Capital

Ние сме лю­бов и мрак

Ален де Бо­тон, пи­са­тел, фи­ло­соф и ос­но­ва­тел на The School of Life

- Ин­тер­вю­то взе Йор­дан То­до­ров

Ален де Бо­тон, пи­са­тел, фи­ло­соф и ос­но­ва­тел на The School of Life

АА­лен де Бо­тон е ан­г­лийс­ки пи­са­тел, фи­ло­соф и пред­п­ри­е­мач, ро­ден в Швей­ца­рия. Ав­тор на пет­на­де­сет книги, го­ля­ма част от ко­и­то бес­т­се­лъ­ри, Де Бо­тон чес­то е въз­х­ва­ля­ван от ед­ни и от­ри­чан от дру­ги. Фе­но­ве­те му се въз­хи­ща­ват на уме­ни­е­то му да обяс­ня­ва слож­ни фи­ло­соф­с­ки кон­цеп­ции на раз­би­ра­ем език и да сти­му­ли­ра ин­те­лек­ту­ал­но­то лю­бо­пит­с­т­во на чи­та­те­ли­те. Про­тив­ни­ци­те му го об­ви­ня­ват, че три­ви­а­ли­зи­ра фи­ло­со­фи­я­та, при­ни­зя­вай­ки я до ни­во­то на ма­со­вия чи­та­тел. Са­ми­ят Де Бо­тон не се впе­чат­ля­ва осо­бе­но от пос­лед­ни­те. „Пре­ди се за­ся­гах, но днес съм пре­ка­ле­но стар, за да се тре­во­жа, и на­ис­ти­на не об­ръ­щам вни­ма­ние“, каз­ва Де Бо­тон в те­ле­фо­нен раз­го­вор с „Ка­пи­тал“от Лон­дон, къ­де­то жи­вее през по­ве­че­то вре­ме със се­мейс­т­во­то си.

Де Бо­тон е ро­ден в Цю­рих, Швей­ца­рия, през

1969 г. в се­мейс­т­во­то на Жил­бер де Бо­тон, кру­пен ин­вес­ти­тор и ко­лек­ци­о­нер на из­кус­т­во и един от ос­но­ва­те­ли­те на „Тейт мо­дърн“. През 1992 г. за­вър­ш­ва фи­ло­со­фия в Крал­с­кия ко­леж в Лон­дон и през 1993 г. пуб­ли­ку­ва пър­ва­та си кни­га - Essays In Love (1993). В след­ва­щи­те го­ди­ни Де Бо­тон на­пис­ва об­що пет­на­де­сет книги на най-раз­лич­ни и нес­вър­за­ни на пръв пог­лед те­ми ка­то влюб­ва­не­то (Essays In Love, 1993), пъ­ту­ва­не­то (The Art of Travel, 2002), со­ци­о­ло­ги­я­та (Status Anxiety, 2004), ар­хи­тек­ту­ра­та (The Architectu­re of Happiness, 2006) и ре­ли­ги­я­та (Religion for Atheists, 2012). У нас Де Бо­тон е поз­нат с есе­ис­тич­ния бес­т­се­лър „Как Пруст мо­же да про­ме­ни жи­во­та ви“(1997), със сбор­ни­ка „Пред­с­то­ят ли най-доб­ри­те дни за чо­ве­чес­т­во­то“(в съ­ав­тор­с­т­во със Сти­вън Пин­кър, Мат Рид­ли , Мал­кълм Гла­ду­ел, 2016), как­то и с пос­лед­ния си ро­ман „По­со­ка­та на лю­бов­та“(2016).

По­вод за то­зи раз­го­вор бе­ше из­ли­за­не­то на The School Of Life - An Emotional Education през но­ем­в­ри 2019 г. - сбор­ник с есе­та от раз­лич­ни ав­то­ри с пред­го­вор от Ален де Бо­тон, пуб­ли­ку­ван от The School of Life.

Ос­вен ус­пе­шен ав­тор и лек­тор Ален де Бо­тон е и пред­п­ри­е­мач. През 2008 г. той ста­ва съ­ос­но­ва­тел на бран­да The School of Life, под чи­я­то шап­ка се пуб­ли­ку­ват книги, зас­не­мат се фил­ми и се про­веж­дат лек­ции, ко­и­то да по­мог­нат на хо­ра­та да жи­ве­ят по-ба­лан­си­ран емо­ци­о­на­лен жи­вот. През 2009 г. Де Бо­тон ста­ва съ­ос­но­ва­тел на Living Architectu­re, ор­га­ни­за­ция с нес­то­пан­с­ка цел, ко­я­то си сът­руд­ни­чи с ня­кои от най-из­вес­т­ни­те све­тов­ни ар­хи­тек­ти при стро­е­жа на по­чив­ни до­мо­ве. Пос­лед­ни­ят про­ект на Living Architectu­re е сгра­да в Южен Де­вън, Ве­ли­коб­ри­та­ния, осъ­щес­т­ве­на в сът­руд­ни­чес­т­во със све­тов­но­из­вес­т­ния швей­цар­с­ки ар­хи­тект Пе­тер Зум­тор.

