени със задачата да кодифицират даден език, те играят роля по-скоро на технически лица, а реалният двигател на процесите е политическата воля. Иначе казано, докато ученият събира, регистрира, сравнява и анализира „артефактите на езика“, търси връзки между тях, изследва процесите, довели до тяхното възникване, езиците продължават да се развиват: мутират, еволюират и се разклоняват в зависимост от историческата съдба на народите. От индоевропейския праезик произлиза цяла група езици, сред които и праславянският, от който пък е възникнала друга група езици, познати като славянски. Една от особеностите на славянската езикова група е, че няма случай, доколкото ми е известно, два народа да говорят един и същ език или поне това да е официално признато, независимо колко дребни са разликите между тези езици. Чешки и словашки, сръбски и хърватски, руски, белоруски, украински и т.н. Тези разлики често са натоварени със смисъл, който страничният наблюдател не винаги разбира, но обикновено възпитано уважава. При народите от нашето езиково семейство самостоятелното политическо обособяване през 19-и и 20-и век автоматично води и до езиково обособяване. Има държава, има език. Така се е сложило исторически, а защо е така вече е съвсем отделен въпрос. Може да се дължи на някаква специфична черта в характера на това шумно и многолико семейство, на някаква особена ревност, вродена свадливост или комплекси. Струва си да се изследв,а ако вече не е направено.
Токсичен и безполезен спор
Поводът за тези разсъждения, както се досещате, е периодично припламващият спор за македонския език – токсичен, безполезен спор, в чийто капан неотдавна попадна дори БАН. Успоредно с разгарянето на страстите каналът bTV comedy започна да излъчва най-популярния комедиен сериал в Северна
Македония - „Преспав“. Сякаш напук на сухата академична схоластика, която с години трови отношенията между нашите толкова близки народи. Нека не бъда разбран погрешно: отнасям се с уважение към мнението на моите колеги езиковеди. Самият аз съм завършил българска филология и знам, че на академично ниво този
разговор би могъл да се надгради с много по-сложни аргументи. Но все пак в същината си опира до реалността, в която избираме да пребиваваме. Имам преки лични наблюдения от полето на живата реч, които може би си струва да споделя, макар и с риск да си навлека много отрицателни коментари.
Един от първите преводи на моя книга в чужбина беше тъкмо на езика, който някои тук надменно наричат „писмено-регионална норма“. Защо някой ще се блъска да превежда, ако става дума за един и същ език? Много просто: защото с малки изключения никой в Македония няма да разбере книга, написана на български! Т.е. ще разбере нещо, но не достатъчно, за да може да възприеме текста в пълнота и да му се наслади. Същото важи и за редовия български читател. Той също няма да посегне към книга, написана на македонски, защото ще схване твърде малко, независимо от качествата на текста. Разбира се, в говоримия език, по пазарищата, в кафенетата и магазините тази езикова бариера доста изтънява, но колкото по-сложно става нивото на комуникация, толкова повече неясноти и дупки в разбирането изплуват, които изискват допълнително изясняване. На обикновен език това ще рече превод. И този превод, колкото и абсурдно да звучи, понякога минава през английски – lingua franca на съвременния свят. По една случайност участвам в екипа, който вече няколко сезона създава сериала „Преспав“. Освен че е много забавен, това е вълнуващ интеркултурен експеримент. Наред с основния екип, съставен от македонски продуценти, автори и актьори, в него участват и още двама българи: обичаната актриса Яна Маринова и сценаристката Деляна Манева („Мисия Лондон“), а така също доста албанци и роми. Решаваща роля за успеха на нашата „соработка“играе културната ни и езикова близост. В процеса на комуникацията обаче ясно изпъкват и разликите – не само езикови, но и в различни аспекти на културата, на светоусещането, може би тънки разлики, но съществени. Само който приеме и осъзнае тези разлики, може да твърди, че е разбрал другия. Ако откажем да го направим, никаква „соработка“не би била възможна и никакво разбирателство, независимо колко сме близки!
