Ако това е чалга – аз съм „за“
Защо Мила Роберт е явление на попкултурната сцена в България
ККазват, че прозренията идвали внезапно. Седя си в 3.00 сутринта, вторачен в компютъра, и за пореден път натискам Replay на „Наше си е, Саше“в изпълнение на Мила Роберт - 23-годишна студентка от НАТФИЗ, дъщеря на актрисата/писателка Ваня Щерева и баскетболиста Роберт Гергов. Усещането е като с гумен чук по темето - зашеметява, а след това идват вълни на звънтене в главата. Мила Роберт, защо така изневиделица, с такъв удар под кръста?
От 30 години живея извън България. Езиковата пустиня и отдалечеността от родината създават една повишена чувствителност по отношение на културните процеси там. Струва ми се, че в плетеницата на ежедневието успявам понякога да доловя звуци, които може и да убягнат на вътрешен наблюдател. Стоя далеч от политическото злободневие, но следя, доколкото е възможно, какво се случва в областта на съвременната музика. Журналистическата ми кариера някога започна от рецензии на поп музика, мина през разни метаморфози, но в крайна сметка рокаджията е като стар войник.
Някои от приятелите ми във фейсбук вече изразиха безпокойство за психическото ми състояние, след като споделих усещанията си за Мила Роберт. Един от тях приведе като доказателство за неоригиналната според него сърцевина на нейните изяви довода, че Мила е вторичен, отпадъчен продукт, тъй като в клиповете й лесно се проследявали нишки на Massive Attack, Portishead, cabaret cadences and styles.
Друг фейсбукър коментира: „Героически го издържах. „Мозъкът ми е пихтия“определено е вътрешното усещане на поета.“
Извадено от контекст, „Отваряйки вратата, си падам на главата, троша аз туршия, мозъкът ми е пихтия“(от „Наше си е, Саше“) действително прилича на пазарно стихоплетство. Цялостният текст обаче си е вързан органично - пример, че докоснат с тръпка, българският е способен не по-зле от който и да било глобален език да предава тънки психологически нюанси, алегории и вътрешни усещания. Пък и не мисля, че „Стига сме били поетични, нека станем малко цинични, много... много лични, но все така симпатични“е сред най-лошите образци за образност в езика ни. Умишлено не търся в интернет кой е Саше, меланхолична и леко загадъчна, предпочитам Мила да ме държи в неведение.
Карам шевролета из опустелите улици на Нашвил, минавам покрай студиото, където Боб Дилън е записал Blonde on Blonde през 1966 г. Когато наближавам пекарната Dozens, в колата с пълна сила дъни
„Квартална кръчма“на Мила Роберт. Преди да ми подаде плика с кроасаните, момичето зад щанда пита през тензухената маска кой е изпълнителят. Обяснявам набързо, виждам, че й харесва, макар да не разбира и дума. Заинтригувана е, пита за подробности. Нали точно така се влюбвахме някога в „Пърпъл“и „Юрая“- без да разбираме и думичка. Обаче музиката ни хипнотизираше, веднъж опиташ ли - отърваване няма. Така е и с Мила.
За сетен път опитвам да разсея съмненията си - предлагам на жена ми да чуе три изпълнения на Мила. Енджи е продуцент в Country Music Television (CMT), редовно работи и с Тейлър Суифт, и с Доли Партън. Когато изпитвам колебания, Енджи обикновено е точна в преценката си. Не успях по време на единственото й идване в България да я убедя в харизмата на „Каризма“, но този път Енджи е заинтригувана от Мила, „She’s got something for sure“, или “Има нещо!”.
Мила обича да прави кавъри, не е трудно да се проследят нишките на преплитания и влияния, за начало надушвам една Lana Del Rey. Обаче Лана се взима прекалено насериозно, докато Мила го кара J’ai ne sais quoi и със смях обръща заимстването в самоирония. Някъде бях чел, че самоиронията е признак за висока интелигентност.
Интересен пример е споменатата „Квартална кръчма“, кавър на „Нещо нетипично“на фолк певицата Ивана от 2004 г. Думите в двата клипа са същите, но с това сходствата приключват. Кавърът на Мила е ясно разделен на две части - в първата тя е гальовна котка, която мърка за диво приключение. По средата на клипа заедно с промяната на ритъма котката внезапно се превръща в пантера, която заплашително ръмжи: „Да полудеем тази нощ...“Завършекът е поредната самоирония, за която вече споменах. Всичко се разиграва в празна стая с градинска количка - минимализъм с премерен ефект.