От­къ­де ид­ва ин­те­ре­сът ви към фи­ло­со­фи­я­та?

Ви­на­ги съм се ин­те­ре­су­вал от ин­тер­п­ре­ти­ра­не­то на емо­ци­и­те, как­то и от об­лас­ти­те на поз­на­ни­е­то, ко­и­то по­ма­гат за то­ва. Фи­ло­со­фи­я­та, но и пси­хо­ло­ги­я­та, ли­те­ра­ту­ра­та, ис­то­ри­я­та. Ос­вен то­ва ви­на­ги съм бил чо­век, кой­то си по­чи­ва, до­ка­то мис­ли. Ня­кои хо­ра ста­ват нес­по­кой­ни, мис­лей­ки, но при мен е точ­но об­рат­но­то. Поз­на­ва­не­то на емо­ци­и­те и чув­с­т­ва­та ме ус­по­ко­я­ва. Кол­ко­то по-доб­ре ги раз­би­рам, тол­ко­ва по-си­гу­рен се чув­с­т­вам. Та­ка че мис­ле­не­то е един вид кон­т­рол над жи­во­та, кой­то ина­че мо­же да е дос­та обър­к­ващ.

Смя­там, че то­ва е не­що­то, ко­е­то в край­на смет­ка ме пра­ви ин­те­лек­ту­а­лец. Ин­те­лек­ту­ал­ци­те са хо­ра, ко­и­то си по­чи­ват, до­ка­то из­пол­з­ват ин­те­лек­та си.

По ка­къв друг на­чин си по­чи­ва­те?

Оби­чам да пра­вя не­ща, ко­и­то ми поз­во­ля­ват да мис­ля. Оби­чам да пъ­ту­вам с влак нап­ри­мер. Осо­бе­но ако ня­ма мно­го хо­ра в ку­пе­то. На­ми­рам, че глед­ка­та през про­зо­ре­ца по­ма­га на ми­съл­та. По­ня­ко­га прос­то се раз­хож­дам. То­ва са все си­ту­а­ции, в ко­и­то го­ле­ми­те мис­ли и идеи мо­гат да из­п­лу­ват на по­вър­х­ност­та.

Ко­га раз­б­рах­те, че ис­ка­те да пи­ше­те?

В къс­ни­те си тий­нейджър­с­ки го­ди­ни, ко­га­то бях на око­ло се­дем­на­де­сет, ис­ках да бъ­да пи­са­тел, за­що­то оби­чах да че­та - Ро­лан Барт, Ми­лан Кун­де­ра, Джу­ли­ан Бар­нс и Стен­дал. Те съ­бу­ди­ха у мен же­ла­ни­е­то да пи­ша, да съз­да­вам. Все­ки пи­са­тел сла­га оп­ре­де­ле­ни ав­то­ри в своя „твор­чес­ки мик­сер“и та­ка се сдо­би­ва със соб­с­т­вен глас. Аз ха­рес­вах гла­со­ве, ко­и­то са ра­ци­о­нал­ни и емо­ци­о­нал­ни ед­нов­ре­мен­но. Ха­рес­вам ком­би­на­ци­я­та от емо­ция и дос­то­леп­на сдър­жа­ност. Ли­тън Ст­рей­чи каз­ва, че в пи­са­не­то си Стен­дал съ­че­та­ва „емо­ци­о­нал­ност­та на 12-го­диш­но мо­ми­че със стро­гост­та на вър­хо­вен съ­дия“.

Мис­ля, че то­ва е от­лич­на ком­би­на­ция - да бъ­деш ед­нов­ре­мен­но строг и емо­ци­о­на­лен.

Де­бют­на­та ви кни­га Essays in Love е про­да­де­на в рес­пек­ти­ра­щия дву­ми­ли­о­нен ти­раж. Очак­вах­те ли та­къв ус­пех?

Не, но ста­на доб­ре та­ка, за­що­то ус­пе­хът ми да­де уве­ре­ност да про­дъл­жа, сдо­бих се със са­мо­чув­с­т­вие. С та­зи кни­га спе­че­лих вре­ме. Мис­ля, че за един пи­са­тел е мно­го важ­но да има вре­ме да проб­ва раз­лич­ни не­ща, да бър­ка, да за­поч­ва от­но­во, да бъ­де кре­а­ти­вен… Го­ди­ни по-къс­но, през 2010 г., Essays in Love бе­ше ек­ра­ни­зи­ра­на ка­то ро­ман­тич­на­та ко­ме­дия My Last Five Girlfriend­s, но фил­мът ня­ма­ше осо­бен ус­пех. Все пак спе­че­лих мал­ко па­ри и си ку­пих ко­ла.

