Когато отлагането убива

Трагичният инцидент с българския изтребител МиГ-29 на учението „Шабла 21“за пореден път по недвусмислен и брутален начин освети системните проблеми на националната отбрана на страната, занемарявани с години. Става дума за хроничното недофинансиране на критично важните дейности в армията, за прахосване на и без това недостатъчния бюджет за всичко друго, но не и за реална бойна подготовка, за отказ от инвестиции в съвременни натовски оръжейни платформи.

Всички правителства през последните повече от 30 години реално не желаят да модернизират въоръжените ни сили и да инвестират в нова техника. С това излагат на риск не просто сигурността на страната, но буквално живота и здравето на българските военнослужещи дори в мирно време. Ако в началото на прехода всичко това можеше да се замита под килима и да става сравнително безшумно, като се паразитира върху свръхмилитаризираното наследство на армията ни от времето на Варшавския договор, то сега, особено след влизането ни в НАТО, ситуацията с инвестициите в отбрана започва да прилича на нелеп опит да се тунингова стар „Москвич“от времето на СССР. Армията и техниката, с която тя разполага, е особен сектор, който или трябва да работи отлично, или по-добре да го няма. Нито едно правителство обаче не събра смелостта да каже, че ще даде всички тези пари за здравеопазване или образование.

Вместо това през последните три десетилетия развитието на въоръжените ни сили не почива на някаква стратегическа визия, а на военния бюджет винаги се е гледало като на брашнен чувал, откъдето винаги може да се изтупат 100 - 200 млн. лв. за закърпване на дефицита. Затова и решението за придобиване на модерни западни бойни самолети дойде почти насила 15 години след влизането на страната в НАТО. А докато те бъдат произведени, колегите на майор Терзиев ще продължат да рискуват живота си с реликви от времето на студената война.