Чай и риба тон в пустинята
Една седмица в Тунис извън сезона и курортите
Една седмица в Тунис извън сезона и курортите
К огато човек шофира по сякаш безкрайните пътища на Южен Тунис и гледа разпростиращата се в целия му кръгозор пустош, обляна в меката светлина на залязващото слънце, няма как да не си представи, че се намира не в най-голямата провинция на страната, Татуин, а на едноименната планета от космическия епос на Джордж Лукас „Междузвездни войни“.
Надали е случайно, че режисьорът избира точно тази локация за откриващия акт на култовия филм за Люк Скайуокър. Трудно би се намерил по-подходящ естествен декор, който да съчетае извънземната пустинна красота с бедността и самотата, в които израства момчето фермер, което ще се превърне в герой на галактическия бунт.
Безспорно Южен Тунис е найфотогеничната, впечатляваща и любопитна част от най-малката държава от Магреб. Тя обаче може да предложи изключително много на посетилите, и то без претенциите на по-известните си съседки Мароко и Египет.
Освен красивата пустош с разпилени оазиси и укрепени берберски селца Тунис може да се похвали и с добре запазени римски и османски останки на север, където пък природата става тучна и живописна и оставя чувството, че пътуваш из някоя от европейските средиземноморски държави. Разбира се, страната има какво да предложи и на почитателите на класическото ориенталско пазарене в претъпкани дюкянчета, където любезни местни търговци те убеждават в уникалното качество и ниската цена на тяхната стока, която после намираш за една четвърт от сумата в някой по-малък град. Но да започнем отначало...
Кацане в Картаген
След кратък полет над Средиземно море от Испания кацаме на летище Тунис – Картаген малко преди 2 ч. през нощта. Макар коронавирус паниката все още да не е започнала, двама
Пазарен ден
души в бели престилки, маски и ръкавици измерват температурата на всички пристигащи с термокамера. Въпреки че уж знаем накъде отиваме, зле осветеният паркинг на летището е леко плашещ. Отпред чакат разнебитени таксита, а всички шофьори ни искат 40 - 50 динара за пътя до квартирата. Според интернет проучването ни тарифата трябва да е около 5 - 8 динара. Изморени, накрая се споразумяваме за 20 динара с единия шофьор, който ни качва на своето старо рено и се понасяме по абсолютно празните среднощни пътища на града.
На следващия ден – единственият, който сме отредили за разходка из столицата – се отправяме към центъра. Столицата Тунис може да бъде описана като един гладко протичащ хаос. Хиляди очукани автомобили летят по лъкатушещите естакади към центъра на града, изпреварват се отляво и отдясно, без на някого да му прави
впечатление.
Централният булевард, на който ни оставя таксито, е пълен с малки масички, всяка от които попада в зоната на десетките кафенета и ресторанти, скрити в съседните сгради. Учтив английски говорещ сервитьор ни посреща и настанява с усмивка на една от тях. Поръчваме си палачинка с кашкавал и риба тон. По неясни причини рибата тон е една от любимите съставки в редица местни рецепти. Използва се например и в изключително вкусния брик - запържена баничка с яйце, риба тон, лук и магданоз. Той се сервира с лютата паста хариса, която на практика идва с почти всяко солено ястие, което ще получите.
Обиколката ни продължава през Медината на града, обект от списъка на Световното културно наследство на ЮНЕСКО от 1979 г. Тя представлява огромен пазар, скрит от жаркото слънце в тесни сенчести улички, които пресичат като артерии построените плътно една до друга сгради. Докато търсим главната джамия, попадаме на учтив английски говорещ човек с неясна професия, който ни увещава, че ще ни покаже пътя към храма, но всъщност започва да ни разкарва из пазара и ни инструктира как да се качим на една от терасите, откриващи панорамна гледка към града.
„Случайно“тя се оказва точно върху един от „сараите на краля“на Тунис, където – видиш ли – точно днес има промоция на традиционни килими. Управителят на магазина ни кани да седнем, предлага ни чай и започва да разстила чергите една по една. След като разбира, че няма да си купим килими, домакинът все пак ни предлагат бижута, които ние също отказваме. Въпреки че сме попаднали в типичен туристически капан, когато си тръгваме, без да сме си купили нищо, не изглежда да има лоши чувства.
Откриваме сами голямата джамия, където следващият мним гид ни предлага услугите си. Тези млади мъже, често безработни, изникват около чужденците във всеки момент, в който последните изглеждат объркани или несигурни в коя посока да поемат. В разговори с някои от тях, както и с продавачи и хотелиери се чуват едни и същи оплаквания – след падането от власт на Зин ал Абидин бен Али, дългогодишен държавен глава на Тунис, през 2011 г. работа няма, а туристите са намалели значително. Това е тъжна констатация, като се вземе предвид, че Тунис се счита за люлката на „Арабската пролет“и единствения успешен пример в региона за преход към демокрация.