Смя­та­те ли, че ко­ли­те мо­гат да нап­ра­вят чо­век щас­т­лив?

Ня­кои ко­ли мо­гат в оп­ре­де­ле­ни мо­мен­ти да нап­ра­вят хо­ра­та до­ня­къ­де щас­т­ли­ви. Аз съм го­лям фен на елек­т­ри­чес­ки­те ав­то­мо­би­ли и ха­рес­вам мно­го мо­е­то BMW i3. Проб­ле­мът е, че спо­ред хрис­ти­ян­с­т­во­то ма­те­ри­ал­но­то

не но­си доб­ро­де­те­ли и един­с­т­ве­ни­те важ­ни не­ща в жи­во­та са ду­хов­ни­те, ко­и­то чо­век не мо­же да до­кос­не. Аз ха­рес­вам из­кус­т­во­то и ар­хи­тек­ту­ра­та пре­ка­ле­но мно­го, за да при­е­ма то­ва. Смя­там, че един кра­сив, доб­ре под­ре­ден град или ед­на кра­си­ва къ­ща или до­ри ед­на кра­си­во из­ра­бо­те­на ви­ли­ца са зна­чи­ми пос­ти­же­ния на чо­веш­кия дух. Кра­си­ви­те пред­ме­ти ула­вят от­но­ше­ни­е­то към жи­во­та и го от­ра­зя­ват. Ето за­що в доб­рия жи­вот има мяс­то за ве­щи. Не мис­ля, че жи­во­тът мо­же да бъ­де до­бър без ма­те­ри­ал­ни при­те­жа­ния.

В на­ча­ло­то на ка­ри­е­ра­та си пи­ше­те книги, оп­ре­де­ля­ни ка­то „ху­до­жес­т­ве­на ли­те­ра­ту­ра с есе­ис­тич­ни от­к­ло­не­ния“. През 1997 г. пуб­ли­ку­ва­те пър­ва­та си из­ця­ло есе­ис­тич­на кни­га - „Как Пруст мо­же да про­ме­ни жи­во­та ви“, ко­я­то се прев­ръ­ща в бес­т­се­лър. Как­во ви на­ка­ра да се обър­не­те към чис­та­та есе­ис­ти­ка, с ко­я­то сте поз­нат днес?

Всич­ко за­ви­си от то­ва, за ко­е­то пи­ше­те. Ако пи­ше­те за лю­бов­та, е мно­го удоб­но да има­те ге­рои и да из­с­лед­ва­те тех­ни­те емо­ции. Ето за­що пре­ди ня­кол­ко го­ди­ни на­пи­сах про­дъл­же­ние на Essays in Love, на­ре­че­но The Course of Love (из­да­де­на на бъл­гар­с­ки ка­то „По­со­ка­та на лю­бов­та“- бел. авт.). И две­те книги са ро­ма­ни, но как­то ка­зах­те, с есе­ис­тич­ни за­беж­ки. Мис­ля, че ед­но от пре­дим­с­т­ва­та да жи­ве­еш в мо­дер­ния свят е, че гра­ни­ци­те меж­ду ро­ма­на и есе­то са раз­ми­ти. Ха­рес­вам те­ри­то­ри­я­та меж­ду те­зи два жан­ра. Смя­там, че ав­то­ри­те ви­на­ги тряб­ва да из­бе­рат в ка­къв жанр да ра­бо­тят ед­ва след ка­то са ре­ши­ли как­во ис­кат да ка­жат. Та­ка мо­же да се ока­же, че вмес­то да на­пи­ше­те ро­ман, тряб­ва да сът­во­ри­те опе­ра или да про­ек­ти­ра­те сгра­да.

Опи­ти­те ви да нап­ра­ви­те фи­ло­со­фи­я­та по­пу­ляр­на са го­ре­що при­вет­с­т­ва­ни от ед­ни и ос­т­ро кри­ти­ку­ва­ни от дру­ги. Об­ви­ня­ван сте в три­ви­а­ли­зи­ра­не на фи­ло­со­фи­я­та и сте на­ри­чан поп-фи­ло­соф. Как­во мис­ли­те за те­зи оп­ре­де­ле­ния? За­ся­гат ли ви, или сте скло­нен да ги при­е­ме­те?

