Проф. Тодор Вълчев в светлината на моя опит
В ключови моменти през 90-те намесата на тогавашния управител на БНБ беше решаваща. Той участваше активно в либерализацията на българската икономика. Подробностите от работата му за нормализиране на държавните финанси са важни за размисъла за онова, кое
В ключови моменти през 90-те намесата на тогавашния управител на БНБ беше решаваща
ИИма известен символизъм в случайността, че проф. Тодор Вълчев, светла му памет, напусна този свят миналата седмица, близко до датата (9 януари 1991 г.) когато беше избран за управител на БНБ от Великото народно събрание, включително с моя глас.
Лична бележка
Дотогава не го познавах лично. Знаех само, че работи в БАН (бях го виждал на конференции) и че е член на Римския клуб, чиито предсказания вече следях с интерес, натрупал достатъчно книжнина в личната си библиотека и изчел всичко в тогава „Народната“библиотека „Кирил и Методий“. Познавах обаче другите членове от екипа на БНБ, които избрахме с голямо единодушие.
Личната ми симпатия към проф. Вълчев се опря и на обстоятелството, че той бе участвал в консултациите на групата на Ричард Ран и Роналд Ът. Техните съвети, тогава и по-късно, изглеждаха смислено. Смятам, че в края на краищата дори бяха частично приложени след всички упорити опити да се запази централното планиране. Два месеца преди това се бях срещнал с тях като член на икономическата комисия.
Тогава
В началото на 90-те Народното събрание, или поне част от него, работеше денонощно. Бяхме отказали втори мандат на Андрей Луканов, прекарахме две седмици напрегнати консултации за правителството на Димитър Попов. На основата на вижданията
на СДС (но не само – повечето партии бяха относително пазарно ориентирани) бяхме съставили нещо като програма на правителството. Искахме парламентът да я гласува, по примера на Полша. Там година по-рано Сеймът бе одобрил програмата на Мазовиецки - Балцерович. И там, и у нас този акт трябваше да придаде легитимност на действията на иначе безпартийното правителство. С неговите политики тогава никой нямаше нито мнозинство, нито донякъде и смелостта да се ангажира.
Бяхме „спрели часовника“в едно от последните заседания на събранието преди Kоледа, за да изберем 81-ото правителство на България. Дефицитът на стоки от първа необходимост в магазините беше невиждан от годините след войната. На развиделяване на опашките за мляко ме разпознаваха и времето до отваряне на магазина минаваше в политическа караница за това какво да се прави в икономиката. Освен дефицит на стоки имаше и дефицит на време. Чак на десетия ден след избора на правителството постигнахме съгласие по неговата политика.
То, съгласието, бе гласувано в парламента на 4 януари 1991 г. като Споразумение между политическите сили за гарантиране на мирния преход към демократично общество. Въпреки по-късния хленч „немирен“подход не бе желан, необходим и възможен.
Правителството, както и в Полша, имаше три задачи според споразумението – да либерализира, либерализира и пак либерализира (цените, търговията, разменния курс, лихвените проценти и частното предприемачество), като въведе и твърди бюджетни ограничения. И в Полша, и у нас формулировките бяха политически обтекаеми – тук малко повече, отколкото там.
За да се изпълнят задачите, бе необходима независима БНБ с управители, които внушават доверие. Първите закони от общо петнадесет, с които парламентът трябваше да нормализира икономиката, бяха тези за БНБ и за банките и кредитното дело.
Либерализацията
Курсът и лихвената политика се освобождаваха с два закона – за сделките с валутни ценности и валутния контрол и за уреждане на стари задължения по банкови кредити. И двата бяха в полето на отговорностите на проф. Вълчев. Второто четене и на четирите проектозакона трябваше да е на 28 февруари, за да може след публикуването им в срок от две седмици реформата да започне в средата на март.
Протоколът от заседанието дава известна представа от драматизма на заседанието и напрежението в залата. Много разпоредби се оправяха „на коляно“по време на обсъжданията. По либерализацията на валутните сделки (тогава неизбежно частична) поправките бяха нез
начителни, по-скоро технически. Много трябваше да са и промените в Указ 56 (в частта за данъците) и в бюджетния контрол.
По проектозаконите за паричната политика проф. Вълчев беше подпомаган от Борислав Стратев (управител на направление „Правно“в БНБ), но тежестта на решенията и обясненията от народните представители бяха насочени към гуверньора.
Договорихме се, че пак ще „спрем часовника“, ако се наложи. Боях се, че от умора ще направим някоя голяма глупост. Най-трудно бе уреждането на старите задължения.
Лихвената политика трябваше да престане да е изкуствена, а да е съобразена с реалната инфлация. Цените бяха „отпуснати“на 1 февруари. Само четири от тях (ток, парно, газ и въглища) бяха оставени фиксирани, а за 7% от стокооборота (предимно енергийни ресурси) бяха предвидени пределни цени. Общото ценово равнище се вдигаше пред очите ни. Предполагах, че след приемането на този закон БНБ ще определи лихвения процент поне на 50%. Попитах Тодор Вълчев и той отговори, че, да, вероятно първоначално ще бъде 47%.
