Един дворец на 40
Националният дворец на културата навърши 40 години. Ценното в архитектурата, парадоксите в историята и кога се стопява тоталитарният багаж
НДК навърши 40 години. Ценното в архитектурата, парадоксите в историята и кога се стопява тоталитарният багаж
Какво е НДК за вас зависи от градските ви навици: за някои той се свързва с вълненията около началото на филмов фестивал, за други е място за големи концерти, за трети просто удобна точка за срещи или възможност за отдих в зелените му пространства. На 2 април се навършиха четири десетилетия от създаването на конгресния културен център - привидно той тежи непроменен в центъра на София, създава противоречиви асоциации с миналото, но всъщност се променя по-гъвкаво, отколкото си даваме сметка. Като много други фактори в нашия живот и култура НДК едновременно
носи авторитет, но и чувство за нереализиран потенциал, има сложно административно битие, но е и безспорна архитектурна ценност.
Дворецът на народа се променя според него.
Първа копка
Строежът с арх. Александър Баров (1931 – 1999) започва през 1978 г. Малко са практичните доводи за толкова огромно капиталовложение, 1977 – 1978 г. е периодът, в който България е в една от тежките си икономически фази, а за тях по-подробно пише журналистът и изследовател на близкото минало Христо Христов в книгата “Тайните фалити на комунизма”.
Изключително интересни са спомените на работниците и заместник-архитектите в документалния филм “Дворците на народа” на режисьорския и фотографски тандем Борис Мисирков и Георги Богданов. Във филма, достъпен в gledam.bg, те разказват историята на няколко сгради, създадени “с много труд и малко лудост” от “новите царе” на времето: Дворецът на федерацията в Белград, Дворецът на народа в Букурещ, знаков за амбициите на румънския диктатор Чаушеску, държавният университет в Москва, който е най-голямата сграда в руската столица, и Националният дворец на културата в София. Филмът включва моменти от ежедневието на работещите на територията на двореца всеки ден и от подземните пространства, описани от бившия министър на културата Георги Йорданов като “цял град”. Според спомените в строежа над НДК участват над 3000 души от цяла България. Ленти с електронната футуристична музика на ЖанМишел Жар са саундтрак по време на строежите, често се говори за следване на “западен образец”, голяма част от технологията вътре в сградата вече не се използва, но продължава да работи. През първите години достъпът е с членски карти, което прави реалното му отваряне към обществото събитие във времената след 1989 г.
Сградата е открита през 1981 г. като Народен дворец на културата „Людмила Живкова“(на името на дъщерята на лидера Тодор Живков, културен патрон на множество инициативи в този период) на фона на поредицата от мащабни събития, отбелязващи 1300 години от създаването на българската държава. На урбанистично ниво появата на НДК завинаги променя центъра на София и го придърпва към себе си. След промените от 1989 г. сградата е с неясен юридически статус, а на 9 май 2011 г. става еднолично акционерно дружество със 100% държавно участие.
Днес НДК е част от живота
в София ден и нощ и остава безпрецедентно за България преплитане на архитектура, изкуство, градоустройство и инфраструктура.
“НДК е не само онзи шаблонен силует с фонтаните от картичките за София. Това е де факто най-голямото открито представително пространство в София, което заедно с едромащабната основна сграда е било замислено да демонстрира партийната мощ и силата на новите културни политики от късния соц, казва арх. Анета Василева, съосновател на платформата за архитектурна критика и публицистика WhАТ. “В архитектурата, детайлите и изпълнението не е допуснат компромис - с изключение на печалното изключение на лошо сложените облицовъчни плочи от (вече несъществуващия паметник) “1300 години България” отпред.”
