Да бъдеш Милчо Левиев
Посмъртен албум припомня визионерството, философията и нестандартния живот на джаз музиканта Милчо Левиев
Посмъртен албум припомня визионерството, философията и нестандартния живот на джаз музиканта Милчо Левиев
ВВелик. Антисистемен. Безкомпромисен с големи букви. Това са думите, с които приятели и колеги описват джаз пианиста и композитор Милчо Левиев.
“Кат' са гътна, да знаете какво да правите.” С тези думи през пролетта на 2019 г. той оставя записи, партитури и семпли за един необичаен проект: смесване на джаз и класика, авторски композиции и вариации на Шопен, Равел, Чайковски, Рахманинов, с нови вокали и текстове. На 12 октомври същата година Левиев умира на 81-годишна възраст. Както личи: само телом.
Посмъртният албум Sonata ‘57: The Last Dream of a Man From Plovdiv е завършен с участието на Вики Алмазиду, Теодосий Спасов, Антони Дончев, Ангел Заберски, Веселин Веселинов - Еко, музиканти от Гърция, където Левиев живее през последните години от живота си. Тук са Глен Ферис, свирил с Франк Запа, Фред Селден (част от саундтраците на “Маршът на пингвините” и “Карибски пирати”), Питър Ерскайн, бивш член на една от най-легендарните групи в джаза - Weather Report. За звука се е погрижил Валери Костов, пианист и дългогодишен довереник на Левиев в проектите му.
В обложката Левиев конкретизира философията си: “Артис-тите, които се предизвикват постоянно, са винаги развиващи се гиганти.”
“Той никога не казваше кога започва да работи по нещо, може би за да не го урочаса”, спомня си Вики Алмазиду, вокалистка в голяма част от проектите му през последните две десетилетия и негова партньорка в живота. От смъртта на Левиев насам тя намира нови и нови недовършени идеи, разхвърляни по тетрадки. “Винаги разбирахме кога е замислил нещо чак към края. Казваше, че е наследство от учителя му Панчо Владигеров.” В албума има и поклон към него с композицията Night Song.
Раждането на гиганта
Милчо Исаков Левиев е роден в семейство с еврейски корени в Пловдив през 1937 г. Брат му е художникът Йоан Левиев (1934 - 1994), дъщеря му е Яна Левиева (1967 - 2018), обичаната и разпознаваема със стила си илюстраторка на книги. След като завършва консерваторията през 1960 г., той работи в Пловдивския театър, по-късно се връща в София, където става диригент на Биг бенда на БНР между 1962 и 1967 г. Приблизително в същия период той е част от Софийската и Пловдивската филхармония. Междувременно, Левиев гради име и като филмов композитор: писал е музиката към филми като “Отклонение” на Гриша Островски и Тодор Стоянов (1967), спреният от режима “Понеделник сутрин” на Ирина Акташева и Христо Писков (1968), работи и по филмите на друг значим българин от еврейски произход - Зако Хеския.
Постига успех и с групата “Джаз Фокус '65’’, с която тества до каква степен джазът може да има почва за развитие в социалистическа България. “От джаза в известен смисъл, ги беше пострах, отколкото от попмузиката и рокендрола. Джазът носи едно послание за свобода, а това ги застрашаваше най-много”, казва Левиев за BIT през 2015 г.
Името на групата е често съкращавано на “Фокус '65”, за да се избегне нежеланата дума, а властта се бърка на Левиев по индиректен начин: той получава разрешение да свири на Запад, но често все някой от групата е спиран да пътува. Участие на Newport Jazz Festival в Ню Йорк пропада, след като половината група е спряна от властите.
Въпреки че успява да се реализира в рамките на тоталитарния режим, той решава да направи крачката към трайна имиграция. През 1970 г. Милчо Левиев напуска НРБ в посока Лос Анджелис, без да каже дори на най-близките си, за да стане част от групата на Дон Елис (1934 - 1978), един от значимите американски джаз музиканти и композитори през 60-те и 70те. Левиев живее в дома на Елис през първите си месеци в САЩ.
Там той напълно осъществява креативните си интереси: смесването на жанрове, етнически и музикални влияния. С дълбокото си потапяне във фюжън естетиката той става известен и оценяван на международната сцена. “Обичаше смесиците,
обичаше да намира общото в разликите. Както го обявиха, когато свиреше на един фестивал в Ниш: това е човекът, който е свирил етно джаз и world music преди да има такива термини”, казва Алмазиду.
