Близостта, без която не можем

Общуването в „новото нормално“време

Общуването в „новото нормално“време

OОтдалече забелязвате как двама познати засичат погледи на тротоара. Усмихват се широко, крачат един към друг, но когато са на сантиметри разстояние, вместо да се прегърнат, докосват лакти. Срещате приятел в парка, когото не сте виждали отдавна. Настава нeловко подаване и отдръпване на ръце, допълнено от сконфузени усмивки. А когато близки се видят в заведение, вместо да се попитат „как си“, се чудят „как поздравяваш“, „прегръщаме ли се“. Тези примери се превърнаха в норма през последните месеци под знака на COVID-19. Но какви са ефектите на „новото нормално“върху общуването? Ще преминем ли от изолация към естествена комуникация, или задълго ще гледаме подозрително иззад маската?

Близостта е нужда

Осезанието е първото сетиво, което развиваме като човешки същества. Бебето усеща докосване много преди да чува или вижда. Това е първият начин, по който опознаваме света и разбираме себе си в него. Бебета, които не са били прегръщани, впоследствие развиват трудности в общуването и привързаността към другите хора. В научния журнал YC Young Children писателят и педагог Франсис Карълсън разказва, че човешките същества имат нужда от грижовното докосване на други хора, за да се развият емоционално, мисловно и физически. Това се отнася особено за бебетата, до степен, в която „ежедневното докосване играе ключова роля в ранното развитие на мозъка. Дотам, че при липсата на любящ допир бебето може да умре“, пише Карълсън. Въпреки че нуждата от физически контакт е по-добре изследвана при децата, през последните години се появяват и все повече данни за възрастните. Например научен доклад на университета „Карнеги Мелън“от 2017 г. показва, че приятното докосване води до когнитивни и невробиологични промени, които подобряват психичното и физическото здраве. Така намаляват дистреса, докато увеличават усещанията за близост и подкрепа.

Напоследък все по-често се споменава терминът skin hunger. Звучи кръвожадно (букв. глад за кожа), но не става въпрос за канибализъм, а за нуждата от близост. Синоним е „недостиг на близост“(affection deprivation). Проф. Кори Флойд от Университета в Аризона преподава психология, комуникация и изследва този феномен: „Казваме, че сме гладни, не когато искаме храна, а когато се нуждаем от нея.“Разяснява, че същото се отнася до близостта. Преди няколко години Флойд провежда изследване в 18 държави и установява, че липсата на физически допир с други хора може да има тежки последици - тревожност, депресивна симптоматика, трудности във връзките, дори вторични имунни смущения. Преди COVID-19 да е фактор, изследването на Флойд показва, че възрастта и културата не са от значение за това дали ще изпитваме „глад за кожа“. Но мъжете по-често страдат от този проблем, вероятно защото в много култури не са окуражавани да изразяват свободно емоциите си и да показват нежност. В момента заради страха от заразяване, преди да се затичаме за прегръдка към някой приятел, вече се замисляме, спираме се. Така се предпазваме от вируса, но може да не получим толкова близост, от колкото имаме нужда. Нещата стават още по-сложни, като прибавим изследване нa PlosMedicine с участието на Кеймбриджкия университет, в което се казва, че самотните хора буквално живеят по-кратко.

Как да разберем дали сме „гладни“за близост

Също както обичайната тъга се различава от депресията по това, че знаем какво ни натъжава, но не можем да си обясним откъде идва депресията, така и самотата е различна от „недостига на близост“. „Капитал“разговоря с проф. Флойд, за да научим как да разпознаем проблема и с какво да си помогнем. „Много хора описват това състояние като общо неразположение, при което е трудно да определят какво точно не е наред“, казва той. Да наблюдаваме внимателно реакциите и чувствата си може да ни направи по-осъзнати за недостига на близост. Например проф. Флойд разпознава проблема в себе си, когато чувства необичайно силен копнеж да се види с близките си и е особено мотивиран да променя програмата си така, че да има достатъчно време с тях.

