Паметно „Ура!“в Русенската опера
Един детски спомен за преживяното по време на участието на английския баритон Питър Глосъп на русенска сцена на 15 юли 1961 г.
Един детски спомен за преживяното по време на участието на английския баритон Питър Глосъп на русенска сцена на 15 юли 1961
Не съм сигурен дали искрата на преживяното в Русенската опера преди точно 60 години може днес да запали достойни вълнения в изсъхналите ни души. Но тъй като споменът за случилото се почти изчезва във времето - като отдалечаваща се лодка по течението на Дунава - реших да предоставя това решение на читателя.
На 15 юли 1961 г., събота, Русенската опера представи „Трубадур“на Верди. Но това не беше обичайна случка от класическия оперен афиш, защото целият град беше настръхнал да се добере до залата на всяка цена и с всички средства. Между малкото щастливци бяхме майка ми, баща ми и аз - 8-годишен в лятна ваканция преди втори клас.
Причина за масовата възбуда беше обявата, че ролята на граф Ди Луна от шедьовъра на Верди ще се изпълни от вълшебния английски баритон Питър Глосъп (1928 - 2008). Само преди седмица той беше спечелил първия Международен конкурс за млади оперни певци в София. С мащабите на онова време триумфът на певец от Запада на сцена в Изтока говореше за рязко превъзходство на неговия талант, както и за обективност на журито. От друга страна, фактът, че освен в София той пя само в Русе, подсказва международния престиж на русенската сцена.
На представлението аз скучаех, защото нищо не разбирах и дори малко се плашех - пееха на чужд език, някаква циганка размахаше заплашително ръце, средновековни войници се готвеха за бой, някого хвърляха в затвор и т.н. И самата музика ми беше чужда. За да се разсейвам, поглеждах от време на време новите си черни лачени обувки и бели къси чорапи - и ги докосвах с ръка. Не разбирах и защо ръкопляскат.
Тогава операта нямаше климатична инсталация и всички врати на залата бяха отворени, за да става течение. След първия антракт в сградата допуснаха правостоящи, които останаха в коридорите и подаваха глави през отворените врати. Това бяха обикновени минувачи в лятната дунавска вечер с аромат на липа, не издържали на изкушението да се доближат до оперния празник.
Когато представлението свърши, започнаха бурните овации - артистите излизаха за поклон пред публиката. Накрая се появи Питър Глосъп - граф Ди Луна. Залата просто избухна. И тогава се случи онова чудо, заради което помня тази вечер и до днес. Онези обикновени десетки неканени правостоящи, които вече се бяха промъкнали в залата - те не можеха така ефектно да ръкопляскат и да подвикват „браво“, но също бяха препълнени от възторг. И за да го изразят по свой начин - в залата прозвуча едно засилващо се „Ура-а-а!“, каквото бях чувал само на манифестации на площада. Тези обикновени хора нямаха друг по-силен израз освен този възглас, който се считаше тогава за връх на обществения екстаз. Това имаха и това му дадоха - всичкото. Питър Глосъп, трогнат, три пъти им се поклони.
Чрез този сюблимен миг много години по-късно разбрах защо Толстой пише във „Война и мир“: „Простотата е покор
ност пред Бога.“
В родния ми град Русе имаше някаква културна магия през 60-те години на ХХ век. Само на челото на неговата съдебна палата оцеля царският герб - и до днес. Веднъж в годината русенският театър отстъпваше сцената си на театралната група на английската гимназия, за да представи откъси от Шекспир в оригинал. Баба ми казваше, че в автобуса хората предлагали седалка на Константин Илиев, диригента на операта. Да не говорим за Мартенски музикални дни. В Дома на Културата тогава започна блестящата кариера на пианистката Павлина Доковска - като дете чудо - с клавирен концерт на Хайдн и Русенската филхармония.
Някъде към 1970 в Русе изнесе концерт световно известният български цигулков виртуоз Емил Камиларов (1928 - 2007), който също през 1961 спечели конкурса „Паганини“в Генуа и е единственият цигулар в света, свирил два пъти на неговата цигулка „Гуарнери“. Русенският концерт беше в сградата на музикалното училище, заедно със съпругата му Дина Шнайдерман. Бях един от присъствалите щастливци. В средата на втората част токът спря и залата потъна в мрак. Но Емил Камиларов и Дина Шнайдерман довършиха концерта си на тъмно, с още по-голямо удоволствие и вдъхновение. Той каза, че щом Паганини е завършил концерт на три струни, те поне могат да изпълнят негова творба на тъмно.
Когато гледам Новогодишния концерт на Виенската филхармония и култовото ръкопляскане при Радецки марш, си спомням онова спонтанно и искрено „Ура“за Питър Глосъп. И се питам кое от тях предпочитам. Отговорът е - от нито едното не се отказвам. Нали и двете се случиха на брега на хубавия син Дунав.
Bokanté на креолски означава „обмен“и е чудесно име за world мюзик група. От 2014 насам Майкъл Лийг и Малика Тиролиен правят под това име еклектична, експериментална и много вълнуваща музика – интригуваща смес от стилове, обединена от хармоничната идея за свят, в който музиканти с различни културни наследства могат да правят заедно музика, разширяваща съвременните естетически и културни хоризонти.
Музиката на “Боканте” (осем музиканти от четири континента) гравитира наймного към блуса и джаза, но има и карибско и източно звучене. Това е типичен кросоувър и фюжън, близък и до музикалните идеи на Майкъл Лийг в Snarky Puppy. Въобще, поставянето на етикети е крайно несъвременно за духа на тази музика и има значение само за търсенето на подобни неща в музикалните онлайн платформи. Майкъл Лийг е една от личностите, които определят колко прогресивно е времето, в което живеем. Най-известен е като създател на вече легендарните Snarky Puppy. “Снарки” са най-интересната и най-значителната джаз формация след Weather Report. Освен огромна фенска маса из цял свят имат 14 албума, много награди, между които и 4 „Грами“. В групата освен ролята на основен композитор, продуцент и басист Майкъл има и нелеката задача да бъде обединяващата фигура между другите участници, повече от които са актуални звезди в съвременния джаз, всеки известен и със свои собствени музикални проекти. Той стои в основата на създаването както на “Боканте”, така и на Forq. Има невероятен продуцентски талант, има и собствен лейбъл – GroundUp, продуцира записите на много широк кръг от групи и солови проекти, между които и последните три албума на Дейвид Кросби. Всяка година през февруари в Маями прави и GruoudUp Festival. Наскоро издаде първия си солов албум – So Many Me, заглавие, което звучи съвсем подходящо за свръхактивния живот на Майкъл. Той е на 37. От година и нещо живее в Каталуния.
Малика Тиролиен е родена в Гваделупа канадска певица и авторка на песни, продуцент. Има два самостоятелни албума Sur La Voie Ensoleillée и Higher (продуциран от Майкъл Лийг), които са съвременна смес от R&B, соул, хип-хоп и джаз. Пее на креолски, френски и английски език. Текстовете й са посветени на съвременните социални проблеми. Голяма част от песните й са израз на вътрешния конфликт между жената борец и спокойния живот, посветен на най-близките.
По време на чудесния 10-и A to Jazz получих шанс да си поговоря набързо с Майкъл и Малика, минути преди да открият фестивала и да представят на сцената техния най-продаван, номиниран за “Грами“албум What Heat (2020 г.)