„Ирландецът“ Янко Терзиев колумнист, „Капитал“

Елегия за човека между доброто и злото

Д Деветият филм (The Irishman) на Скорсезе и Де Ниро е едновременно кулминация и равносметка. На собствените им кариери и на гангстерския поджанр, който стартираха със „Зли улици“(1973) и развиха с „Добри момчета“(1990) и „Казино“(1995). Скорсезе не митологизира сенчестите си герои, както беше в „Кръстникът“. Те са обикновени хора в херметичния свят на мафията, с изкривени ценности заради безнаказаното насилие. И защото не са виждали нищо друго. В „Ирландецът“героят на Де Ниро проглежда за реалната житейска цена на тези дела, а самият филм надраства жанра си.

В основата е документалната книга на Чарлз Бранд (изд. „Сиела“, пр. Богдан Русев), в която Франк „Ирландеца“Шийран изповядва престъпния си живот и тайната около края на синдикалния водач Джими Хофа (Ал Пачино). Шийран е свикнал да убива през войната в Италия, научил е и езика. На бензиностанция случайно среща мафиотския бос Ръсел Буфалино (Джо Пеши) и под крилото му с простодушна прямота и вярност е издигнат от поръчков убиец до довереник на самия Хофа. Когато двамата му „бащи в професията“се скарват, Ирландеца трябва да избира.

Филмът покрива време от 1949 до 2000 г. и героите са дигитално подмладени с парите на разпространителя Netflix. Великите актьори играят персонажите, а не себе си като млади, и трикът работи. За Скорсезе дигитализацията е само грим, под който са хората, на които вярва. Работи с непозната досега простота на формата. Самите убийства стават набързо, без любуване, като видени от случаен свидетел. Това, което е преди и след тях, е важното. Насилието се просмуква, въпросът за вината расте. Пеши е обратното на взривните си характери досега, зловещо благ. Пачино е пламъкът, а Де Ниро - острието, победено от естествения ход на времето. Любимата дъщеря (Анна Пакуин) изчезва за него в деня на изчезването на Хофа. Убивайки без замисляне, той е убивал по малко и чувствата, и съвестта, и човещината си. Още от същото: „Добри момчета“.