ДНК тест на валутния борд
AДискусиите за еврото и за това кой е бащата на валутния борд ме върнаха в поранните години на моята кариера, в които бях финансов журналист и главен редактор на „Капитал“. Смятам, че в настоящия момент темата за влизането в еврозоната е ключова и подобно на въвеждането на валутния борд през 1997 ще предопредели развитието на България в следващите десетилетия.
Валутният борд дойде след хиперинфлация и банкови фалити
Нищо не може да се сравни по икономически драматизъм с банковата криза от 1996 и последвалите икономически и политически събития, които промениха България завинаги. През 1996 г. България беше принудена да затвори 40% от банковата си система, като сред причините за масовите фалити бяха лошото управление на риска и слабият надзор на БНБ, който не успяваше да обуздае нарастващите лавинообразно лоши кредити. Малко по-рано, през 1995, и заради атаки отвън фалира и фаворизираната от БНБ Първа частна банка. Липсата на структурни реформи и приватизация доведе до банкова криза, а банковата криза доведе до рязък спад на БВП, обезценка на лева, хиперинфлация и масова бедност.
През 1995 и 1996 г. БНБ беше поставена под огромен политически натиск да финансира банките и правителството. Заради липсата на реформи и забавена приватизация достъпът на правителството до капиталовите пазари беше силно ограничен.
Единственият източник на свеж финансов ресурс теоретично бяха МВФ и Световната банка, но те имаха множество условия. След банковата катастрофа през 1996 и компрометирането на БНБ като независим регулатор от МВФ дойде идеята за валутен борд, или за пълен отказ от парична политика. По същество това означаваше, че международната финансова общност налага на българската политическа класа да се откаже от правото да печата пари и да води парична политика в централната банка. Валутният борд означава, че курсът на лева се фиксира към твърда валута, централната банка не може да рефинансира банките и правителството, дори и да имат остра нужда. В България беше въведен твърд вариант на валутен борд, при което левовете в обращение са изцяло покрити с ликвидни чуждестранни активи в твърда валута по фиксиран курс 1 лев равен на 1 германска марка, а впоследствие по курса, с който марката влезе в еврото - 1.955.
Този болезнен ход беше единствената възможност за връщане на доверието в лева и в банките. За да съществува устойчиво режим на валутен борд, при който централната банка не може да рефинансира банките и правителството, основните предпоставки са две: бюджетът да не произвежда дефицит, а банковият надзор да е много стриктен, за да гарантира, че търговските банки няма да имат нужда от „спасяване“, защото БНБ вече няма инструменти за това. (При фалита на КТБ се пропука второто изискване.)
Кой е бащата
В интерес на историческата истина валутният борд започна да се подготвя още през 1996 г. от правителството на Жан Виденов и поконкретно от финансовия министър тогава Димитър Костов. МВФ отказваше финансова подкрепа за България заради забавените структурни реформи и първоначалната версия бе на борд „без подкрепа“, т.е. курсът да се фиксира, като валутните активи да се
осигурят за сметка на блокиране на валутните депозити на фирмите и населението, а не от допълнително финансиране от фонда. Подобен ход би бил твърде непопулярен политически и логично тогава БНБ и Министерството на финансите се противопоставиха.
След избирането на Петър Стоянов за президент и спечелването на парламентарните избори от ОДС начело с Иван Костов сантиментът към България се смени и МВФ вече беше готов да отпусне заем в подкрепа на въвеждането на борда. Ръководител на мисията на МВФ беше Ан Макгърк, а директор на Втори европейски департамент - Майкъл Деплер. Те са хората, които осигуриха политическата подкрепа за българския валутен борд и могат да се нарекат негови родители. Същинският баща на борда обаче е ръководителят на техническата мисия на МВФ Уорън Коутс - човекът, под чието ръководство беше трансформиран балансът на централната банка в проформа баланси на Управление „Емисионно“(Валутния борд) и Управление „Банково“.
През пролетта на 1997 в служебното правителство на Стефан Софиянски министърът без портфейл Красимир Ангарски отговаряше за подготовката и приемането на Закона за валутния борд. Като макроикономист лидерът на ОДС и по-късно премиер Иван Костов имаше своите резерви към механизма на борда. Като политик обаче ясно разбираше, че отказът от парична политика, която преди това произвеждаше основно финансови кризи и кредитни милионери, беше цената България да се завърне в цивилизования свят.
Чудото „валутен борд“
Доверието във финансовата система в България, както и процесите на евро-атлантическа интеграция осигуриха цяло златно десетилетие на икономическо развитие - от 1 юли 1997, когато беше въведен бордът, до фалита на Lehman Brothers и началото на глобалната финансова криза в края на 2008. През този период България постигна впе
чатляващ икономически растеж от средно над 4% годишно, икономическото благосъстояние за пръв път надхвърли върховите постижения на социализма. България стана член на НАТО и ЕС, с което си осигури предпоставки за устойчиво развитие.
