Спасителният пояс на Родопите

Последната теснолинейка в България продължава да обслужва пътници и на стогодишнината си

Последната теснолинейка в България продължава да обслужва пътници и на стогодишнината си

ССаби Джикова се събужда на разсъмване, за да издои кравите си, преди да филтрира и бутилира прясното мляко.

Малко преди 8 часа тя слага на гърба си военна раница, съдържаща 20 кг мляко. Носейки допълнителни шишета в плетена чанта, Саби ходи 750 метра по черен път, за да стигне до гара Цветино. Вече достигнала възрастта 65 години, всичко е по-трудно, отколкото преди. „Когато бях по-млада, носех по 30 - 40 кг“, признава тя.

Повече от 20 години тя има една рутина - качване на теснолинейката за Велинград в 8:13. Пристига на Гара Юг във Велинград в 8:40, след това обикаля къ

щите на десетимата си клиенти, носейки им мляко директно до вратата. Обиколката за доставки е около 3 км, а след нея се среща с други жени от Цветино на централната гара в града, където заедно хващат обратния влак, отпътуващ в 10:14. Саби работи, за да издържа своето голямо семейство, което се състои от съпруга й, шест деца и две внучета. Един литър мляко се продава за два лева (1 евро).

Влакът, който позволява това препитание да съществува, е родопската теснолинейка. По време на Първата световна война България спешно се опитва да предпази териториите си от вражески държави, като приоритет се е давало на планински региони, които иначе биха останали недостижими. Теснолинейките (760 мм между релсите) са сред най-популярните (и евтини) за строене, като в крайна сметка са построени 37 такива линии. Повечето от тях впоследствие са заменени от стандартни релси, докато останат само три теснолинейки.

Тази е последната

Държавното финансиране на теснолинейката е намалено след падането на социализма. С хората, които напускат селата, спада и броят на пътниците. От 2002 г. Българските държавни железници (БДЖ) не полагат грижи за теснолинейката. Заради лошото състояние на релсите влакът е принуден да пътува „толкова бавно, че някой може да ходи до него и дори да е по-бърз от влака“, казва Ивайло Механджиев. 27-годишният Ивайло е израснал, слушайки историите на дядо си за теснолинейката. „Обичах историите му. Това беше най-добрият влак, който можех да си представя“, добавя той. През 2004 г. линията между Червен бряг и Оряхово - другата активна теснолинейка, с дължина 119 км, е закрита. „Хората все още преживяват загубата“, добавя Ивайло.

Родопската теснолинейка е последната линия от вида си. Всички други такива релсови съоръжения са преработени в стандартни. Четири влака прекосяват Родопите дневно, правейки и обратни курсове, като един пълен такъв се равнява на 250 км (други два влака правят по-кратки курсове). Влакът следва течението на Чепинската и Абланишката река през долината, докато се отдели от тях и започне изкачване. След това релсите правят обратен завой, който е последван от спирала, а след това към осморка. След което се изкачва до Аврамово, което е най-високата гара на Балканския полуостров (1267 м). Именно тесните релси позволяват на влака да прави тези остри завои. Оттам маршрутът продължава надолу по склона към Банско, а последната спирка е Добринище. Цялото пътуване отнема пет часа и четири минути, а цената на билета е 6.5 лв. (символична сума за туристите, но достъпна за местното население).

Повече от транспортна връзка

Фатима Исмаил и сестра й използват теснолинейката ежедневно, за да стигнат от дома си в Аврамово до Велинград, където посещават училище. „Теснолинейката е пряко свързана с образованието и развитието ми“, обяснява Фатима, директорка на благотворителната асоциация „Маргарити“, която помага на сираци и бежанци в България и не само. Тя дава достъп до образование, работа и болници за нашата общност“, добавя тя.

Хора са пътували от малките села до Якоруда, за да присъстват на сватби, а влаковете са събирали и любовници. Фатима, вече 32-годишна майка на две деца, си припомня тийнейджърските години: „Едно момче идваше да ме види с влака от Цветино. Срещахме се на гарата.“Влакът е предоставял и заетост на местните, по-голямата част от които произлизат от мюсюлманските общности. Братовчедът на Фатима - Мехмет, е бил управник на гарата, а други нейни братовчеди, Али и Мустафа, са били механици.

Откакто започва да използва влака като дете с родителите си, Кристиан Въклинов, 26, е влюбен в него. Тогава местната линия Пазарджик - Варвара все още не е прекъсната. По-късно като млад любител на влаковете той изучава жп линиите и проблемите, с които трябва да се справят пътниците. Един от тях е липсата на вечерен влак между Добринище и Якоруда, който е нужен, за да може да се приберат различни работници. На 17-годишна възраст Кристиан започва да пише писма до БДЖ, Министерството на транспорта и дори на министър-председателя. В тези писма той моли за връщането на вечерния влак. След много усилия гласът му е чут и нощният влак подновява курсове през 2012 г.