След кратка разходка ставаме горди наематели на новичък „Фолксваген Поло“, който взимаме от летището. Докато подписваме договора, ставаме свидетели на шофьорските привички на местните. Местен човек тръгва да изкарва колата си от паркинга и докато дава на задна, нежно чуква пътния знак, който му се изпречи на пътя. След това в опит да излезе по-бързо от положението той дава рязко газ и почти откъртва част от предната броня на автомобила си. Заради подобни изпълнения шофирането в мегаполиса е стресиращо, но с отдалечаването от столицата и главните пътища трафикът става по-рядък, а шофьорите – по-спокойни.
Тунис напомня Гърция
Следващата дестинация е крайморското туристическо градче Сиди Бусаид, на около 20 км североизточно от столицата и на хвърлей от мястото, където е била разположена античната крепост Картаген – столица на могъщата средиземноморска империя, която е била на косъм от това да подчини Рим в самия му разцвет.
Сиди Бусаид прилича на Миконос в Гърция със синьо-белите фасади на къщите и луксозните кафенета и ресторанти. Сядаме в един от тях - Au bon vieux temps, който напълно отговаря на висок клас ресторант в Европа. По стълбите към изискания втори етаж са наредени снимки на известните личности, които са се хранили там, сред които правят впечатление портретите на държавния секретар на САЩ Мадлин Олбрайт и генералния секретар на ООН Буртрос Бутрос-Гали. Въпреки славата на мястото цените са повече от поносими, особено съотнесени към количеството и качеството на храната.
Рано на следващата сутрин поемаме на юг. След като успяваме да си проправим път през задръстването, хващаме Трансафриканската магистрала-1. Тя един ден трябва да свързва Кайро с Дакар, но заради гражданската война в Либия строежът на последния й лот в тунизийската част е замразен.
Бербери и джамии
Първата ни междинна спирка е укрепеното село Такруна, на около 1.5 часа от столицата. Малкото антично берберско село, разположено на върха на изникващ сякаш от нищото в средата на равнината хълм, е наполовина изоставено. Спирането там си заслужава дори само заради чая с кедрови ядки, който се сервира в чайната на върха на селото.
Следващата спирка за деня е град Кайруан, на час път на юг, където най-любопитната забележителност е джамията „Укба“– една от най-старите в света и считана за първа в Магреб.
След Кайруан идва време за най-дългата отсечка от пътуването, която ни отведе до пристанището за ферибота за остров Джерба.
След кратко чакане и проверка на паспортите от изключително любезен полицай пресичаме с ферибота (цена: един динар на кола) късия провлак, разделящ континентален Тунис от остров Джерба – най-туристическата дестинация, която ще посетим. В град Хумт Сук ни очаква впечатляващо Airbnb с басейн и имитация на типичен арабски интериор. Самият остров извън сезона е пълен с европейски пенсионери, които са избрали да прекарат старините си там, но плажовете му не са точно впечатляващи – най-хубавите части от тях са обградени от стените на скъпи хотели и курорти. Въпреки това успяваме да намерим две приятни места за хапване – снекбарът La Rose на плажа Хашен, както и страхотния рибен ресторант Chez Ali (Adel) точно преди градчето Агир. Приятно място за разходка е арт кварталът Джербахуд, където 150 художници от 30 държави са изрисували фасадите на къщите с ефектни графити.
Напред към Татуин!
След разходките по плажа и обилния обяд поемаме към областния град на провинция Татуин, който носи същото име. Въпреки че вече сме свикнали с промяната на пейзажа – все по-сух и с все по-малко растителност, по пътя в югоизточна посока разликата става очебийна. Почвата е червена и песъчлива – каквато я помним от „Междузвездни войни“, а сякаш безкрайните равнини завършват с високи, отсечени скалисти ридове. Тук е царството на т.нар. ксарове – укрепени берберски селища, обикновено разположени на труднодостъпни възвишения.
Крайната точка за деня е на около 20 км след малкия забързан град Татуин – ксар Шенини, където пристигаме по залез слънце. Ронливият червен пясък тук се измества от седиментни скални образувания в бежов цвят, които постепенно започват да се извисяват над криволичещия път, докато не се оказваме по средата на дълбок каньон. Постепенно очите ни свикват със сумрака и се оказваме в дъното на същински пчелен кошер. С малко подълбоко вглеждане кошерът се оказва цяла серия от ниши, издълбани в скалата – сградите на полуизоставения античен берберски град. Над тях пък се намират белите сгради на джамията и местната чайна, които контрастират във все по-плътната тъмнина. В нишите е и нашият хотел в скалите, където ще останем през следващите два дни.