От протокола на заседанието може да се предположи, че и другите депутати са имали такива очаквания. Учудващо е, че въпреки това всички много внимаваха да не се правят на „приятели на народа“и да не провалят цялото начинание още преди да е започнало. Имаше само три предложения за компромис, които можеха да предизвикат главоболия за БНБ.
Александър Джеров предложи да се запазят лихвите по заеми за доплащане на възстановени права на собственост. Нямаше изгледи някой да се възпротиви, избирателите на всички партии имаха какво да възстановяват.
Бившият управител на БНБ беше една от важните фигури в прехода от „социалистическо стопанство“към пазарна икономика .
Росен Карадимов предложи запазване на лихвите по заемите за млади семейства (жилища и гледане на деца). Подкрепих Карадимов и проф. Вълчев, работейки по формулата на Джеров, ме помоли да напиша текста, за да може да го осмисли.
Ние вече седяхме на първата банка заедно, преди това бях предложил преференциални лихви по сключени заеми за опазване на околната среда – при съответните допускания излизаше, че тези инвестиции се съкращават поне четири пъти, но най-вероятно ще спрат. Това се оказа решение от изключителна важност. С министъра на околната среда (проф. Димитър Воденичаров) и министъра на финансите (Иван Костов) успяхме да заложим в бюджета за 1991 г. достатъчно средства, за да спасим ски пистите над Банско от ерозия (към края на 1988 г. тя изглеждаше необратима) и да осигурим вода за пиене и напояване на селата по течението на река Тополница, която през 1988 г. бе замърсена с арсен. Законовата формула, с която това бе постигнато, бе дело на проф. Вълчев.
Реституция и валутен съвет
След този епизод при много по-късни срещи с професора си спомняхме с учудване, че въпреки бързането на коляно бе намерено що-годе работещо решение на тези казуси.
В края на май 1991 г. във Великото народно събрание бе формирана работна група за разработване на законите за реституцията на отнетата от комунистическия режим собственост. Беше ясно, че събранието се разпуска и ще се проведат избори. Идеята бе да се обсъдят и да се постигне възможното съгласие по основите на тази законова уредба. В заседанието освен народни представители участваха президентът Желев, проф. Вълчев като гуверньор на централната банка и министърът на земеделието. Протокол от срещата няма. Думата ми е за проф. Вълчев.
Той беше единственият подготвен с оценка на общия икономически ресурс (и ефект) от реституцията. При цялата условност на изчисленията споменатата от него сума бе 56-66 млрд. тогавашни лева, необходими за компенсация само на ощетените собственици на земя и недвижимост (без отчитане на конфискуваните финансови активи и пенсии). Сумата беше повече от два пъти по-висока от БВП за 1991 г.
Само Тодор Вълчев декларира пред присъстващите, че има много съществен личен и семеен интерес от широка и мащабна реституция. Но настояваше, че като управител на БНБ неговото мнение е категорично против такъв подход и че „може би“е най-добре той да не бъде предприеман. Това становище не можеше да убеди никого. Всички допитвания до общественото мнение до 1994 г. показваха, че избирателите с голяма мнозинство са привърженици на реституцията. Но, струва ми се, проф. Вълчев внесе много реализъм в разсъжденията по темата и благодарение на него реституцията се оказа полезен процес.
Българската публика не е много по-различна от тази в древния Рим. Обича да вика „разпни
го“. И приписва на Тодор Вълчев лична вина за кризата от 1996 – 1997 г. Това е много силно преувеличение. Проблемът тогава беше в политическата зависимост на държавния сектор в икономиката, който по опосредстван начин проблематизира паричната политика на БНБ и я принуди да разширява паричното предлагане, печатането на левове.
По този повод бе и последното ми работно общуване с проф. Вълчев.
След като встъпи в длъжност през февруари 1997 г., президентът Стоянов свика нещо като консилиум по паричната политика. Участваха освен него председателите на Булбанк, основните бизнес асоциации и експерти. Трябваше да отговорим на един прост въпрос - каква следва да бъде тази политика. Преобладаваше мнението, че вероятно най-доброто решение не е валутният съвет, а едностранната легална валутна субституция (възприемане на немската марка или щатския долар като платежно средство), а вероятно пълната либерализация на валутния режим (отказ от лева и легализиране на плащания във всяка валута). Само Тодор Вълчев бе на мнение, че БНБ, както той се изрази, „може да работи a лa валутен съвет“. И подчерта, че това не е защита на него самия или другите членове на съвета на банката, а е защита на самата БНБ.
Той не убеди присъстващите. Но от 1 март 1997 г. разменният курс бе фиксиран на равнището, на което бе в крайна сметка и въведен валутният съвет на 1 юли 1997 г.
Познаването на тези не много известни или забравени подробности от работата на Тодор Вълчев за нормализиране на икономиката на страната е важно за размисъла за онова, което предстои.