Младо момче се притича на помощ

До 2014 г. започват да се въртят слухове, че родопската теснолинейка може да бъде затворена. Въпреки че е скъпа и обслужва малък брой пътници, линията е от ключово значение за връзката на региона със света. „БДЖ бяха планирали намаляване на влаковете до два, което щеше да бъде пагубно“, казва Въклинов.

Влакът струва 10 млн. лв. на държавата годишно, а приходите за същия период от време възлизат на около 1 млн.

Заради лошото състояние на релсите влакът е принуден да пътува „толкова бавно, че някой може да ходи до него и дори да е по-бърз от влака“.

лв. Много човешки труд е нужен и за поддръжката на линията, обяснява Въклинов. „Тази линия има главно социална функция. Тя принадлежи на хората и е национално съкровище“, добавя той.

Възможността дейността на влака да бъде преустановена кара Кристиан да се захване за работа. През 2014 г., когато е на 19 години, той организира и популяризира подписка за спасяване на теснолинейката. Тя събира 11 300 подписа за 30 дни. Кристиан дава интервюта по национални телевизии, в които обяснява защо България трябва да спаси влака. Заедно с приятели, част от които е и Ивайло, той създава организацията с нестопанска цел „За Теснолинейката“, чиято задача е да спаси линията. Планът им е изграден от повишаване на туристическия интерес към района, което би довело и до по-голям брой пътници. Момчетата правят и уебсайт, в който качват разписания, снимки и интересни истории от влака на български и на английски. Организират и специални събития като ежегодното пътуване до Якоруда с теснолинейката, като целта е празникът да завърши в параклиса „Св. Георги“. Ивайло си спомня за ефекта от допълнителните вагони, които са били поръчани за събитието. Когато композицията, изградена от 12 вагона, се появява, „местни дядовци дойдоха при нас и се разплакаха, разказвайки как са мечтали отново да видят толкова дълъг влак“.

„За теснолинейката“създава и музей на влаковете в изоставената гара Цепина, а БДЖ назначават Кристиан за експерт във връзките с клиенти. По негова препоръка от държавната железница добавят и вагон-ресторант на някои от влаковете, а и реновират малката гара Стоян Митев (кръстена на смелия млад инженер, захванал се с изграждането на гарата, след като двама негови колеги се отказват). От нея човек може да се изкачи до място, откъдето чудесно се виждат някои от най-трудните завои на теснолинейката.

Един век

Този месец се чества един век, откакто е започнато изграждането на теснолинейката. Процесът по строежа на линиите е бил труден, опасен и отнема повече от 20 години, като в това число не е включено последното продължение, което стига до Добринище. Тази последна отсечка е построена от жителите на града, които искали теснолинейката да стига и до тях. (По този начин стоки от планината стигат до Добринище, откъдето се товарят на камиони и за Гоце Делчев, където са били заводите за тютюн, храна и дърво.)

За да отбележи случая, БДЖ пуска античен парен локомотив (модел 609.76 от 1949 г.), който предвожда пет вагона, пълни с пътници. Локомотивът е декориран с борови клонки и плакати. Парният влак пътува от Септември до Велинград. Трио народни певци пяха за пътниците, които се наслаждават на внушителните гледки на Чепинската долина.

В по-голямата част от XXI век влакът е бил единствената транспортна връзка между малките села в района, сред които Абланица и Цветино. Тази година обаче е построен асфалтов път, който свърза двете села и намалява времето за пътуване между тях наполовина. „Започваме да се движим в правилната посока“, смята Левен Кахажов от Абланица. Въклинов обаче е раздвоен. „Ако някой започне да говори за затваряне на теснолинейката, ще имат причина. Ще кажат, че не е нужно да се поддържа линията само заради наличието на туристи“, смята той.

Саби Джикова и нейните съселянки, които пътуват до Велинград, може и да са последните от занаята си. „Старите жени работят наистина много“, казва Хатиже Мирчева, 58-годишна жена от Абланица, която също продава мляко, кашкавал и масло на пазара във Велинград, но новото поколение е вече друго.

Следващата годишнина на теснолинейката ще е през 2026 г. За случая ще ангажират наистина дълъг влак, певци на борда и танцови групи на всяка гара. „Надяваме се да успеем да запазим теснолинейката дотогава“, казва Ивайло.