Човечеството е в ментален локдаун
Етгар Керет, писател
Днешното ни интервю е видеоразговор за разлика от предишната ни среща на живо в хумус бар в Тел Авив. Как ви се отразяват пандемията и ограниченията?
Промяната е, че единственото ми пътуване за изминалите единадесет месеца е до Хърватия, а преди пандемията постоянно обикалях света. Бях убеден, че имам нужда от пътешествията заради адреналина и вдъхновението. Но осъзнах, че и без да пътувам, откривам приключения в задния си двор. Същевременно е интересно да се наблюдава светът в момента, имаме възможността да сме свидетели на глобален психологически експеримент, защото всички сме изправени пред един и същ проблем, всички сме травматизирани по едно и също време и
това, което е невероятно, е колко различно реагират хората на тази заплаха. Не е като заплаха от комунистически режим или ислямски фундаментализъм, тук няма виновен, заплахата е за всеки, вирусът ни атакува отвън, природно бедствие, в което сме въвлечени и всички сме жертви. Тази обща обективна реалност работи като петното на Роршах: поглеждаме го и всеки вижда нещо различно – едни отричат опасността и повтарят, че е обикновен грип, други изпадат в другата крайност и се паникьосват. Пандемията е като зов за събуждане, за да осъзнаем колко разединено е обществото днес, щом не можем да се съгласим дори за очевидната реалност. Съществуват все повече хора, които не признават науката, дори американският
президент Тръмп отрича глобалното затопляне и вярва в теории на конспирацията като QAnon. И в разказите си пиша за такива хора, които са загубили опорната си точка, връзката с реалността и са много тревожни заради постоянно променящия се свят. Все едно са в кола, която пътува с бясна скорост, но нямат контрол над волана.
Защо този мотив за катастрофата присъства в почти всеки разказ от новия ви сборник „Авария в края на галактиката“?
Когато започнах да пиша сборника преди пет години, се възстановявах от сериозна катастрофа в Щатите. Шофьор ме караше към лекция, която трябваше да изнасям в Бостън, и се блъснахме с висока скорост в друга кола. Бях със счупени ребра, но по време на катастрофата не знаех, че само ребрата са ми пострадали, мислех, че умирам. Лежах на задната седалка и се опитвах да не изпадна в истерия, насилих се да си представя как изглежда светът в момента, докато умирам, нещо като кадър във филм отвисоко, представих си весели деца на улицата, хора, които разхождат кучетата си. Казах си „Етгар, за теб смъртта е краят на твоята вселена, но животът всъщност продължава, децата на улицата ще си доядат сладоледа, кучетата ще тичат в парка“и това някак си ме успокои. Казах си не изпадай в истерия, кажи учтиво довиждане на света и си отивай. Ако си представя картина, която да олицетворява края на света, то тя ще е автомобилна катастрофа, защото това е еманация на разминаването между намеренията и резултата. Рядко съществува катастрофа, при която шофьорът да е искал да се стигне до този край. Той просто е искал да стигне до крайната си цел и се е озовал в смачкана кола. Много мислих за края на света или за катастрофа, която преобръща представите ни, покрай предложението на The New York Times да се включа в сборника им “Проектът Декамерон“– произведения, написани по време на пандемия, и осъзнах, че всъщност тази година съм изключително продуктивен и странните времена, в които живеем, ме вдъхновяват. Освен всички написани истории със съпругата ми Шира направихме сериал The Middleman, който се излъчва по телевизия Arte. В една от главните роли е актьорът Матю Алмарик, известен от „Гранд хотел Будапеща“, а аз и брат ми участваме като поляци антисемити.
Оценявам хумора ви, родителите ви са бягали именно от поляците антисемити. Винаги сте казвали, че много харесвате родината им, но не приключи ли увлечението ви по Полша – сегашното правителство мина всички граници със забраната на абортите?
Когато кажа, че харесвам една страна, това означава, че харесвам хората в нея, културата, а не правителството. Това, което се случва в момента в Полша, ми напомня много на това, което се случва в момента в Израел – превес взимат религиозните и националистите. Мисля, че хората и в Израел, и в Полша са много по-добри от правителствата си, заслужават по-добри управляващи. Всъщност това е световен феномен в момента: бразилците заслужават някой по-добър от Болсонаро и американците заслужават някой по-добър от Тръмп. Живеем в много популистки времена, лидерите подбуждат към ксенофобия и същевременно се държат като звезди от риалити шоу, а не като политици – хвърлят
към общността реплики, които ще се харесат или ще предизвикат внимание, но после не носят отговорност за думите си.
Освен ксенофобия покрай пандемията се наблюдава и бум на фалшиви новини и конспиративни теории, какво е впечатлението ви?