Село в скалата
Понеже постройките са направени от същия материал, какъвто е скалата, трудно може да се разбере дали човек е в издълбаната ниша в скалата или в пристроената част. Селото се разполага на няколко нива по един от стръмните склонове на каньона, а пътеките от едно ниво до друго са като лабиринт – и то не само в тъмното. Уморени от дългия път, заспиваме рано с вечерната молитва, чиято мелодия изпълва целия притъмнял каньон.
На следващия ден се отдаваме на изследване на селото и околността заедно с Белгасем, единствения гид, когото намираме – френски говорещ младеж с интелигентен вид, увит в традиционен ямурлук, с когото правим панорамна обиколка на хълмовете над селото. Научаваме, че тук не е валяло от три години, хората се издържат основно с отглеждане на маслини и добив на гипс в примитивни пещи. Преминаваме през антична берберска джамия в единия край на селото, където зарзаватчия ни черпи с изключително вкусни портокали.
В пустинята
На следващия ден крайната ни цел е пустинята. В ранния следобед поемаме по пътя към ксар Гилан – най-южният оазис в страната и една от „портите“към Сахара, където ще прекараме нощта в хотел насред дюните. Пътят натам ни пренася в нов свят – веднъж излезли от хълмистите червени зъбери около Татуин, пейзажът става равен и сух – пустош, но все още не точно пустиня.
Оазисът – точно като по филмите – се появява някъде в далечината като малко по-тъмно петно, което с приближаването се оказва цяла гора с палми, в центъра на която извират няколко минерални извора. От тук до хотела ни насред дюните обаче не може да се стигне с градския ни автомобил и едно от местните момчета ни уговаря транспорт с високопроходим джип. До последно се чудим дали не са ни изпратили за зелен хайвер – по-скоро се отдалечаваме от пясъчните дюни, отколкото да се доближаваме – но след около час спираме пред Zmela Labrissa – лагерът, разположен на самата граница на пустинята. „Стаите“са широки палатки с три легла, а столовата и санитарните помещения са солидни постройки.
Курс – север-северозапад
След закуска на следващия ден джипът ни откарва до оазиса, откъдето продължаваме с нашия автомобил на северозапад към Дуз – последния по-голям град преди пустинята. Там моите спътници, които си падат по пазаренето, успяват да си купят килими от костюмирания като Али Баба търговец в местния сук (пазар), който толкова ни харесва, че се опитва да ни плати обяда в съседното заведение. А оттам потегляме обратно на север към град Гафса, където трябва да преспим на път за столицата. За да стигнем до Гафса, преминаваме през следващото изключително фотогенично парченце от Тунис – пресъхналото солено езеро Шот ел Джерид, което е пронизано от главния път Р-16. Покритата със солена кора повърхност на езерото прилича на лунен пейзаж, а ние имаме късмета да преминем през нея точно по
залез, когато отраженията на последните слънчеви лъчи допринасят за инопланетарното усещане.
Гафса не може да се похвали с кой знае какво освен с изключително любезния ни домакин Хамди, който ни води до един от двата работещи бара в града (пълни само с мъже), където да завършим деня подобаващо с питие. С него обсъждаме консумацията на алкохол в страната („О, ние сме големи алкохолици“, смее се Хамди) и излизането на срещи с жени – оказва се, че в Тунис нравите са доста по-либерални, отколкото сме си представяли („Ако искаш да пиеш с жена, пиеш у дома“, обяснява домакинът ни). Иначе трудно се вижда жена на улицата след залез.
В последния ден от нашето пътуване имаме само една спирка по пътя си – древноримския археологически комплекс Дуга, на около 100 км от столицата. Докато пътуваме на север – и особено след като пресичаме Атлаския масив, който разделя Тунис – пустинните пейзажи дават път на пустош и скали, а те от своя страна сякаш изведнъж се превръщат в обработваеми площи и зелени хълмове. На един от тях, към който се отбиваме, се извисява Капитолът на Дуга. Древният римски град се счита за един от най-добре запазените артефакти от империята на африканския континент и е дом освен на широк форум, няколко запазени триумфални арки и мавзолей също и на огромен театър с 3500 места. Дори да не се интересувате от древноримската история, гледките, които се откриват от хълма на Дуга, са достатъчна причина да се отбиете там.
Няколко часа по-късно нашето пътуване приключва на по бира в бара на летището в столицата Тунис.