Виж­те, в край­на смет­ка ста­ва въп­рос за ра­бот­ни мес­та. Има хо­ра, ко­и­то са на­е­ти от уни­вер­си­те­ти­те да пре­по­да­ват фи­ло­со­фия, и за да бъ­дат ака­де­мич­ни фи­ло­со­фи, те тряб­ва да вяр­ват, че пра­вят не­що спе­ци­ал­но, ко­е­то оп­рав­да­ва по­зи­ци­и­те, ко­и­то за­е­мат. Нор­мал­но е те­зи хо­ра да са враж­деб­но нас­т­ро­е­ни към ня­ко­го ка­то мен, кой­то пра­ви съ­що­то ка­то тях, но из­вън ака­де­мич­ни­те сре­ди. Пре­ди се за­ся­гах по­ве­че, но днес съм пре­ка­ле­но стар, за да се тре­во­жа, и на­ис­ти­на не ме ин­те­ре­су­ва. За­вър­шил съм фи­ло­со­фия, но не смя­там се­бе си за фи­ло­соф. Аз съм пи­са­тел, кой­то съз­да­ва раз­лич­ни не­ща. В един етап от ка­ри­е­ра­та си се тре­во­жех мно­го от кри­ти­ка­та, но ско­ро свик­нах с кри­ти­ци­те и за­поч­нах да ги раз­би­рам. Мно­го хо­ра са прос­то на­ра­не­ни и ядо­са­ни и тър­сят от­душ­ник за те­зи чув­с­т­ва. Тъж­но е, но хо­ра­та са стран­ни съз­да­ния, пъл­ни с мрак. Има­ме и лю­бов у се­бе си, но и мно­го мрак.

Ос­но­ва­тел сте на ор­га­ни­за­ци­я­та The School of Life, с офи­си в Бер­лин, Лон­дон, Ам­с­тер­дам и дру­ги гра­до­ве по све­та. Как се ро­ди иде­я­та за то­ва дви­же­ние и как се про­ме­ни пър­во­на­чал­на­та кон­цеп­ция де­се­ти­ле­тие след на­ча­ло­то?

Най-прос­то ка­за­но, бе­ше ми ом­ръз­на­ло да съм сам. Ис­ках при­я­те­ли, ис­ках сът­руд­ни­чес­т­ва, а не всич­ко да се вър­ти око­ло мен. Ко­га­то бях по-млад, оби­чах мно­го да съм в цен­тъ­ра на вни­ма­ни­е­то. Ха­рес­ва­ше ми да из­ли­зам на сце­на­та и хо­ра­та да ми се въз­хи­ща­ват. След то­ва над­рас­нах то­зи нар­ци­си­зъм и по­чув­с­т­вах, че ис­кам да бъ­да част от не­що по-го­ля­мо, от дви­же­ние. Ха­рес­ва ми то­ва, че в ис­то­ри­я­та има дви­же­ния на съ­миш­ле­ни­ци. Ка­то сто­и­циз­ма нап­ри­мер. Не един сто­ик, а ця­ла шко­ла, на­ре­че­на сто­и­ци­зъм. Та­ка че ис­ках съ­миш­ле­ни­ци. Аз имам оп­ре­де­ле­ни убеж­де­ния от­нос­но жи­во­та, из­кус­т­во­то и кул­ту­ра­та и си мис­лех, че ако от­к­рия дру­ги хо­ра със сход­ни идеи, мо­жем да за­поч­нем The School of Life и в ре­зул­тат на то­ва ще бъ­дем по-мал­ко са­ми, по-мал­ко изо­ли­ра­ни, ще се за­бав­ля­ва­ме по­ве­че и ще има­ме по­ве­че вли­я­ние. То­ва е при­чи­на­та, по­ра­ди ко­я­то го съз­да­дох. В на­ча­ло­то бе­ше мно­го за­бав­но, но в един мо­мент за­поч­нах­ме да гу­бим па­ри и тряб­ва­ше да ин­вес­ти­рам дос­та соб­с­т­ве­ни сред­с­т­ва в на­чи­на­ни­е­то. В един мо­мент ста­на не­тър­пи­мо. Та­ка бях при­ну­ден да на­у­ча по­ве­че за биз­не­са и ме­ни­дж­мън­та - все не­ща, ко­и­то ни­ко­га не съм на­ми­рал за осо­бе­но ин­те­рес­ни или важ­ни. На­у­чих се да уп­рав­ля­вам биз­нес и днес The School of Life е дос­та ус­пеш­но на­чи­на­ние. Мно­го се гор­дея с то­ва, че про­дъл­жих­ме въп­ре­ки труд­нос­ти­те и днес сме ор­га­ни­за­ция от око­ло 150 ду­ши в це­лия свят. Най-об­що ка­за­но, The School of Life по­ма­га на хо­ра­та да жи­ве­ят по-удов­лет­во­ря­ващ емо­ци­о­на­лен жи­вот. Пос­ти­га­ме то­ва чрез книги, фил­ми, пси­хо­те­ра­пия и кур­со­ве. The School of Life се пре­вър­на в бранд, чи­е­то ли­це не съм аз, а мо­и­те съ­миш­ле­ни­ци, обе­ди­не­ни от сход­ни­те си раз­би­ра­ния си за дет­с­т­во­то, па­ри­те, при­я­тел­с­т­во­то, сек­са, лю­бов­та.