Друг ключов момент беше приватизацията и по-специално на банковия сектор, като две трети от банките бяха придобити от международни банкови групи. Заедно с това БНБ под ръководството на управителя Светослав Гаврийски и подуправителя Емилия Миланова оздравиха съществено банковия надзор. Мартин Заимов пък беше първият подуправител, отговарящ за Управление „Емисионно“.
След тези силни години през кризата 2009 2013 г. се проявиха някои от недостатъците на борда - основно, че той е процикличен механизъм. В добри години за световната икономика внася инвестиции и растеж, в лоши внася криза. Поради липсата на инструменти на парична политика и нуждата от балансиран бюджет икономиката поема външните шокове основно през пазара на труда - с по-висока безработица и по-ниски заплати. Членството в ЕС ускори икономическата емиграция на значителна част от най-качествения човешки капитал на България. Това отнема от потенциала за догонващо развитие и създава негативна спирала - слаб растеж, ниски доходи, висока икономическа eмиграция...
Основната полза да сме в еврозоната
Влизането в еврозоната означава ускорена конвергенция на доходи и цени спрямо ядрото на ЕС. Без ускорен ръст на заплатите няма как да бъдат обърнати процесите на икономическа eмиграция и спад на броя на икономически активното население в България. Ще се намалят разходите за финансиране на бизнеса, домакинствата и държавата, както и ще се елиминира напълно валутният риск лев - евро. Някакви други съществени разлики няма да има. Сега ние носим всички негативи на фиксирания курс, без да имаме достъп до позитивите на еврозоната. Стриктно погледнато, влизането в еврозоната и членството на БНБ в системата на Европейската централна банка означава не отказ, а частично връщане на суверенитет върху паричната политика, защото България ще участва в процеса на вземане на решения в ЕЦБ.
Къде е фундаменталният проблем
България няма институционална рамка за реакция при банкови кризи. По същество държавата е заменила централната банка като „кредитор от последна инстанция“. За разлика от класическата централна банка нейните възможности не са неограничени. Чрез бюджета би могла да спаси 2-3 от големите банки, но не и системата като цяло.
Това е причината след кризата с КТБ в редовните икономически доклади на ЕК България да бъде посочвана като страна със сериозни макроикономически неравновесия, независимо от балансирания бюджет и ниския публичен дълг. И потенциална нова банкова криза може да доведе до нужда държавата спешно да емитира големи количества нов дълг и това да създаде нестабилност и загуба на доверието на пазарите. Това е и причината между 2014 и 2017 г. кредитният рейтинг на България да е „подинвестиционен“, или на жаргон „боклук“(junk).
Тази класификация беше променена през 2018 г. едва след като България получи от ЕС ясна пътна карта за присъединяване към валутния механизъм, по-късно към еврозоната и най-важното - към Банковия съюз. Съответно след няколко повишения кредитният ни рейтинг вече е на ниво „инвестиционен“.
По-важно е членството в Банковия съюз на ЕС
България е първата държава, която ще влезе в пакетна сделка - освен към еврото ще се присъедини и към Банковия съюз на ЕС. Всъщност за България той носи повече преки ползи, отколкото еврото. Банковият съюз има три основни стълба, които функционират обвързано. Чрез Единния надзорен механизъм ЕЦБ ще надзирава директно системно важните институции на българския пазар и ще работи заедно с БНБ по надзора върху останалите.
В случай на евентуална нова банкова криза България ще има достъп до Единния механизъм за преструктуриране на банки - нова независима институция на ЕС за интервенция при банкови кризи. Механизмът се управлява от Единния борд за преструктуриране на банки и държавите членки имат достъп до огромния му ресурс, на чийто фон размерите на българските банки са незначителни.
Третият стълб на Банковия съюз е Европейската схема за гарантиране на влоговете до 100 000 евро в държавите от Банковия съюз. Но той съществува само като план и в скоро време съгласие между членките на еврозоната по него не се очертава...
Както и срещу валутния борд през 1997, така и срещу еврозоната и Банковия съюз могат да се направят валидни негативни икономически коментари. Те далеч не са съвършени институции. Спрямо степента на развитие на България и качеството на българските институции обаче членството в тях би било революционна крачка към подобряване на средата за бизнес и ускоряване на конвергенцията към ядрото на Европа. В по-дългосрочен план тази конвергенция в жизнения стандарт би обърнала трайно тенденциите на отлив на човешки и финансов капитал от България.
Както и за енергетиката, в разговора за бъдещето на българската финансова система емоционалните изблици заместват напълно аргументите. Противоречивите политически сигнали от правителството и лично от премиера Борисов в последните дни могат да се обяснят с нуждата от още време за изпълнение на някои от конкретните условия и мерки в пътната карта за банковия и небанковия финансов сектор в България. Ако това не е причината обаче и при наличието на практически пълен вътрешнополитически консенсус, „забавянето на темпото“за членство в еврозоната и Банковия съюз би било груба стратегическа грешка, съпоставима с отказ от членство в ЕС и НАТО.