„Джоджо Заека“

Сатира със сърце за клишетата на омразата

В „Животът е прекрасен“един баща се правеше на клоун, за да опази малкия си син от ужаса на концлагера и войната. Филмът на Роберто Бенини опита да говори за страшните неща по смешен начин, взе и три оскара. „Джоджо Заека“(Jojo Rabbit) на новозеландския талант Тайка Уайтити опитва същото и очаква предстоящите академични награди (9 февруари) с 6 номинации, включително за най-добър филм.

Уайтити е непочтителен талант, наскоро иронизира самия смисъл на комиксовите герои в „Тор: Рагнарок“. Тук е в още по-опасни води, надсмива се над идеологиите на разделението и омразата, силно актуални днес. Обръща се към историята като към съвременна приказка в сюрреалистичния ключ на Уес Андерсън.

Малко градче някъде в Германия, последните месеци на войната. Звучат обаче „Бийтълс“(на немски), Том Уейтс и Дейвид Боуи. Йоханес, наречен Джоджо, е на 10, русоляво хлапе с отворени към света големи очи (откритието Роман Грифин Дейвис). Пада си по униформите и свастиките (повече заради формата им, защото обича да рисува). На лагер на Хитлерюгенд го карат да убие зайче, тест, че става за нацист. Той, засрамен, го пуска да избяга и оттогава му викат Заека. Трудно е да си нацист, когато вътрешно си добро момче.

В абсурдни времена нормалността е гротескна. Джоджо си има за въображаем приятел (поради липса на други) самия фюрер с мустачките (Уайтити с оперетъчна стилизация). Има и обучаващ офицер, сменил илюзиите с алкохол (ярък Сам Рокуел), и обичаща майка (Скарлет Йохансон, номинирана), която пази голяма тайна. Еврейско момиче на възрастта на Ане Франк, скрито на тавана (Томазин Маккензи от Leave No Trace). Тя бавно ще отвори очите на Джоджо за цената на живота, мъката на любовта и смисъла на свободата.

Филмът обезоръжава с куража към неудобните въпроси. С лекотата на таланта да стига до „красотата и ужаса“на битието (по Рилке) през очите на дете. Напомняйки, че „никое чувство не е последно“и животът трябва да се танцува.

Още от същото: „Животът е прекрасен“.