Спо­ме­на­ва­те сто­и­циз­ма в дос­та свои ин­тер­вю­та и лек­ции, на­ри­чай­ки го „ед­на от най-ин­те­рес­ни­те фи­ло­со­фии“.

Пъ­те­шес­т­вие е всич­ко, ко­е­то про­ме­ня пер­с­пек­ти­ва­та към све­та. За мен пъ­те­шес­т­вие е до­ри оти­ва­не­то в не­поз­на­та част на гра­да, в кой­то жи­вея.

Смя­та­те ли, че сто­и­циз­мът е фи­ло­со­фи­я­та на днеш­но­то вре­ме, и ако да, как­во го пра­ви тол­ко­ва ак­ту­а­лен?

Сто­и­ци­те учат, че вмес­то да бя­га­те от ми­съл­та за смърт­та, тряб­ва да я при­е­ме­те и да сте го­тов за не­из­беж­но­то. Те съ­що та­ка смя­тат, че ло­ши­те не­ща не би­ва да ни за­вар­ват не­под­гот­ве­ни. Спо­ред тях под­го­тов­ка­та поз­во­ля­ва на чо­век да оце­ни ху­ба­ви­те не­ща в жи­во­та по-пъл­но­цен­но, за­що­то под­гот­ве­ни­ят чо­век не се стра­ху­ва, че не­що ло­шо ще го из­не­на­да.

Ед­на от кни­ги­те ви се каз­ва The Art of Travel - как­во ви вдъх­но­ви да я на­пи­ше­те? Вие са­ми­ят пъ­ту­ва­те ли чес­то и тряб­ва ли чо­век да е пъ­те­шес­т­ве­ник, за да пи­ше по те­ма­та?

Аз са­ми­ят не съм го­лям пъ­те­шес­т­ве­ник в кла­си­чес­кия сми­съл на ду­ма­та - чо­век, кой­то ви­на­ги е с ра­ни­ца на гръб на ня­кое от­да­ле­че­но мяс­то по све­та. Не, то­ва не съм аз. Но как­то всич­ки ние, та­ка и аз ха­рес­вам иде­я­та да из­бя­гам, да сме­ня кли­ма­та и кул­ту­ра­та, да опоз­на­вам но­ви мес­та, да от­во­ря очи­те си за раз­лич­ни­те кът­че­та на пла­не­та­та ни. Та­ка че ис­ках да на­пи­ша кни­га, ко­я­то да уло­ви ня­кои от емо­ци­и­те, ко­и­то из­пит­ва­ме по вре­ме на пъ­ту­ва­не. Кни­га­та не е за ек­зо­тич­ни­те пъ­те­шес­т­вия, ко­и­то хо­ра­та чес­то свър­з­ват с не­що не­о­би­чай­но. Нап­ри­мер смя­та се, че ня­кой е го­лям пъ­те­шес­т­ве­ник, ако е бил в Ан­ди­те, на Ан­тар­к­ти­ка или в ама­зон­с­ка­та джун­г­ла. За мен пъ­те­шес­т­вие е до­ри оти­ва­не­то в не­поз­на­та част на гра­да, в кой­то жи­вея. Или хо­де­не­то със за­вър­за­ни очи в днев­на­та. То­ва съ­що е пъ­те­шес­т­вие. Пъ­те­шес­т­вие е всич­ко, ко­е­то про­ме­ня пер­с­пек­ти­ва­та ти към све­та.

„Хо­де­не­то със за­вър­за­ни очи в днев­на­та“ми на­пом­ня за ро­ма­на A Journey Around My Room на Кса­вие дьо Мес­тр, 27-го­ди­шен фран­цу­зин, арес­ту­ван в То­ри­но след ду­ел и при­ну­ден да пре­ка­ра шест сед­ми­ци под до­ма­шен арест през 1790 г. В не­го Дьо Мес­тр опис­ва „пъ­ту­ва­не­то“из ста­я­та си, из­пол­з­вай­ки пох­ва­ти­те на по­пу­ляр­на­та по оно­ва вре­ме пъ­те­шес­т­ве­ни­чес­ка ли­те­ра­ту­ра.