Друг показател са физически симптоми. „От изследванията знаем, че липсата на близост води до повече физическа болка, сънят е нарушен, нивата на дистрес са повишени, а имунната система е потисната“, казва проф. Флойд и обяснява, че така сме изложени на по-сериозен риск от заболявания, тъй като близостта с други хора е нужда още от първите дни на живота. Когато сме лишени от нея, мозъците ни възприемат заплаха.

В ситуацията на COVID-19 понякога е трудно да прекарваме толкова време с любимите хора, колкото би ни се искало. Но все пак има какво да направим, за да запазим близостта, която ни е нужна. Флойд съветва да впрегнем цялата си креативност, така че връзките ни да са удовлетворяващи, дори в тази ситуация. Например през социални медии и срещи на открито, особено когато споделяме спорт, музика, приготвяне на храна или друго

общо, сближаващо занимание. Принципът е поговорката „Когато има желание, има и начин“. „Напоследък чувам истории за баби, които си правят скафандри от фолио с мехурчета, така че да прегръщат внуците си безопасно“, усмихва се проф. Флойд.

Освен това, колкото и парадоксално да звучи, споделеното преживяване на COVID-19 всъщност ни помага да се чувстваме по-малко сами. Според проф. Флойд ситуацията изгражда разбиране и емпатия между хората – важни предпоставки за удовлетворяващи връзки.

Безопасно ли е да се прегръщаме

Михаела Стоянова е лекар и въпреки че не работи в инфекциозно отделение, е особено внимателна в контактите си извън работа, защото не иска да пренесе вируса главно върху уязвимите пациенти. Работи основно с възрастни хора и забелязва голяма амплитуда в реакциите им. Наблюдавала е същото и в семейството си: „Наскоро баба ми разказа как, след като се върнала в малкия си град за лятото, нейна съседка се зарадвала да я види и тръгнала да я прегръща. Баба ми се опитала тактично да избегне контакта с довода, че така е по-безопасно и за двете, но другата жена много се обидила.“Докато за някои прегръдката продължава да бъде напълно естествена, други избягват дори ръкостискането. Но предпазват ли ни всъщност тези поведения, или само ограничават близостта?

В началото на юни The New York Times публикува статия, в която научният изследовател Линзи Мар разяснява, че прегръдките крият съвсем малък риск от заразяване с COVID-19, особено ако не кашляме и не говорим, докато сме обгърнали близкия си. Мар също съветва да удържим сълзите по време на прегръдка, колкото и да ни е мило, че най-после докосваме любимо същество. Сълзите и течащите носове увеличават шанса да влезем в контакт с телесни секрети и съответно със зараза. Други експерти като д-р Джон Шварцберг от университета „Бъркли“не са съгласни. Шварцберг смята, че моделът, изработен от Мар, е верен, базирайки се данните от предишни вируси. Но тъй като все още не знаем достатъчно за COVID-19, според него е по-добре да ограничим прегръдките, тъй като е възможно дори само дишането в едно общо пространство да е рисково.

Изглежда, за момента науката ни казва, че прегръдките са важни за здравето, но не се знае дали са безопасни, така че решението остава въпрос на лична отговорност.

Чета го в очите ти

Друг аспект на общуването в момента е предпазната маска за лице. В момента в България се иска да носим маски само когато сме в затворени обществени места. Но в други държави, като например Испания, маските са задължителни дори за разходка в парка. Въпреки че ни помага да се пазим взаимно, маската дава отражение върху общуването.

Виктор Бобчев обикновено е приветлив и усмихнат, но разказва как, когато носи маска, има чувството, че оставя лошо впечатление. Спрял е да използва невербалните методи на комуникация, на които обикновено разчита, защото с маската те остават неразбрани. „Не мога да се усмихвам с очи, смее се той. И хората сякаш не ме възприемат като толкова добронамерен.“

Женя Георгиева е психолог в програма за лечение на зави

преподавател по психология в Аризонския университет

От изследванията знаем, че липсата на близост води до повече физическа болка, сънят е нарушен, нивата на дистрес са повишени, а имунната система е потисната.

