Цветан Тодоров човекът на чужда земя
Две нови издания хвърлят светлина върху личността и идеите на родения в България философ
Две нови издания хвърлят светлина върху личността и идеите на родения в България философ
Никой не знае отговорите на всички въпроси, но като че ли роденият в България и реализиран във Франция философ, критик и теоретик Цветан Тодоров (1939 - 2017) е сред малкото, стигнали почти до края на тези търсения. Макар и с десетилетия закъснение, научаваме все повече за интелектуалния му принос, а неговите текстове действат като противоотрова срещу информационния спам днес и наместват големите въпроси в правилния им контекст.
На фона на популярността на Тодоров във френскоезичния свят в България той остава познат на сравнително нишова аудитория въпреки достъпния език на есетата му и факта, че голяма част от трудовете му са превеждани след 1989 г. (за разлика от книгите на другото голямо българско име сред френските интелектуалци – Юлия Кръстева). Две нови издания допълват по чудесен начин досега известното за Тодоров и имат потенциала да разширят читателския му кръг тук.
“Дълг и наслада: един живот на посредник” е книга с разговори между Тодоров и френската журналистка Катрин Портвен (структурирана по подобен начин книга излезе неотдавна и за Юлия Кръстева - “Пътувам себе си”). За българските читатели книгата е изключително ценна с детайлния разказ на Тодоров за заминаването му за Франция и погледа му върху комунистическа България.
Цветан Тодоров е роден през 1939 г. в София. Баща му Тодор Боров е библиограф, бил е директор на различни библиотекарски асоциации, но е изключен от БКП, преди да завърши големия си проект – обновяване и
реформиране на библиотеките. Продължава живота си като университетски преподавател и се присъединява към другите, които се опитват да хванат “Свободна Европа” насред белия шум. Според Тодоров баща му е допуснал “грешката” да има собствено мнение - в рамките на системата всяко убеждение, дори и най-чистото, се превръща в порок, тъй като води до самостоятелност и подривност. “От това ми остана един урок, вариант на стоическата мъдрост - по-добре човек да не смесва личната си реализация с успеха на обществените си проекти.” В детството си Тодоров дружи с децата на други близки до партията – сред първите му приятели е Андрей Луканов, впоследствие политик от БКП/БСП, една от най-влиятелните фигури на прехода, убит показно пред дома си през 1996 г.
“Тоталитаризмът, независимо дали е нацистки, съветски или камбоджански, има своите кулминации, моменти, при които иска буквално да елиминира част от населението: изтребват се “кулаци”, т.е. селяни, убиват се евреи и цигани, “превъзпитават” се до смърт хора от градовете. Но през останалото време животът си тече и тогава се случва друго - гангрена в дълбочина, всеобщ морален упадък”, спомня си Тодоров, чийто брат, Иван, остава в България, но се реализира като физик, и то без членства в партийните структури.
В “Дълг и наслада” Цветан Тодоров нарича замърсяването на природата по време на социалистическата индустриализация на България “външно увреждане”. “Природата е увредена. Едновременно с това природата на хората също се увреди.” В непоносимостта към средата той открива паралел с други известни българи, наме
рили реализация другаде: “Трябваше да се примириш да живееш прикрито. Ето това мразеше Кристо.”
Тодоров заминава за Париж като стипендиант през 1963 г. “В известен смисъл избрах по-лесното - напуснах България.” Бързото вписване в академичните среди го кара постоянно да отлага връщането си и да измисля нови и нови обяснения пред представителите на властта. Писмо от баща му, в което пише “животът ти е там, не трябва да се връщаш”, го убеждава окончателно да остане във Франция. “Активният ми живот в България не беше достатъчно дълъг - бях много млад, когато заминах. Ето защо нямам нищо сензационно за признаване. Ако бях останал по-дълго, компромисите щяха да се умножат. Обстоятелствата ми позволиха да избегна тази съдба.”
Още на следващата година той прави първите си публикации, а в края на десетилетието е вече пълноценна част и уважавано име в академичните среди. Междувременно както ДС, така и френските служби го следят изкъсо. През 1970 г. защитава докторска степен пред Ролан Барт. В края на 70-те получава френско гражданство. “В началото бях чужденец, после исках да бъда асимилиран, а след като получих гражданство и вече се бях интегрирал, открих, че съм всъщност човек “на чужда земя”... Предпочитам този израз пред “без корени”, който считам за неподходящ, по-точно – за безсмислица. Човекът не е растение – неговата гъвкавост и приспособимост към всякакви условия е нещо, което го отличава от останалите видове живи същества.”
Успехът във Франция, а скоро и по света покрай преводите на книгите му не го правят по-открит в позициите към България. “Ако се бях превърнал във войнстващ антикомунист, родителите ми щяха да понесат последствията за това.” Макар и от дистанция, той усеща тежестта на миналото. “Трябваше Стената да падне, Живков да бъде свален, за да се почувствам и аз, който бях вече живял във Франция 26 години, свободен.”
В края на живота си той е в мир с френското и българското у себе си. Процес, който е част от универсализма във вижданията му. “Всяка култура е подвижна – друга очевидност, която често се забравя. Култура, която не се променя, е мъртва, казва Цветан Тодоров. Промяната и многообразието се обуславят взаимно.”
Автобиографичната книга се допълва от друго скорошно издание - сборникът от есета “Четене и живот”, появил се посмъртно през 2018 г. с помощта на дъщерите му Леа и Саша Тодоров. В селекцията те се придържат към “точността и духа в работата на Цветан, който сам беше безкрайно подозрителен към дебелите книги”.
“Моралният човек е различен от морализатора, но и от моралиста”, разсъждава Тодоров, който иска да отговори на тази взискателност, която има той към другите. Пише, че иска все повече да не бъде моралист, а да бъде морален. “Трябва” и “ти си длъжен” не са въведение към морални постъпки; единствено “аз трябва” и “ти можеш”.
Книгата започва с предговор от философа и негов ученик Андре Конт-Спонвил, който определя Тодоров като “хуманист без илюзии, гражданин на света, умерен и взискателен”. “Затова е толкова важно да го четем: това ни прави по-умни, по-скромни, по-нюансирани, по-точни – по-осъзнаващи сложността на света и трагичността на нашата участ.”
В двете книги Цветан Тодоров, който продължава да работи до последния си ден въпреки невродегенеративно заболяване, анализира също така мястото на литературата и изкуството, демагогията в политиката, къде се сместват богатството на мултикултурализма и нуждата от принадлежност към определена среда, как бащинството разширява вижданията му, нуждата от диалог, политиките на идентичността, расизма, отношенията между публичния и личния живот днес.