То­ва е на­ис­ти­на изу­ми­тел­на кни­га. Мно­зи­на от нас, ко­га­то се чув­с­т­ват обър­ка­ни или тъж­ни, чес­то си каз­ват: „Ех, са­мо ако мо­жех да оти­да на пъ­те­шес­т­вие, то­ва би ми по­мог­на­ло.“Мис­ля, че сме хем пра­ви, хем не да раз­съж­да­ва­ме та­ка. По­ня­ко­га чо­век се нуж­дае от то­ва вън­ш­ни­ят свят да по­мог­не на вът­реш­ния. Ако от­вът­ре сме мрач­ни, мал­ко свет­ли­на от­вън ни­ко­га не е из­лиш­на. Но ис­тин­с­ки­те пъ­ту­ва­ния са свър­за­ни с от­к­ри­ва­не­то на нас са­ми­те. Ако сте обър­ка­ни и тъж­ни, мо­же би се нуж­да­е­те от пси­хо­те­ра­певт, а не от ва­кан­ция на Ба­ли. То­ва съ­що е пъ­те­шес­т­вие.

Пре­ди ня­кол­ко го­ди­ни сп. Time пуб­ли­ку­ва мне­ние, озаг­ла­ве­но „Стой­те си вкъ­щи: пъ­ту­ва­не­то е над­це­не­но“. В не­го се твър­де­ше: „Мо­да­та на пъ­ту­ва­не­то за­ед­но с об­се­бе­ност­та от смар­т­фо­ни­те, кон­су­ма­тор­с­т­во­то и ра­бо­то­хо­лиз­ма е по­ред­но­то не­що, ко­е­то заг­лу­ша­ва вът­реш­ния ни глас, кой­то за­да­ва най-труд­ни­те, но съ­що та­ка най-важ­ни въп­ро­си: Кой съм? За­що се чув­с­т­вам тол­ко­ва са­мо­тен? Жи­вея ли пъл­но­цен­но, в хар­мо­ния с цен­нос­ти­те си?“Съг­ла­сен ли сте с та­зи те­за?

Ре­ли­ги­я­та е из­п­ра­ща­ла хо­ра­та на пъ­те­шес­т­вия по све­та в про­дъл­же­ние на ве­ко­ве. Пи­лиг­рим­с­т­во­то е до­бър при­мер за то­ва как­во тряб­ва да бъ­де ис­тин­с­ко­то пъ­те­шес­т­вие - ин­те­ли­ген­т­но пъ­ту­ва­не, при ко­е­то чо­век бро­ди по све­та, но в съ­що­то вре­ме тър­пи вът­реш­на про­мя­на или ево­лю­ция. В иде­ал­ния слу­чай ед­но­то тряб­ва да по­мог­не на дру­го­то да се слу­чи. Та­ка че из­бо­рът не е меж­ду то­ва да сто­им вкъ­щи и да ста­нем по-доб­ри или да ски­та­ме по све­та, за да заб­ра­вим за ек­зис­тен­ци­ал­ни­те въп­ро­си. Не. В иде­ал­ния слу­чай вън­ш­но­то пъ­те­шес­т­вие по­ма­га на вът­реш­но­то. Та­ка нап­ри­мер, ако се чув­с­т­ва­те не­дос­та­тъч­но зна­чим, бих ви по­съ­вет­вал да оти­де­те в ав­с­т­ра­лийс­ка­та пус­тош и да по­жи­ве­е­те там. То­га­ва на­ис­ти­на ще осъз­на­е­те, че не сте ва­жен. И вмес­то да смя­та­те, че то­ва е ужас­но, гле­дай­ки не­о­бят­но­то не­бе, ще раз­бе­ре­те, че да бъ­деш ни­кой не е чак тол­ко­ва ло­шо. Всъщ­ност то­ва е не­що прек­рас­но и в не­го има дос­та мъд­рост. Та­ка че, вмес­то да стра­да­те от ми­съл­та, че не сте дос­та­тъч­но важ­ни, мо­же­те да пос­тиг­не­те мир и хар­мо­ния, осъз­на­вай­ки, че сте ни­кой. Всич­ки ние сме ни­кой в го­ля­ма­та схе­ма на не­ща­та.

Ко­га за пос­лед­но се по­чув­с­т­вах­те нез­на­чи­те­лен?

Он­зи ден, ко­га­то оти­дох да раз­г­ле­дам из­лож­ба­та Moving to Mars в лон­дон­с­кия Design Museum. Там има фан­тас­тич­на стая, в ко­я­то се вър­ти 360-гра­ду­со­во ви­део, зас­не­то от ро­у­въ­ра на по­вър­х­ност­та на Марс. Не­що из­к­лю­чи­тел­но! Гле­да­те те­зи об­ра­зи с пер­фек­т­но ка­чес­т­во и ся­каш сте там. Ко­га­то нас­тъ­пи ве­чер, за­ла­та се за­тъм­ня­ва и Зе­мя­та из­г­ря­ва ка­то да­леч­на звез­да на мар­си­ан­с­кия не­бос­к­лон. Смя­там, че всич­ки ние тряб­ва да по­се­тим та­зи за­ла, ако за­поч­нем да мис­лим, че сме нез­на­чи­тел­ни или че проб­ле­ми­те ни са пре­ка­ле­но го­ле­ми.