Сградата от осем етажа и 123 000 кв.м приютява събития като „София филм фест“, „Киномания“, Master of Art, Софийския международен литературен фестивал, книжния базар, множество изложби. В подножието са три от важните сцени през последното десетилетие: Театър “Азарян”, пространството за съвременен танц ДНК, Sofia Live Club. Встрани са литературен клуб “Перото” (което с годините
стана и едно от най-интернационалните сборища в града - предпочитано място за учене от англоезичните студенти в София), в близост бяха и няколко от знаковите софийски клубове, като от тях остана единствено Culture Beat. И все пак външните полуетажи не пустеят - често около тях се стрелкат скейтъри. Младежкият дух е едно от ключовите явления в района на НДК и парадоксално неизползвано за развитието на мястото.
Еклектиката се вижда от всеки ъгъл, но тя е явна и отвътре, говори за търсенията ни като общество - на сцената на зала 1 са заставали както Боб Дилън, така и Веселин Маринов, както Тори Еймъс, така и Радо Шишарката. Явна е и в погледа отстрани - НДК се превърна в ключова част от многократно награждавания роман с ЛГБТ сюжет “Какво ти принадлежи” на американския писател Гарт Грийнуел.
Как сградата, която изцяло живее от събитийността си, преживява ковид кризата? Според данни, изнесени от съвета на директорите на НДК на 8 юни, в отговор на изказвания на служебния министър на културата Велислав Минеков, финансовите щети са в размер на 6 млн. лева. Заради държавния си статут НДК не може да кандидатства за финансова помощ към Министерството на културата, но е внесен план за развитие на дружеството за периода 2020 – 2022 г. Въпреки този статут НДК е търговско дружество и функционира изцяло на пазарен принцип.
Какво виждаме, когато виждаме НДК
“Рядко има сграда, която е едновременно толкова голяма и с толкова последователно изградена идентичност.” За Анета Василева сградата е не просто ярък пример за регионално преосмислен късен модернизъм, широко разпространен по онова време у нас, но е и обект, който пази почти цялата си автентичност. Тя дава за пример “архитектурно-художествения синтез” в сградата - външните каменни облицовки, “слънцето” на скулптура Георги Чапкънов над главния вход, дограмата, шрифта на надписите и оригиналните табели.
Според арх. Василева изключително специфичен е и контактът, който хората имат с двореца на физическо ниво. “Сградите се гледат с очите отдалеч, но се усещат много по-мощно отблизо, докато натискаш дръжката на вратата, прокарваш ръка по парапета или придърпваш стола по мокета към масата. Ето защо ключово е не само формалното запазване на външния вид на сградата, но и запазване на автентичността слой по слой, та чак до прословутия мрамор и крушките на лампите.”
Затова според нея не са случайни негативните реакции след ремонта през през 2017 г., малко преди София да поеме българското председателство на Съвета на Европейския съюз през 2018. Дали ходим по мрамор или стандартен гранитогрес променя усещането, също както дали отваряме врата с месингова дръжка или стандартните сега алуминиева решения. Анета Василева се надява, че това може да е добър урок за отношението ни към архитектурата и градската среда. “От общия силует до последния детайл и материал. И примерът НДК е добра стартова точка - просто защото е сграда, позната на повече хора.”
Да живее международното положение
През септември миналата година съвременният художник Правдолюб Иванов превърна пилоните до НДК в “Свободни знамена”, инсталация от 1997 г., първоначално провокирана от бурните политически събития на Балканите през 90-те, сега част от поредица от артистични намеси, организирана от фондация МУСИЗ. В работата знамената на Иванов са прозрачни, освободени от “товара” на държавна или корпоративна символика. Колко лесно или трудно може да се освободи една сграда от политическия контекст, в който е създадена?
Иванов припомня, че стадиони и сгради, построени от Мусолини, Хитлер и Сталин, се използват и до днес, а преднина в устойчивостта във времето винаги имат сградите, които нямат роля само на символ. “При сградите, създадени с реална, а не символна функция, тази
трансформация не е трудна. Целият багаж на тоталитарната държава се стопява, когато там прожектират филм на Тарантино или Стинг изнася концерт”, казва Иванов.
За него модернистките елементи в стила на сградата изместват тоталитарния контекст. “Осветлението, мебелите, часовниците, озвучителната апаратура са били извън идеологическата рамка, напредничави и напълно в духа на времето. За съжаление преди няколко години се направи безумна реставрация на част от настилките, но това все пак не е моята област на познание.”