“Милчо Левиев е от музикантите, които задават посоки в музиката, не са просто артисти, които свирят превъзходно или са добри композитори. Не, те знаят накъде ще се запъти музикалната идея след двадесет години”, казва пред “Капитал” Маргарита Борисова, съосновател на магазина за плочи “Дюкян меломан” и платформата Jazz Plus Concerts.
Тя също обръща внимание на начина, по който много преди да има жанрова дефиниция за това, Левиев смесва фолклорни мотиви в джаза. “През 70-те той е в авангарда на джаза с оркестъра на Дон Елис, за който пише превъзходни аранжименти. За Левиев няма жанрови граници, има само “хубава музика и от другия вид”, както неведнъж е казвал.” Тя вижда доказателство за този начин на мислене и в Sonata ‘57. “Mожем спокойно да кажем, че наследството му е голямо и тепърва ще се осъзнава значението му.”
Ако не сте на ти с творчеството на Левиев и се чудите от кой албум да започнете, Борисова посочва един от последните му - Quiet March от 2015 г. “Това е албум, в който пианото на Милчо Левиев ни разхожда из света на филмовата музика, така както той я чувства и разбира. Тук личи гигантската му способност да аранжира и интерпретира всеки музикален стил.”
Между тоталитаризма и свободата
Десетилетие след миграцията в САЩ Левиев успява да се завърне и да направи концерти през 1980 и 1981 г. До известен степен за това спомага Людмила
Живкова, дъщерята на Тодор Живков, която прави стъпки към разчупването на културната политика на България. В интервю за LA Times от 1994 г. той разказва, че е неотменно следен от агенти на ДС, дори и концертите да се пълнят, името му не стига до пресата, официалните лица странят от него. “Чувствах се като призрак.”
И майката, и бащата на Левиев умират през следващите години, но и в двата случая виза му е отказана. Това води до период, в който Левиев напълно изключва възможността някога да посети отново България.
Според Алмазиду и Иван Минчев, ако не бяха настъпили промените през 1989 г., вероятно Левиев нямаше никога да се върне. Подобна решителност и обида към режима напомня за непреклонността на друг известен българин в САЩ - Христо Явашев-Кристо. “Те всъщност бяха много добри приятели”, спомня си Минчев.
През 1990 г. Левиев прави серия от концерти, включително четири разпродадени в зала 1 на НДК. Гостуването му е знаково. В архивното интервю за LA Times той дава интересен поглед към начина, по който е възприемал популярността си след 1989 г. “Изведнъж станах много известен. Не мисля, че това е постижение на музиката ми, а по-скоро вследствие на това, което аз символизирах в България - свободите в Америка.”
За това свидетелстват и реакциите тогава. Левиев е възприет като символ на това, което България е изгубила на културно ниво и което може би ще успее да навакса. Има възхита от “остроумните криволици” и “искрящия хумор” на музиката му: “Представяте ли си колко музика е изтекла изпод неговите пръсти за това време, колко концерти, плочи, аранжименти и ком
позиции е сътворил”, пише музикалният журналист Йордан Рупчев в обложката на плочата от 1990 г. “Милчо Левиев и Теодосий Спасов на концерт”, документирала един от концертите в зала 1. “И всичко това бе недостъпно в собствената му страна - музиката стоеше заключена и безмълвна. Поредният абсурд на едно общество, спомените за което ще смущават съня ни още дълго. 20 години по-късно музиката на Милчо Левиев е отново на свобода.”
С новата вълна на внимание към него, пред Левиев стои и предизвикателството да отсява хората около себе си. Алмазиду, която работи с него от началото на 2002 г., казва, че той е обичал похвалите, но от хора, които са автентично заинтригувани от музиката му. Имало е оттрениран сценарий, ако Левиев е занимаван повече от нужното: Иван Минчев се е появявал с телефон в ръка и редовната фраза “Милчо, търсят от Ню Йорк!”.
Левиев умира през 2019 г. в Солун, където живее през последните години. Определял е града като перфектен за него - има стар град като в Пловдив и море като в Лос Анджелис. “Той не можеше да повярва колко джаз се свири в Гърция. Донякъде и тя стана част от неговите родини”, казва Алмазиду, родена в Димитровград в семейство от българскогръцки произход. През 1987 г. заминава и се реализира като изпълнителка в Гърция. Може ли да се каже, че на юг е имало дори още по-добра рецепция на музиката му, ако публиката е по-подготвена? “Милчо е едно голямо изключение. Той е извън правилата. Независимо къде се появеше, независимо пред колко хора, неговата аура превземаше всичко. Можеше по пътя към залата да започне да свири с уличен музикант.”
