Другата страна на вятъра

Възкресеният шедьовър на Орсън Уелс е за загубата на илюзиите

Т Този филм (The Other Side of the Wind) е за киномани и изкушени. Netflix платиха довършването му 33 години след смъртта на Уелс и през 2018 г. го показаха във Венеция. Сега е най-престижното заглавие в колекцията им. Имало едно време в Холивуд, но не фикция, а с живите типажи, страсти, стилове. Добър гид към филма е книгата на Питър Бискинд „Волни ездачи, разярени бикове“(изд. Litus).

Това е опитът на Уелс за завръщане след 20 години изгнание от режисурата. Амбицията му е да покаже на младите (Денис Хопър е с роля и реплика във филма), че може да е по-модерен от тях, че тяхната „нова вълна“се съдържа в неговата, тласнала „Гражданинът Кейн“. Избира автобиографичната сатира, действие в една дълга нощ (с далечни примери „Нощта“и „Сладък живот“), редува черно-бяло и цвят, 35 и 16 мм, илюзия за документалност. Годината е 1970, пряката реплика на снимащия се „филм във филма“е към „Забриски пойнт“на Антониони, с психеделичния му монтаж и изгубените хипи илюзии – момче търси момиче сред природните елементи (вятърът от заглавието), а сексът е начало на отчуждението.

Подобно на Кейн, първото, което научаваме за режисьора Ханафорд (Джон Хюстън, с пурата на Уелс), е, че е прочут и мъртъв. Следва реконструкция на последните 12 часа от живота му. Прожектират се откъси от незавършения му филм, за него говорят най-близките свидетели, включително ученикът му и протеже Питър Богданович (сам такъв в живота за Уелс). Хюстън присъства и като себе си, с лицето с много минало от „Китайски квартал“и иронично присвитите очи. Уелс твърди, че прототипът бил Хемингуей, но очевидно е самият той. Мачо митът е подяден с възможна хомоеротична линия. Както при Кейн, във фокуса са идентичността, паметта и предателството. И илюзиите, които си отиват последни. Възходът и саморазрушението са двете страни на един и същ „вятър“. Още от същото: They’ll Love Me When I’m Dead (док., Netflix)