Почит към Андрей Даниел
Банална е тази история със Смъртта. Тръгва си някой и внезапно осъзнаваме колко е важен за нас и какво сме загубили. На 24 януари изпратихме на последното му пътешествие големия артист - художника и учителя Андрей Даниел (1952 - 2020).
Научих тежката новина от социалната мрежа – този виртуален билборд, досадна говорилня, политически рупор и гигантски некролог, към който сме пристрастени, но точно там и тогава се случи нещо вълнуващо и съвсем не банално. Фийдът беше пълен с тъга, но тъга, потопена в река от светлина. Излъчваха я искрящите цветове
на картините му. Те дефилираха по мрежата в прощален рейд. Извисяваха се като дъга след буря - хаотично и свободно се застигаха и повтаряха. Най-спонтанната и неформална изложба на художника - Смъртта като куратор. А той дори нямаше профил във фейсбук. Залепени за екрана, с часове пътешествахме в света на Андрей - магнетичен и незабравим. Имах чувството, че с въртенето си, във виртуалната латерна неговите образи и енергията на цветовете му пораждат визуална симфония, „възпяваща светлата страна на живота“, както написа Георги Господинов. Оплаквачките бяха заглушени. Изкуството победи смъртта. Парадоксално, голямата тъга от загубата беше
обвита с топлината, добротата и мъдростта на творбите, които щедрият талант на Андрей ни завеща. Аз написах, че искам да емигрирам в картина на Андрей, но не мога да избера в коя. Всяка е портал към отделен хармоничен свят - завършен и съвършен.
Смъртта на човека, който беше любопитен към всичко и с всеки свой дъх бореше баналностите в живота и в изкуството, не може да бъде банална. Тя е неговото поредно вълнуващо пътешествие.
Андрей търсеше кивота на смисъла, като пътешестваше в пространството и рисувайки, познаваше света - своя и на другите. Шестваше мисловно из времето и там като античен герой преобръщаше митологични и библейски, исторически и философски пластове в търсене на логиката, по която е създаден светът, но се завръщаше отново и отново в лоното на живия живот и природата - във владенията на случайността. Самият той - ловец на случайни сюжети - учеше и студентите си да залагат капани за „случайните метафори“наоколо. Хващаше случайностите и ги товареше като мулета за пренасяне на внушения до степен, че в картините му няма нищо случайно. Всяка е безкомпромисно режисирана и майсторски шлифована скъпоценност до последния квадратен милиметър. И въпреки своята заявена, култова наративност живописта на Андрей Даниел е дълбоко философски обоснована. Едновременно умозрителна и страстна.
Пътешествието Андрей Даниел започва от Русе, в родната къща на баща му Леон Даниел - театрален режисьор с огромен принос в съвременния български театър. Детството му преминава в еврейско семейство - с всичките исторически усложнения и утежнения на паметта, и в театъра - в близко общуване с талантливи, интелигентни, смели и отдадени на изкуството хора. Баща му е новатор в театъра - проводник на суровата, епическа естетика на Брехт и Бекет - и не прави компромиси пред плоскочелите чиновници, отговарящи за социзкуството. Резултатът е сваляне на пиеси, уволнения и миткосване по провинциалните театри. Леон Даниел е като магнит за младите и талантливи театрали. Благодарение на него и кръгът около него през 60-те Бургаският
Съвременният свят ме натъжава. Очаквам новата епоха да доживее своето Просвещение и своя Романтизъм. Андрей Даниел
театър преживява своя легендарен авангарден период. По това време малкият Андрей е по цял ден в театъра - забавлението му е да рисува. Първа Юлия Огнянова забелязва таланта му и е неговата добра орисница. Андрей расте с твърдото решение да е художник. И в негласно интелектуално състезание с баща си.
По време на перестройката Андрей е млад художник, който заедно с няколко състуденти и приятели участва в легендарната група „Градът“, създадена от Филип Зидаров. Целият копнеж към свободата на изразяване изкипява в техните акции - емблематични за времето си. Наскоро видяхме в галерия “Академия” ретроспективна изложба за дейността на групата. Но характерното за Андрей силно персонално присъствие в живота и изкуството го кара сравнително бързо да изживее своя авангардизъм и груповия ентусиазъм от промените. Интелигентността му скоро провижда нелицеприятните реалности под демократичната маска и трайно се отчуждава от политиката. Избира да се зарови в живописта, философията на изкуството и преподаването.
За разлика от баща си и предците си Андрей не е подложен на гонения. Той имаше историческия шанс, таланта, щастието и куража да изживее живота си като худож
ник, да създава картини и художници и не допусна отклонение от избрания път. Път, по който препятствията са невидими, а противоречията - размити, не е лесен за взискателния дух. В такава среда - с липсващ опонент - творецът е самотен. Той сам към себе си е длъжен да е агент-провокатор и Андрей го прилагаше методично и към себе си, и към студентите.
За своите 45 съзнателни години като художник той създаде над 1000 картини, безчет рисунки и над 100 изложби. Негови творби са притежание на наши и чужди музеи и галерии и частни колекции. За повече от 30 години като професор в Националната художествена академия той изгради своя школа в съвременната българска живопис с повече от 200 ученици. Хубаво е, че ще се учреди награда за млад творец на негово име. Още по-хубаво ще бъде да се обособи отделна зала за неговото изкуство в Националната галерия - за „последния класически художник на България“, както го определи Яра Бубнова. В същото време той е съвременен концептуален артист, който работи с медиата на живописта. Изразява идеите си, като борави свободно както с боите, така и с жанровете.
Въпреки богатия колорит и радостта от живота и рисуването, която излъчват повечето му творби, Андрей не беше епикуреец в изкуството. Под живописния слой винаги има дълбок пласт утаена тъга. Това е живопис, родена от алхимията на тъгата и усилието на ума да я преработи. Андрей създаде богата галерия от „неща, места и хора“- по заглавието на неговата книга. Бих добавила към списъка и времето. Нашето историческо и нашето психическо време. Андрей Даниел премина във вечността. На нас остава да го изследваме, да го проумяваме, да му се радваме и да съхраним наследството за поколенията.