Обществото на живите поети

Владимир Левчев за асоциациите между протестните движения през годините

Някои автори идват и си отиват, отказват се или се завръщат, но поетът и писател Владимир Левчев е сред гласовете в българската литература и публицистика с постоянно присъствие. Само през първата половина на тази година той има две нови издания – книгата с поезия “Писмо в небето” (изд. “Жанет 45”) и монографията “Поезия и музика: Четири квартета на Т.С. Елиът” (Университетско издателство “Св. Климент Охридски”), посветена на отдадеността му към многопластовите теми в поезията на Елиът както като преводач, така и като преподавател в Американския университет.

През последните години се появиха още антологията “Любов на площада” (изд. “Скалино”) и “Марс” (изд. “Да”). Левчев споделя, че все по-често книгите му имат конкретна тема. “Например Марс е и символ на войната, и астрологичен знак, но също и реална планета, която се асоциира с извънземен живот. Там се очаква скоро да стъпи и човешки крак. Може би, след като превърнем окончателно Земята в бунище, ще се “евакуираме” на Марс? Има, смятам, промяна и в стила ми на писане. Опитвам се да бъда по-изчистен и лаконичен. В поезията една фалшива или излишна дума може да развали всичко.”

В едно от новите стихотворения, “Бил съм там”, Левчев пише: “Свещта изгасна / Мракът е цялостен / Но още нещо диша там / Било е, а не помня какво е...” Темата за паметта, развитието на обществото и гражданската енергия е нещо, което винаги го е вълнувало, особено като съвременник на всички протестни движения в новата история на страната. Актуалните антиправителствени протести срещу третия кабинет на Бойко Борисов в

началото бяха сравнявани с вълната от 2013-2014 г., но постепенно историческите асоциации стигнаха до 1989 г.

“Участвал съм още в първия масов протест в София, на 3 ноември 1989 г., когато “Екогласност” внесе подписка в Народното събрание”, спомня си писателят. “На големия митинг на СДС през 1990 г. имаше тълпа от хора от Орлов мост нагоре по „Цариградско шосе“чак до “Феята”. С възторг пеехме “45 години стигат…”. Но се оказа, че не стигат! “Преходът” дълго буксува през 90-те, защото беше отвлечен, или режисиран от Държавна сигурност, от “мутрите”, които станаха недосегаеми олигарси, от задкулисието”, казва Левчев, който има интересна дисидентска история като един от хората с винаги прозападни виждания и е едновременно с това син на поета и близък до комунистическия режим Любомир

Левчев. Вижданията може да се променят с поколенията, но не и креативността – син на Владимир Левчев пък е рапърът Боян Левчев, който живее в Лондон и в края на миналата година издаде албума The Mist Opportunity.

“Да се надяваме, че младите хората днес са по-зрели от нас. Може да звучи парадоксално, но те са деца на новия век, отрасли са в атмосфера на медийна и политическа свобода, все пак несравнима с това, което имахме по тоталитарното време.” Той наблюдава, че много от протестиращите живеят и учат извън страната, което им позволява да я видят от нужната дистанция, в световен контекст. “Дано да се измъкнем от омагьосания кръг на вечния “преход” и излъганите надежди. Въпреки всичко казано присъединяването ни към Европейския съюз и евроатлантическите структури е най-доброто, случило се на страната ни от Балканската война насам.”

Според Левчев, независимо срещу кого и кога се протестира, задкулисието не се променя изоснови. “Освен че този път със своята мутренско-милиционерска реторика и политически избирателна дейност главният прокурор успя да обедини лявата и дясната опозиция срещу правителството. По нашата конституция той има неограничена власт. И ако зад него стои задкулисието, нещата стават страшни.”

Левчев намира, че класическите понятия за ляво и дясно от години се видоизменят, но към 2020 г. тези процеси изкристализират. “У нас БСП е далеч от лявото, а „Демократична България“е всъщност една либерална коалиция. Както в Европа, така и в САЩ, образно казано, щабът на левицата се премести от работническия квартал в университета през последните 50 години. Новите десни намират повече подкрепа сред бялата работническа

класа. И техният щаб се премести или по-скоро беше превзет от националпопулисти, чиято идеология е далеч от традиционната дясна или консервативна. В Европа имаме Салвини, Марин льо Пен, Орбан, Дуда, а в Америка имаме явлението Доналд Тръмп. С неговия изолационизъм и националпопулизъм на арогантен шоумен той е много различен от традиционните републиканци като Буш или Маккейн. Традиционните консервативни ценности, към които беше добавен икономическият либерализъм на Рейгън и Тачър, са различни от ценностите на националпопулизма. Същевременно левичарите постмодернисти говорят на език, неразбираем за работниците.”

На какъв език говорим, когато говорим за проблемите си, е също една от темите на настоящето, които притесняват Левчев – социалните мрежи са едновременно инструмент да намерим съмишленици и инструмент за пропаганда. “На стената на плача / стената на вековете / приема писмени молитви. / На стената във фейсбук / общуваме като затворници, / които си говорят / през зида на килията / и се търсят с поглед през ключалката. Има ли някой там?”, пише той в “Стени”.

Между 1994 и 2007 г. той живее и преподава литература и творческо писане в САЩ. Разбираемо, има отношение към протестните действия там. Най-вече защото най-ясно се открояват сблъсъкът между демонстрациите за подкрепа към афроамериканците, правата на LGBT общността, толерантността към малцинствата и имигрантите и, от друга страна, популистите с изолационистки настроения.

“В културната война, която излезе на улиците, се стига до крайности. От една страна, виждаме открита ксенофобия и расизъм, незачитане дори правото на живот на “различните”. От друга страна, за Левчев актуалната тема за символите на едно общество има накъде да се развие. “Да се събори паметникът на човек, чиято основна “заслуга” е търговията с роби, като Едуард Колстън в Бристол е оправдано. Както и раздялата със символите на Конфедерацията в САЩ, които са свързани с робството на афроамериканците, е необходима. Но събарянето на паметника на Колумб ми звучи шокиращо, както рушенето на християнски или будистки статуи от талибаните. Едва ли ще се намери историческа личност, която да издържи изцяло на съвременните критерии за равноправие и хуманизъм. Но трябва ли да редактираме историята?”

Левчев намира паралел в противоречивото отношение към паметниците от близкото минало. “В повечето източноевропейски страни проблемът с паметниците на комунизма беше решен: те не бяха разрушени, а преместени в специален парк или музей. В България всяко повдигане на въпроса за преместването на паметника на Съветската армия от центъра на София или дори само “оскверняването му” с графити предизвикват бурни протести и ноти – в Москва и у нас. А събарянето на паметника “1300 години България” на Валентин Старчев пред НДК не предизвика никакви протести.”

Кое да бъде показано и кое архивирано някъде другаде в крайна сметка говори не само за моментното състояние на едно общество. “Символите са в основата на човешкото мислене, в основата на езика, който е символна система, в основата на паметта. Един паметник е не само опредметена история. Мястото му в публичното пространство демонстрира и приоритетите, и властовите механизми в обществото.”