Предай нататък
Разговаряме с Вики Алмазиду след участието й на A to Jazz, където за първи път изпълнява някои от композициите в новия албум на живо и ден преди концерта на майсторския й клас в НБУ. Организирането и преподаването му е дългогодишна мисия на Левиев и Алмазиду. Сега тя продължава идеята сама, процес, който описва като взаимно учене. Алмазиду често цитира една мисъл на Левиев пред студентите: “Искам да свиря това, което не знам.”
Тя често им говори и за трите основни принципа, на които трябва да лежи музиката им: “Дисциплина. Демокрация. Свобода.” За Алмазиду дисциплината тук е почти синоним на безкомпромисност. “А има много стъпки, докато стигнеш до свободата.”
Според нея едно от важните неща, които джаз музикантите трябва да овладеят, е как да контролират егото на сцената, особено при импровизации. И същевременно снишаването на егото да не е за сметка на смелостта: “Както Милчо казваше, няма място за страхливци и конформисти в изкуството. Най-много се дразнеше на хора, които могат да направят нещо значимо и различно, но стоят на сигурното.”
Етиката в работата и перфекционизмът към детайлите са константи при Левиев, но също така причина той понякога да бъде възприеман като труден за работа. По време на репетиция всеки може да бъде еднакво критикуван - независимо дали са стари познайници или нови в бенда.
Равно отношение той има както в критиките, така и в респекта си. “За него музиката е свещена територия. Нямаше значение с какъв опит са музикантите около него, дали свирят на гъдулка или орган”, спомня си дългогодишният му мениджър Иван Минчев. Чрез този инстинкт и нюх Левиев открива Теодосий Спасов като млад талант в самото начало на 90-те.
Подобни сблъсъци между поколения, особено в контекста на майсторския клас, са повод за размисли. “Младите са толкова образовани - всички свирят на различни инструменти, импровизират”, казва Алмазиду. “Едно време музикалното образование беше безплатно, а сега може би страхът, че само едно нещо няма да ти стигне в живота, кара хората да правят много неща - да знаят два-три езика, да са технически грамотни, да са едновременно архитекти и музиканти.”
Ако тя и Левиев никога не са се издържали от нещо друго, освен свирене на музиката, на която са се отдали, една от поколенческите разлики е, че сега това е по-трудно възможно. Това, че младите музиканти сега са на няколко територии, е явление, на което едновременно се възхищава, но и поражда притеснения у нея. “И все пак това раздвояване невинаги работи, невинаги води до изкристализиране на това, което искаш да правиш. Новите хора приличат на новото време. Ако искаме да сме на сцената на музиката, на живота, на преден план, трябва да се сверяваме с младите.”
Милчо за Левиев
“Само вътре, за себе си човек може да знае дали е успял, или не е. Животът не е само успехи. Той се състои от много неща пропадане, изкачване. Така че успехът е много относително нещо”, казва Левиев пред “Капитал” през 2000 г.
Според него няма как животът да е наниз успехи, а провалите носят ценни уроци. “Човек, за да живее пълно, трябва да поема рискове, а когато се поемат рискове, се пропада доста често.” Той се противопоставя на американското “побъркване” по непрекъснатото щастие. Определя го като абсолютно невъзможно. “Нали понякога трябва да бъдеш нещастен, за да знаеш какво е щастие.”
Алмазиду и Минчев казват, че той винаги е усещал огромна близост с България и Пловдив, независимо колко далече е бил от тях. “Човек, ако е интелигентен, говоря за истинска интелигентност, а не за начетеност и формално образование, има нужда от своите корени”, казва Левиев в същото интервю. “Като говорим за корени, трябва да разбираме не само националните корени. Корените на човешкото съзнание са много по-важно нещо.”
Вики Алмазиду също вижда връзка между върховите моменти в кариерата на Левиев и поемането на рискове. “Харесваше ми лекотата, с която затваряше врати: не се страхуваше да се отдръпва от хора, които усеща, че го използват, да излиза от ситуации, в които разбираше, че не е на мястото си. Нямаше притеснение, че някой някъде няма да го покани повече. Често казваше: “И без тях можем.” Sonata ‘57: The Last Dream of a Man from Plovdiv е издание на сдружение за култура и образование “Милчо Левиев” и може да се намери на диск в “Дюкян меломан”. През есента албумът ще излезе на винил. Предстои появата и на издание с партитури на Левиев