Музикалният „критик“в мен се опитва да проникне в ядката на духовни елементи, които не подлежат на логически анализ, а се възприемат интуитивно, без посредничеството на език, букви и семантични филтри. Дори само пишейки тия думи, неизбежно изпадам в словоблудство, тъй като чрез интелектуален напън се опитвам да преразказвам неща, които Мила без видимо усилие предава за секунди с глас и движение. Нали помните часовете по български език и онова скучно занимание - преразказ и “какво е искал да каже авторът”?
Опитвам да търся и друга аналогия за „вторичността“на Мила. Примерно това, че хлябът като хранителен продукт е създаден преди 10-ина хиляди години, когато хората са открили качествата на пшеницата. Това им е дало възможност да променят начина си на живот и да се заемат със земеделие. Първият хляб е бил твърда като тухла опечена маса от грубо тесто и трици, която мъдреците на предшествениците ни едва са успявали да сдъвчат. Обаче тая тухла е била оригинал и всички появили се по-късно хлябове и технологии са само кавъри на оригинала. Мила ми напомня за френския хляб с жива мая, продължително втасване и замесване, с големи дупки отвътре, хрупкава коричка отвън и преливащо се между вкусовите рецептори усещане - я на орехи, я на дим, я на лавандула... Обаче този френски хляб - от споменатата пекарна в Нашвил, е кавър, нали? Значи не струва.
Това е и премерената доза пошлост, и леко провлаченото произношение, необходимо за хипнотична пародия на фолк певица. Всичко си е на място, всичко се движи в езически ритъм, който кара пръстите ми неуморно да натискат Replay.
Милата обаче ги подхваща тия оригинали и почти на шега ги напомпва до неузнаваемост със свои звуци и багри, които ни отнасят в нейния свят, където само тя и никой друг не дърпа конците на измеренията. Пол Маккартни някога беше споменал, че Yesterday в кавъра на Рей Чарлз е по-добро от неговото, оригиналното. Може би и при Мила Роберт се получава нещо подобно.
Слушам през 15 - 20 минути клиповете на Мила, за да поддържам свежестта на първоначалното си възприятие. За последно имах сходно усещане след концерт на Иги Поп в Ню Йорк през август 2007 г. Иги току-що беше навършил 60, обаче животинската му енергия бликаше с такава сила, че беше способен да развълнува жени, с 30 години по-млади от него.
Заедно с Мила в клипа „Никой не може“участва и Азис създател на оригинала от 2003 г., което, разбира се, добавя легитимност на кавъра, макар че Азис тук играе ролята само на навигатор. Пристегната в пилотското кресло, Мила уверено ускорява „Никой не може“по пистата за излитане чрез уж дребни, но същевременно радикални промени в звучене и визия. Това са и кратките насечени „не“след всеки стих, това са точно пипнатите елементи като бързото прокарване на пръстите на Азис през стъклените висулки на окичената му с мъниста шапка или пулсиращият електронен бас, който нанася удари право в диафрагмата. Това са и резките, или както би казала Мила, „епилептични, но напълно хармонични“движения уж в ритъм, а всъщност шаманични потръпвания на тялото й в транс, това са трите сиви папийонки по ключовите точки на женското тяло върху черната рокля на Мила, които тя една по една къса от себе си. Това е и премерената доза пошлост и леко провлаченото произношение, необходимо за хипнотична пародия на фолк певица. Всичко си е на място, всичко се движи в езически ритъм, който рефлективно кара пръстите ми неуморно да натискат Replay и пак Replay. Ако това е чалга - аз съм „за“!
Отдавна вече съм развял бялото знаме, а същевременно - наблюдавайки Мила - с облекчение признавам собственото си поражение. Интелектуалецът в мен отново се пробужда и посягам да напиша някоя глупост от типа на „израснало е ново поколение...“или „поезия от висока класа...“, но това, второто, проф. Димитър Камбуров няма да ми го прости, ако ще и да сме състуденти. Струва ми се, че ни е провървяло да живеем по едно и също време с Мила Роберт и че сме привилегировани да се присламчваме към резултатите от експериментите й.
Навън се развиделява, уморен съм, а ти, Мила - вече си ги отмила - и Боб Дилън, и магистратурата ми в Ню Йорк, и американската мечта. Какво ще правим по-нататък?