симости и усеща влиянието на предпазните маски върху работата с пациенти. „От една страна, показва грижа към другите и зачитане на мерките. Но от друга, носи и смисъла на дистанция, на идеята, че другият или самите ние сме опасни, че трябва да запазим част от себе си скрита и недостъпна“, а това може да застане на пътя на терапията. Обяснява, че в психотерапевтичната работа „лицето е един от важните невербални канали“. Това процесно ниво на комуникация е ключово за разбирането. „И все пак е част от загубите, които се налага да приемем при избухването на пандемия“, допълва Женя Георгиева.

Наблюденията на Виктор и Женя получават потвърждение и от научни източници. Oще през 1967 г. изследване на Албърт Мехрабиан, публику

вано в Journal of Consulting Psychology, показва, че когато комуникираме, обръщаме поголямо внимание на лицевите изражения, отколкото на самите думи. По-късно Мехрабиан формулира принципа 7-38-55, според който едва 7% от разбирането идва от думите, 38% от посланието идва от тона, а 55% - от езика на тялото. Важно е да се има предвид, че изводите на Мехрабиан се отнасят само до комуникиране на чувства или нагласи, а и тази теория има своите критици. Все пак поскорошни данни също дават повод за размисъл по темата. Изследване от 2013 г., проведено в Хонконг, показва, че когато лекарите носят маска, пациентите ги възприемат като по-студени и по-малко грижовни.

Според д-р Дейвид Мацумо от Департамента по психология към Щатския университет на Сан Франциско социалната усмивка, в която участва само долната половина на лицето, има важна роля. Тя е модератор в комуникацията, като създава повече положителни нагласи към непознати. В момент, в който светът е обхванат от протести по различни поводи, изглежда важно другите в тълпата да ни се струват приятелски настроени, а не враждебни. Затова, когато сме с маска, можем да покажем положителна нагласа през топъл тон и език на тялото. Например да стоим с лице към човека, с когото си говорим, да оставаме с разтворени ръце, вместо да ги скръстваме, и т.н.

Все така ли ще бъде?

Липсата на физическа близост е абсолютно противоестествена, но всеобщото мнение е, че скоро ще се върнем към пълноценно общуване: „В дългосрочен план подозирам, че хората ще имат едно наум, когато се прегръщат и целуват за поздрав, но този период на повишено внимание ще премине и ще се върнем към обичайното си поведение“, казва проф. Флойд. Според него можем да черпим увереност по въпроса от историята на предишни пандемии, когато нормалното общуване е било ограничено, но промяната не е била трайна.

Женя Георгиева смята, че онлайн комуникацията не може да замести „плътността“на живия контакт, нито пък нуждата да бъдем част от обществения живот. Затова, когато се налага, социалните мрежи могат да поддържат общуването, но само за ограничено време.

Боян Георгиев от години работи в международна софтуерна компания и доскоро много е харесвал работата си в офис, но сега се наслаждава на дистанционния труд и допълнителното време със семейството си. С колегите му скоро ще имат възможност да се върнат в офиса, а заложеното условие е да работят през бюро. Само че, понеже екипът е изградил близки приятелски връзки, Боян не вярва социалната дистанция действително да се спазва и се надява, че по-скоро ще се наблегне на хигиената в офиса.

Адриано Шименти е професор по психология от университета UKE в Италия. Заедно със своите колеги изследва страховете, свързани с COVID-19, включително и тези, които засягат комуникацията. Проф. Шименти разказа за „Капитал“, че в дългосрочен план е вероятно притеснението от зараза да остане в обществото за известно време, но се съгласява, че в крайна сметка: „Нуждата от свързаност с околните, която е в основата на идентичността ни като човешки същества, ще надделее и повечето от нас ще се върнат към естествения си начин на комуникация.“

Според проф. Флойд, колкото и проблемен да е „гладът за кожа“, има само позитиви в това, че изживяваме ситуацията колективно. Може би разбирането, което изграждаме едни към други през тези месеци, ще се запази и след края на пандемията, така че общуването ни не просто да се върне към нормалното, а да бъде по-качествено.