Какво можеше да бъде, какво би могло да стане
Друг художник, Антон Терзиев, има намеса по по-неофициален начин. Скулптурата му Love Me е поставена по време на фестивал през 2003 г., а след като никой не я маха, той я оставя пред входа на НДК завинаги и наблюдава как с времето се променя, руши, използва се от хората - най-често като препятствие от скейтърите.
Какъв ще е светът около скулптурата след още известно време, например след 40 години? Терзиев се надява дотогава да е пролята известна “експертна кръв” - да сме стигнали до поконструктивни диалози около публичното изкуство у нас и разделянето от практики като фотоизложби в билбордни формати по алеите. “В силно оптимистичен вариант, в който се е случила приемственост между няколко кабинета с що-годе реална грижа и политики за човека и околната среда, пространството пред НДК си го представям пълноценно усвоено в полза на изкуството в публична среда. Като арт обектите ще са по-близо до визията на хай-тек парк, отколкото да имат общо
със сегашните гранитни недоразумения.”
Можеше ли настоящето да е различно? Според арх. Дора Иванова - със сигурност, ако постройката не беше в центъра на София и толкова свързана с динамиката на града.
Тя ни приканва да помислим какво щеше да бъде, ако дворецът беше споделил съдбата на други сгради от тоталитарната ера: “Представете си НДК порутен, разграбен, с разпадащо се изкуство, без покрив и прозорци, с денонощна охрана, която да спира хилядите хора, които се тълпят да я гледат. Защо, питат те. „Защото е част от отминал режим и го заслужава“, отговарят местните. Такава щеше да е съдбата на НДК, ако я беше сполетяло това, което се случва на нейната сестра близнак, родена в същата година от същите родители, но на друго място, с друг житейски път, паметника на връх Бузлуджа”, казва арх. Дора Иванова, част от фондацията за спасение на паметника „Проект Бузлуджа“и в екипа, който се бори за опазването на останалото в него.
Тя определя НДК като “нешлифования диамант в короната на софийския център”, с което несъзнателно повтаря някои от репортажите през 80-те години, в които дворецът е описан като “блестящ накит”.
“Сградата е типичен и в същото време изключителен представител на архитектурата от периода на социализма: работило се е със замах и без компромиси, което дава възможност за създаването на ярки и силни концепции.”
В това всъщност има и проблем: такива сгради не са диктувани от функционалност и бюджет, което ги прави трудни за поддържане, но и за вписване в съвременните представи за
ефективност. “Вероятно същото ще се отнася и за сградите, които създаваме сега, през погледа на поколението след 40 години.”
Според Иванова разликите и приликите между двете сгради трябва да ни накарат да се замислим как да запазим ценностите, които носят обектите от миналото. “НДК и дом-паметникът на Бузлуджа са двата най-мащабни и сложни обекта в страната, представляващи огромни постижения за времето си. За мен НДК е добър пример за приемственост и използване. Пожелавам го на повече български сгради и обекти от периода, включително на паметника Бузлуджа.”
Независимо от степента на поддръжка общо явление е как архитектурното наследство от тоталитаризма е напълно “десакрализирано” от оригиналната си роля. Както пред Паметника на съветската армия, така и пред НДК всъщност наймногобройната и активна група хора са младежи и тийнейджъри, често на скейтове, ролери и колела, други са посветени на танците и TikTok видеата. Все субкултури, които естествено обживяват пространства, без това да е заложено по какъвто и да било начин в концепцията им или да е насърчавано на общинско ниво - процес, който започва още от 80-те покрай събиращите се ню уейв и метъл фен групи.
“Това е сграда, замислена да бъде обществено място за култура, и това е логична посока за развитието й и занапред”, казва арх. Анета Василева. “Една възможна бъдеща посока за развитие би била отваряне на сградата и пространствата й към публичната среда, като своеобразен контрапункт на затворената, елитарна култура на късния соц, която тя е трябвало да обслужва.”