За съжаление ние, евреите, винаги сме били жертва на фалшиви новини, още от Средновековието, хората, които не са били запознати с юдаизма, са вярвали на всякакви клевети – например, че слагаме кръв в мацата (сухар само от брашно и вода, който се яде за Песах; от маца се правят и тестени топчета, които се пускат в супата – бел. ред.) и други подобни. Според мен бумът в момента се дължи на социалните медии, защото хората живеят в момента в нюзфийда си вместо в реалния свят. Ако човек е склонен да вярва, че извънземните са сред нас, че Земята е плоска или че китайците искат да ни завладеят, то алгоритъмът на социалните мрежи ще му показва само подобни новини и видеа и той ще се радикализира все повече. Затова пиша и в разказите си – светът се промени. В момента хората по света сме много разединени и нямаме общ наратив. Само допреди десет години можеше да имаме различни мнения по много въпроси, но бяхме съгласни за най-основните неща, имахме една обща основа, на която да стъпим. В момента все едно стъпваме в блато и потъваме, всеки си има някаква негова измислена представа за света и дори не иска да влезе в полемика, всеки научен факт се оспорва. Ако трябва да направим сравнение с локдауна, в който се намираме в момента, това е като ментален локдаун, затваряте прозорците и вратите и казвате „не ме интересува останалият свят или доказателства и факти, аз имам собствени убеждения и вяра и точка“.
Спирам с въпросите за световната политика, защото сте споделяли, че съдбата ви на израелски писател е винаги да ви питат за Иран и Нетаняху, а вие искате да говорите за сина си и невероятния начин, по който децата виждат света. Планирате ли нови детски книги?
Шегата настрана, но разбирам, че на хората им е интересно и искат да чуят повече за света, в който живея, предполагам, че ако бях писател ескимос, щяха да ме питат „как е студът там при вас“. Не съм политик или философ, а писател, но все пак си давам сметка, че живея тук и сега и не мога да не се интересувам от света около мен. Предпочитам да говоря за литература, но интервютата не са, за да си говоря само каквото искам, но и за това, което вълнува читателите. А детските ми книги са неразделна част от всичко, което създавам. Важното за мен е, че когато сядам да пиша, не го правя с нагласата, че пиша за деца, увличам се от историята и чак след като сложа последната точка, се запитвам за възрастни ли е или за деца. Детските ми книги се превеждат по цял свят, радвам се, че ги приемат на равна нога с разказите за възрастни.
Единствената ваша детска книга, преведена на български, „Гривесто дете-коте“, е изключително интересна и децата я обожават. Но защо бащата е представен като зает, отсъстващ, малко безотговорен?
Не безотговорен, по-скоро бащата е малко като дете, а детето на моменти все едно е баща. В много от книгите ми местата
на родители и деца са донякъде разменени. Причината е, че моите собствени родители като оцелели от холокоста носеха травмата си цял живот, майка ми е останала сираче като много малка. Усещането ми, докато бях дете, беше, че вкъщи сме една тълпа хлапета, родителите ми понякога се държаха по детски, а не като възрастни хора. Бяхме по-скоро като бойни другари, които се борят срещу външния свят, отколкото като майка и син, бяхме приятели, не чувствах родителски авторитет. Обичам родителите си, но поскоро по начина, по който обичам приятели, равнопоставени.
В „Авария в края на галактиката“пишете много силен разказ за възрастна жена, която иска да посети Escape стая (стая на загадките) в дена на холокоста, за майка си ли разказвате?
Да, г-н Варшавски от разказа е нещо като мое алтер его, защото родителите ми са родени във Варшава. Когато бях малък, в деня в памет за жертвите от холокоста (27 януари – бел. ред.) родителите ми страдаха ужасно, навсякъде им се напомняше за ужаса, който са изживели по време на Втората световна война – от радиото, от телевизията, навсякъде се говореше за концентрационните лагери, бяха като в капан на спомените си. Като дете си мислех, че този ден е измислен, за да измъчва родителите ми, затова исках да напиша психологическа мутация на моя детски образ. Взех собствените си детски спомени, моето разбиране за света и въпросния ден тогава. Знаете, че децата могат да бъдат много егоцентрични и концентрирани върху субективния си наратив, собствената си гледна точка и не се интересуват от обективното. Затова преекспонирах този мой образ
от детството, превръщайки го в полудял възрастен човек, който влиза в безумния спор кой е поголямата жертва – европейските евреи, оцелели от лагерите, или близкоизточните евреи, изгонени от Ирак, Египет и Иран, преживели погроми. И въпреки че на пръв поглед това е една много типична еврейска история или типична за съдбата на хората в диаспора, навсякъде, където я превеждат по света, е приемана с интерес, защото наративът за жертвата съществува в паметта на много националности. Но и в момента живеем в травматични времена, чиито последствия тепърва ще осъзнаваме.
Какви ще са според вас последствията или светът след пандемията?
В късометражния филм Outside, който направихме със съпругата ми Шира, показваме една от възможните бъдещи реалности. Филмът е по разказа, който написах за The New York Times за сборника им “Проектът Декамерон“. В него, когато свършва локдаунът, хората толкова са свикнали с живота си вкъщи, че отказват да излязат навън. Правителството изпраща армията, която да ги измъкне на улицата. Главната ми героиня не иска да излезе, защото я е страх, забравила е коя е. И ако един средностатистически възрастен човек преди локдауна е бил със закоравяло сърце и е можел да види страдание и да го подмине, то моята героиня излиза от локдауна незащитена за света, като бебе. Една от най-добрите израелски хореографки, Инбал Пинто, ми помогна за адаптацията, филмът е донякъде в стилистиката на „Алиса“, но нашата Алиса не е в страната на чудесата, а в страната на ковида.
Интервюто взе Тамара Вълчева
И в разказите си пиша за такива хора, които са загубили опорната си точка, връзката с реалността и са много тревожни заради постоянно променящия се свят.