Наситен със свеж незлоблив хумор и много автоирония, сериалът осмива стереотипите и културните предразсъдъци, които са вечен спътник на всяка балканска страна по пътя й към членството в ЕС, бленувания клуб на богатите. Може би това е най-хубавият подарък, който нашите македонски приятели ни правят за новата година! Шоуто се излъчва естествено с български субтитри, без които трудно ще бъде разбрано от широката аудитория. Но така имаме възможност да усетим и живата македонска реч, отекваща в нас с цялата богата гама от асоциации и нюанси, която близките думи създават. Думи, принадлежащи на цялото ни славянско езиково семейство, но и думи, специфични, чудновати, присъщи само за яркото му балканско разклонение. Думи, забравени и пак намерени. Сленг, архаика... Думи, приели различен смисъл и звучене в езиковата практика на отделните народи, но препращащи към общите ни корени. Това богатство не бива да допускаме да ни бъде отнето!
Една от особеностите на славянската езикова група е, че няма случай два народа да говорят един и същ език или поне това да е официално признато.
Още 100 или 1000 години?
Как е било преди 100 или 1000 години не се наемам да твърдя, но днес гражданите на Северна Македония общуват на свой език, който наричат македонски. Ние любезно се опитваме да ги убедим, че това е диалектна форма на българския. Те учтиво отказват да се съгласят. (Не се иска да си учил психология, за да предвидиш, че ще реагират именно така!) Ние продължаваме да ги убеждаваме, вече не толкова любезно, понякога дори тропаме по масата. Те държат на своето. Докога ще продължава това? Още 100 години? Още 1000?
За мен поне днес този език е факт. За това са се погрижили и държавата, но най-вече македонските автори, които са писали и пишат на него вече повече от 70 години. Те са създали редица талантливи произведения във всички жанрове, които се превеждат по цял свят, включително и у нас. Едва ли има български издател, който би си позволил да сложи на титулната страница: превод от писмено-регионалната норма на Северна Македония. И ако на някого му хрумне да приеме наредба, която го задължава да стори това, просто няма да издава книги от македонски автори. От своя страна македонските издатели ще престанат да издават български автори. Щом е „исто“, да си ги четат на български! Е, голям праз, ще каже някой, важното е да отстоим националния интерес. Обаче като се изпортят веднъж отношенията (а това може би е най-бързият и ефективен начин!), като започнат да се провалят един след друг разни съвместни проекти, нямащи нищо общо нито с езика, нито с литературата, включително и помащабни бизнес начинания, но така също и икономическите и човешките контакти на ежедневно равнище, които тъкат невидимата съединителна мрежа между нашите разделени доскоро страни - и тогава ли ще тръбим, че защитаваме националния интерес? И когато тази токсична материя започне да разяжда накрая и собственото ни общество, да чертае нови разделителни линии – като че ли досегашните са ни малко! – да нажежава страстите до степен ние самите да не можем да се разберем, а да се замеряме с крясъци и обиди, пак ли ще бъде в името на националния интерес? Скромното ми мнение е, че такова разединение ще обслужи съвсем други интереси. Голям праз, отново ще рече някой. Майната й на Македония, ще минем и без нея.
И хоп, ето ни в точка нула, откъдето сме тръгнали! Не искам това да се случва! Преди всичко заради многото приятелства, които днес ме свързват с хората от другата страна на Деве баир, защото смятам, че заедно може да постигнем много повече, отколкото сами, защото само бъдещето може да ни даде онова, което миналото безвъзвратно е погубило. Приятелството включва задължително и тази базисна демократична норма: зачитане на правото на самоопределение! Ето защо избирам да се съобразя с реалността и да не казвам на другите какви са и на какъв език говорят. Реалността е нееднозначна, крие рискове, но предлага и редица възможности, които обещават едно по-добро бъдеще за целите Балкани. Бъдеще, за което си струва да се борим.
*Изразените възгледи в този текст са изцяло лични и не изразяват позиция нито на ръководството на БАН, нито на академията като цяло.