Оцеляващият Уди Алън
Автобиографията на режисьора е своеобразен отговор на документалния сериал „Алън срещу Фароу“
В“Вече не мога да слушам Вагнер, веднага усещам нуждата да завладея Полша“, казва Уди Алън като героя си в комедията „Мистериозно убийство в Манхатън“от 1993 г. Шегата е ключова за света, който той изгражда около филмите си - тя вероятно хвърля в недоумение зрителите, които не знаят, че Вагнер е бил любим композитор на Хитлер и че Полша е била окупирана от нацистите. Но предизвиква усмивка у всички, които схващат препратката на секундата. Това, което за други би крило риск от неразбиране, при Уди Алън - роденият в Бруклин през 1935 г. американски режисьор, сценарист, драматург, писател и музикант, винаги идва с лекота и автоматично отсява правилната аудитория.
По подобен индиректен начин
той изгражда и историите в автобиографията си „Само да вметна“. На първите две страници Алън вече покрива аналогии със „Спасителят в ръжта“, бейзбола, гангстерските групи в САЩ от миналото, войните в началото на ХХ век. Пред преводачите вероятно е стояло предизвикателството кои от всички имена и препратки да удостоят с бележка под линия и кои не.
Книгата се появява в особен момент, когато Уди Алън е обществен враг. Над него продължават да тегнат обвиненията за изнасилване от 1992 г. на тогава 7-годишната му дъщеря Дилън Фароу от връзката му с актрисата и звезда на голяма част от неговите филми Миа Фароу. Въпреки че през 1995 г. е оневинен след дълъг процес, темата
актуална, а с времето облаците над Алън се сгъстяват.
Скандалът от началото на 90-те се допълва от друг трудносмилаем факт от живота му - връзката със Сун И, осиновена дъщеря на Миа Фароу и предишния й съпруг Андре Превин, разкрита малко преди обвинението в изнасилване. И до днес Уди Алън ги отрича, като описва цялата история като медиен фарс и манипулативен план за отмъщение от страна на Миа.
Между разкритието за връзката на Алън с осиновената дъщеря Сун И и обвинението в изнасилване на биологичната им дъщеря Дилън, двамата с Миа Фароу създават един последен филм заедно - „Съпрузи и съпруги“, драма за две двойки, които преминават през травматична раздяла.
След проблемите с разпространението на последните два филма на Уди Алън и на фона на все по-сложната му репутация Hachette, което първоначално прие да издаде автобиографията, се отказа от нея. Решението дойде след критики от страна на семейството на Миа Фароу, както и от служители на самото издателство. Проектът беше поет от Arcade Publishing и книгата излезе на английски през пролетта на 2020.
По-рано тази година докумен
талният сериал на HBO Allen vs. Farrow отново разбуни духовете. Той включва записани разговори между Миа и Уди, проучва доколко бащинска роля е имал той в семейството и за осиновените деца в него, разкрива пропуски в разследването, адвокатските намеси в процеса, отправя критичен поглед към част от филмите на Уди Алън, в които има чувствителна възрастова разлика между главния герой и героинята.
Заедно с позитивните ревюта сериалът получи и критики за едностранчивост. Без особено внимание остават свидетелствата на един от осиновените членове на семейството, Моузес Фароу, който през 2018 г. написа как детството му е било изпълнено със страх от Миа Фароу, случаи на тормоз и нейни прояви на расизъм към децата от азиатски произход. Според него това довежда до трайни травми и преждевременната смърт на някои от тях вследствие на зависимости и депресивни състояния.
Мия Фароу има 15 деца - 4 биологични и 11 осиновени. Три от тях вече не са между живите - Там Фароу, осиновена от Азия, починала от свръхдоза и според нейния брат Моузес – незряща и умряла в бедност; Ларк Сонг, осиновена от Азия, починала от СПИН; и осиновеният от Африка Тадеус, чиято вероятна причина за смъртта е самоубийство.
Твърденията на Моузес, сега терапевт, специализиран в травмите на осиновени деца, по-късно са подкрепени от Сун И и са засегнати в книгата на Алън. Смъртта на децата, за които се предполага, че може да са били травмирани от възпитанието на Миа Фароу, не се споменава в сериала.
Дискусионен остава и въпросът с парадоксалната подкрепа на Миа Фароу за друг режисьор, с когото е работила, също обвиостава
нен в сексуални посегателства Роман Полански. Друг парадокс е, че жертвата на Полански, Саманта Геймър, е в хора гласове, критични към демонизирането на Уди Алън, и паралелът, който споменатият сериал прави между двата случая. Непоклатимостта на Алън пролича и през 2018 г., когато заяви, че би трябвало да е положителен символ на Me Too движението, тъй като мъжете и жените в екипа му винаги са били наравно заплатени.
В книгата режисьорът пространно описва своя поглед към отношенията си с Миа Фароу и как отчуждението между тях е също част от плана за отмъщение. В книгата Алън поддържа тезата, че бившата му партньорка е нестабилна психически („страшно объркана жена и страхотна актриса“) и използва мъжете в живота си за лични амбиции. Алън прави контраобвинение, че тя е била нездравословно близка с един от синовете си и сравнява семейството й, белязано от разводи, скандали и зависимост към субстанции, с древногръцка трагедия.
Докато сериалът изгражда образ на Уди Алън като влиятелна личност с почти неограничена мощ, в книгата той непрекъснато смалява значимостта си, като отдава всичките си успехи на стечение на обстоятелствата или професионализма на хората до себе си.
Днес Уди Алън и Сун И, с 35 години разлика помежду си, продължават да са заедно и имат две деца - в книгата Алън пише, че докато тя се грижи за образованието им „с ефикасността на пруски войник“, неговият принос е единствено в това да ги учи как да разпознават коефициентите в залозите. Моузес е единственото от осиновените с Миа Фароу деца, което поддържа контакт с режисьора. До каква степен Алън е имал участие в живота и детството на Сун И преди интимната им връзка остава отворен въпрос. Порасналата Дилън Фароу е писателка и активистка.
Независимо от това къде се намирате по оста на конфликта, книгата е интересна в чисто исторически аспект. Алън рисува една различна картина на САЩ и еврейското общество в страната от средата на ХХ век - вместо възстановяване след Втората световна война, нови възможности и предприемчивост като че ли всички в детството и юношеството на Уди Алън са отдавна свикнали с безперспективността, бедността и алкохолизма. Мъжките фигури около него често са с деструктивна сила, жените са стоици. Комарът му изглежда като възможна кариера, преди да се замисли за киното. „Не исках да постъпвам в колеж, смятах, че кариерата ми в шоубизнеса е сигурна, но за да предпазя майка ми да не се самозапали като будистки монах, реших да се пробвам в Нюйоркския университет“, пише Алън, който за добро или лошо може и да носи нещо от стоицизма на Тик Нят Хан.
Алън се разграничава от клишетата за интелектуалеца, напомня за вечния си дълг към режисьори като Бергман и писатели като Чехов, изненадващо критичен е към най-известните си филми, еднакво равнодушен е към годините, в които е обожаван, и годините, в които е мразен. „Овациите са нищо. В един момент ти искат автограф, в следващия са готови да те гръмнат.“До тези изводи той стига много преди скандалите през 90-те години.
Появата на книгата съвпада и с най-новия, 49-и, филм на режисьора - „Фестивалът на Рифкин“. България е една от малкото страни, в които той се излъчва по кината.
Книгата е интересна в чисто исторически аспект. Алън рисува една различна картина на САЩ и еврейското общество в страната от средата на ХХ век.