Спо­ме­на­ва­те Марс… как гле­да­те на иде­я­та за чо­ве­ка ка­то ин­тер­п­ла­не­та­рен вид?

До­бър въп­рос! Не се съм­ня­вам, че хо­ра­та ще пъ­ту­ват до дру­ги пла­не­ти. Съ­що та­ка, убе­ден съм, ще съз­да­дем ко­ло­ния на Марс в близ­ки­те че­ти­рис­то­тин го­ди­ни. Мо­же би ще про­ме­ним би­о­ло­ги­я­та си или окол­на­та сре­да. Хо­ра­та ви­на­ги са прис­по­со­бя­ва­ли при­ро­да­та та­ка, че да от­го­во­ри на нуж­ди­те им, и не виж­дам при­чи­на да не про­дъл­жим да го пра­вим и на Марс. Ос­вен то­ва смя­там, че чо­век ще ево­лю­и­ра из­вън тя­ло­то си. В след­ва­щи­те 500 го­ди­ни иде­я­та за чо­ве­ка ня­ма да бъ­де ог­ра­ни­че­на в се­гаш­ни­те ни пред­с­та­ви. Ве­ро­ят­но чо­ве­кът ще се пре­вър­не в не­що не­би­о­ло­гич­но или в ком­би­на­ция меж­ду би­о­ло­гия и тех­но­ло­гия, бла­го­да­ре­ние на ко­е­то ще из­бег­нем мно­го от днеш­ни­те ог­ра­ни­че­ния, вклю­чи­тел­но и фак­та, че сме смър­т­ни. Всич­ко то­ва, раз­би­ра се, ще се слу­чи, ако оце­ле­ем, за­що­то ние сме мно­го аг­ре­си­вен и дес­т­рук­ти­вен вид и мо­же да се са­мо­у­ни­що­жим.

Ако сте обър­ка­ни и тъж­ни, мо­же би се нуж­да­е­те от пси­хо­те­ра­певт, а не от ва­кан­ция на Ба­ли.

Не зву­чи­те осо­бе­но оп­ти­мис­тич­но.

В да­ден мо­мент чо­век ста­ва ре­а­лист от­нос­но жи­во­та. Осъз­на­ва, че ня­ма ни­как­ви при­я­те­ли, че по­ве­че­то хо­ра са ужас­ни, че

пла­не­та­та в мно­го от­но­ше­ния е съ­си­па­на, че не­ща­та ка­то ця­ло са зле, че смърт­та ид­ва… Де­тин­с­ка­та не­вин­ност се прев­ръ­ща в от­ча­я­ние и чо­век спи­ра да се ус­мих­ва. Но кол­ко­то и да е аб­сур­д­но, смя­там, че осъз­на­ва­не­то на аб­сур­д­ност­та на жи­во­та мо­же да до­ве­де до еу­фо­рич­но щас­тие. Чо­век тряб­ва да си ка­же: „Раз­би­рам, че не­ща­та не са ро­зо­ви, но въп­ре­ки то­ва ще бъ­да смел и ще се ус­мих­вам на­пук на всич­ко.“

Пи­са­ли сте дос­та по те­ма­та за лю­бов­та. Твър­ди­те, че тя не е емо­ция, а уме­ние. А как­то зна­ем, ня­кои уме­ния, ка­то ка­ра­не­то на ко­ле­ло нап­ри­мер, вед­нъж ус­во­е­ни, ни­ко­га не се заб­ра­вят. Лю­бов­та ед­но от те­зи уме­ния ли е?

