1917

Войната в първо лице през тотално кино

В Войник без оръжие тича към камерата, напреки на останалите, които са в атака. Преживяването е с всички сетива и в реално време. Вкарани сме в центъра на събитията, очите ни са самата камера. Илюзията е, че филмът е в един кадър – от нейното пускане до нейното спиране. Моделиране на емоция и въвличане в действието, което друго изкуство не може да даде. Може би музиката, но на абстрактно ниво. Тук тръпката е физическа. Платното на Сам Мендес е епично (бюджет около $100 млн.), с хорър и сюрреалистични пасажи. Но най-ценното е в малките човешки паузи – една подадена манерка с мляко, една прегъната фотография в момент на вътрешна тишина.

Мендес стъпва върху военните спомени на собствения си дядо Алфред. Денят е 6 април 1917, пролетта не се интересува от войната, цъфтежът е нелеп декор на околната смърт. Германците се оттеглят от тригодишните траншеи, но това е капан. Два британски батальона тръгват самоубийствено след тях. Трябва да бъдат спрени с писмо, другите връзки са прекъснати. Доставянето на писмото е мисия на двама ефрейтори и първи приятели. Единият, пълничък шегаджия, е избран, защото има брат сред обречените. Другият (Джордж Маккей), с открито ангелско лице и повече военен опит, тръгва от солидарност. Загубил вече героичните си илюзии в касапницата при Сома, разменил е ордена си за храброст за бутилка вино.

При цялата физическа осезаемост, с врязващите се детайли на общото гниене, до мухите и плъховете (гениална камера на Роджър Дийкинс), ефрейторската одисея е на духа. В нея Мендес вплита моменти на директна поезия (включително Киплинг) и митология (реката на мъртвите Стикс е преплувана буквално). Вярно, работи без нюанси – и в патриотичното говорене, и в анонимния образ на врага. Прекарва ни през апокалипсиса и ужаса, за да открои екзистенциалното просветление на финала. Смисълът и обречената красота на индивидуалното усилие – винаги „напреки“на хода на времето и историята. Още от същото: „Дюнкерк“.