Експлозията, която може да обърне историята на Ливан
Наслагването на три кризи - икономическа, политическа и хуманитарна, бележи края на една ера. Надеждата е новата да не прилича на старата
Е
Експлозията в Ливан може да бъде повратна точка в историята на страната, започнала със Споразумението от Таиф. След гражданската война, разразила се от 1975 до 1989 г. с различни фази, основните участници се договориха да ревизират правилата на играта в политическата система на Ливан. От една страна, тези сили запазиха религиозната рамка за поделяне на властта, разпределяща парламентарни места и политически правомощия въз основа на персоналната вяра. От друга, промениха поделянето на властта от неравностойно разпределяне на местата, при което християните можеха да избират повече представители от другите вероизповедания (55:45), към такова, в което местата са поравно между християните и членовете на другите религии (50:50). Така според настоящата спогодба президентът трябва да е християнин, премиерът – сунит, а председателят на парламента – шиит.
От 30 години Споразумението от Таиф спира избухването на ново насилие в страната благодарение на мълчалива договорка между местното население и политическите сили. Гражданите позволиха на стари и нови политически династии да останат на власт в замяна на запазване на мира и подобряване на икономическите условия. Но тази ситуация доведе до подкрепа за появата на непотизъм и корупция. Семействата с големи предприемачески интереси станаха ключови в политическата система. Бизнесът със следвоенните реконструкции и националната икономика бяха дефакто доминирани от малко на брой династични фамилии, които често пъти бяха и лидери на водещите партии. Не е изненадващо, че много имена по високите политически етажи се повтарят и в някои случаи партийното ръководство се предава от баща на син. В този случай някои гласоподаватели избират конкретна партия повече от удобство, отколкото от идеологически убеждения, тъй като подкрепата за дадена формация може да се превърне в лични облаги.
Фалитът на един модел
Социалният договор е под натиск през последните години заради комбинацията от икономическа и политическа криза. Но икономическите несгоди вероятно са елементът, който се
отразява най-силно върху стабилността. След гражданската война ливанската икономика бе доминирана от банките, които често са близки до партиите и до голяма степен зависими от чуждите инвестиции, особено от богатите арабски монархии в Персийския залив. Те подкрепяха сектори с ниска производителност като недвижимите имоти или услугите, предлагайки особено изгодни лихви и стабилна валута. В страната започна прилив на чужди капитали, финансиращ банките, които на свой ред инвестираха предимно в имоти, чиято цена постоянно се вдигаше.
Този механизъм доведе до две основни последици с дългосрочен ефект. Първата е, че финансовият модел бе основан на предположението, че цените ще продължат да растат. Ако те отбележат спад, както и стана, финансовата система вече няма как да издържи. Второ, без развит индустриален сектор заетостта бе гарантирана от разпределянето на публични работни места, често заемани на сектантска основа. Прогресиращият неуспех на този икономически модел бе ускорен от увеличаването на държавния дълг, достигнал 170% от БВП, и от колапса на ливанската валута. Кулминацията бе фалитът на държавата през март 2020 г.,
който извади наяве обществено недоволство към управляващата класа.
Политическата криза също се отрази на стабилността на социалния договор. Крехката вътрешна ситуация често бе утежнявана от регионалните вражди, които след разразяването на Арабската пролет хванаха Ливан в клопката на противостоящи интереси. От една страна, Иран упражнява значително влияние в страната чрез своя съюзник „Хизбула”, смятан за терористична организация от Саудитска Арабия и САЩ. От друга, Саудитска Арабия и монархиите от Персийския залив продължават да бъдат ключови инвеститори в ливанската икономика и поддържат различни политически групи в замяна на обещанието да не се договарят с „Хизбула”. Културното и дипломатическото присъствие на Турция също разпалва подозрения сред ливанците, че Анкара може да иска да укрепи връзките си със слабото сунитско ръководство в Бейрут, за да увеличи политическото си влияние в Леванта. Не на последно място е сирийският конфликт – близо 900 000 регистрирани сирийски бежанци са потърсили убежище в Ливан, допълнително утежнявайки политическата и икономическата криза там.
Стагниращата икономика и усещането за неефективна и корумпирана политическа класа са основният двигател на белязаните с насилие протести, избухнали през 2019 г. Ливанците излязоха по улиците, за да протестират срещу увеличението на цените, безработицата, влошаването на условията на живот, корупцията и настоящата политическа система.
Хуманитарната криза след експлозията обаче има потенциала да подкопае най-силно социалния договор. Засега всички доказателства сочат, че взривът е в резултат на инцидент – нехайството на местните елити, допуснали съхранението на 2700 тона амониев нитрат в гъсто населена област като тази на пристанището. Ефектите от
това са опустошителни – над 200 жертви, 6000 ранени, 300 000 останали без дом, разрушена важна инфраструктура, срутени квартали и цял град за възстановяване за прогнозната сума 3-5 млрд. долара. Това е огромен удар за страна, в която номиналният БВП се изчислява на около 54 млрд. долара през 2018 г.
И какъв би могъл да е следващият
Сегашните протести показват какво може да крие бъдещето за Ливан, а именно нова политическа фаза на радикално оспорване на настоящия социален договор. Щетите в центъра на Бейрут се превърнаха в символ на неуспеха на политическото ръководство да подобри жизнените условия на хората. И преди в страната имаше протести, но те бяха предимно на хора от градската средна класа, особено младежи. Тези групи от населението се усетиха все по-откъснати от религиозната система заради различни ценности и възгледи. Влошената икономическа ситуация и хуманитарната криза може да доведат до нова мотивация за присъединяване към демонстрациите, например сред победните части на обществото. При проскърцването на един от двата стълба на социалния договор има риск от срутване на властовата структура. В момента политическият елит се опитва да тушира исканията на протестиращите, като предоставя някои промени в лидерството, включително оставката на премиера Хасан Диаб.
Сегашните три кризи – икономическа, политическа и хуманитарна, бележат края на ерата пост-Таиф, но е трудно да се прогнозира как ще изглежда бъдещето. Настоящата ситуация изключително затруднява партиите да се възползват от
разпределянето на икономически облаги, за да консолидират местните си мрежи. Възможни са два сценария. Единият е политическите сили да станат все по-зависими от външната финансова подкрепа за укрепването на властовата си база на фона на намаляване на приходите от местните бизнеси. В този случай тези сили ще бъдат принудени да търсят финансова поддръжка от основните играчи в региона - Иран, Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства и евентуално Турция. Външните вмешателства вероятно ще доведат до засилване на поляризацията между проправителствените и опозиционните формации, което ще отрази регионалните вражди. Накратко, бъдещето на Ливан може да изглежда доста подобно на неговото минало.
Алтернативният сценарий е властовата структура да стигне до колапс заради съюзяването на протестиращите с нови политически играчи или някои сектори от армията. Това вероятно ще доведе до нова политическа фаза с много неизвестни. Възможно е да бъде драстична промяна на религиозната система и постепенно демократично отваряне. Но резултатът може и да е колапс на държавните институции, което ще предизвика влошаване на икономическите условия и в крайна сметка нова вълна от протести и нестабилност с непредвидими последици.
Резултатът може да е колапс на държавните институции и икономиката и в крайна сметка нови протести и нестабилност с непредвидими последици.
* Матео Коломбо, младши анализатор в European Council on Foreign Relations (ECFR) и анализатор в италианския Институт за международни политически изследвания (ISPI) * Киара Ловоти, анализатор в италианския Институт за международни политически изследвания (ISPI)