Ако ка­же­те на ня­ко­го, че го раз­би­ра­те, ако го слу­ша­те вни­ма­тел­но и се опи­та­те да се пос­та­ви­те на не­го­во мяс­то, то­ва са все жес­то­ве на лю­бов­та. Ако го пра­ви­те през ця­ло­то вре­ме, чо­ве­кът от­с­ре­ща ще ви оби­ча. Той ще се чув­с­т­ва свър­зан с вас. Ако поз­во­ли­те на хо­ра­та да се чув­с­т­ват си­гур­ни във ва­ше при­със­т­вие и в съ­що­то вре­ме из­ра­зя­ва­те одоб­ре­ние и при­вър­за­ност, те ще се чув­с­т­ват оби­ча­ни. Не ис­кам да зву­ча су­хо­ва­то, но има стра­те­гии, с ко­и­то мо­жем да под­дър­жа­ме лю­бов­та жи­ва. Лю­бов­та за­поч­ва ка­то хор­мо­нал­на бу­ря, но мо­же да пре­рас­не в не­що дос­та съ­щес­т­ве­но. Или да ум­ре. И по­ня­ко­га, ко­га­то лю­бов­та ум­ре, то­ва бо­ли мно­го. Не все­ки знае как да оби­ча. Ни­ко­га не сме уче­ни на то­ва и ня­кои хо­ра са пре­ка­ле­но пов­ре­де­ни от ран­ни пре­жи­вя­ва­ния, обик­но­ве­но в дет­с­т­во­то. Те не мо­гат да фор­ми­рат връз­ки. До­ри са­ми­те те да са доб­ри хо­ра, те не мо­гат да съз­да­дат връз­ка, ко­я­то да про­съ­щес­т­ву­ва. По­ня­ко­га хо­ра­та прос­то ня­мат къс­мет - те сре­щат дру­ги хо­ра, ко­и­то съ­що не уме­ят да оби­чат, и то­га­ва проб­ле­мът се уд­во­я­ва. Мно­го е труд­но да се съз­да­де про­дъл­жи­тел­на лю­бов, но не е не­въз­мож­но. Ето за­що ед­но от не­ща­та, на ко­и­то учим хо­ра­та в The School of Life, е да съз­да­ват ус­той­чи­ви връз­ки.

Кни­га­та ви с есе­та Status Anxiety из­с­лед­ва стра­ха на чо­век да бъ­де смет­нат за не­ус­пял от об­щес­т­во­то на ба­за­та на ма­те­ри­ал­ни­те му при­до­бив­ки. На­ми­рам за иро­нич­но, че кни­га­та из­ли­за през 2004 г. - го­ди­на­та, в ко­я­то бе­ше пус­нат Facebook. Смя­та­те ли, че има връз­ка меж­ду со­ци­ал­ни­те ме­дии и тре­во­га­та от­нос­но об­щес­т­ве­ния ни ста­тус?

Ин­тер­нет свър­за хо­ра­та и в съ­що­то вре­ме ни да­де мно­го въз­мож­нос­ти да се срав­ня­ва­ме един с друг и ка­то ре­зул­тат от то­ва по­ня­ко­га се чув­с­т­ва­ме не­а­дек­ват­ни. Мис­ля, че ис­тин­с­ки­ят проб­лем с ин­тер­нет оба­че е, че не ни да­ва дос­та­тъч­но вре­ме да жи­ве­ем в соб­с­т­ве­ния си свят. В ин­тер­нет е тол­ко­ва въл­ну­ва­що и ин­те­рес­но през ця­ло­то вре­ме, че то­ва не ни поз­во­ля­ва да ос­мис­лим соб­с­т­ве­ни­те си емо­ции, а то­ва е не­що, ко­е­то тряб­ва да пра­вим чес­то.

Твър­ди­те, че да бъ­деш мъ­дър оз­на­ча­ва да се опи­таш да жи­ве­еш и да ум­реш доб­ре. Всич­ки си мис­лим, че зна­ем как­во оз­на­ча­ва чо­век да жи­вее доб­ре, но как­во оз­на­ча­ва да ум­ре доб­ре?

Да ум­реш доб­ре оз­на­ча­ва да не поз­во­ля­ваш на фак­та, че си смър­тен, да съ­си­пе жи­во­та ти. Да не съ­жа­ля­ваш за пре­ка­ле­но мно­го не­ща, да не си гне­вен и да не се стра­ху­ваш. Ст­ра­хът мо­же да се пре­въз­мог­не, ко­га­то чо­век е под­гот­вен. Пов­та­ряй­те си все­ки ден, че сте тук вре­мен­но. Жи­во­тът мо­же да ви бъ­де от­нет в след­ва­щи­те де­сет ми­ну­ти. На­пом­няй­те си, че жи­во­тът ви е бил да­ден, а не да­рен, и ще го оце­ня­ва­те по­ве­че.

 ??  ??
 ??  ??
 ??  ??
 ??  ?? The School of Life по­ма­га на хо­ра­та да жи­ве­ят по-удов­лет­во­ря­ващ емо­ци­о­на­лен жи­вот. Пос­ти­га то­ва чрез книги, фил­ми, пси­хо­те­ра­пия и кур­со­ве
The School of Life по­ма­га на хо­ра­та да жи­ве­ят по-удов­лет­во­ря­ващ емо­ци­о­на­лен жи­вот. Пос­ти­га то­ва чрез книги, фил­ми, пси­хо­те­ра­пия и кур­со­ве

Newspapers in Bulgarian

Newspapers from Bulgaria