До Ню Йорк без връщане назад
Тази година отбелязах момент в живота си, след който времето, прекарано извън България, започна да става повече от времето, прекарано там. Гледам своя снимка от най-ранния ми период в Ню Йорк, шест месеца след като се преместих. Ясно си го спомням: за тази половин година спомените от предишния ми живот в България до такава степен вече бяха избледнели, че няма да е преувеличение да кажа, че бяха толкова далечни, колкото са и сега. Усещането бе породено не толкова от това как оценявах живота си в България (положително, а сега вече и носталгично), а поскоро от промяната на ключови възприятия, емоционалния и духовен поврат, който се случи точно в момента, когато се преместих в Ню Йорк. Нали знаете как го описват в хубавите книги? Живееш някъде, сглобяваш ги нещата - понякога по-добре, понякога не чак толкова, но всичко уж си е наред. Внезапно - късо съединение в матрицата, кабелите се преплитат и бум! От двуизмерно и черно-бяло изображението изведнъж отива на четири измерения и цвят. При това не просто цветно, а с 16 милиона оттенъка, с които разполагат съвременните монитори.
Преместваш се от една реалност в друга и новата до такава степен те поглъща, че след време почваш да се чудиш дали първата въобще е съществувала? Дори сега, 30 години по-късно, помня всичко така ясно сякаш е 4К видео в главата ми.
Автобусът се закатери по хълма от страната на Ню Джърси и оттам като на длан се откри величествената гледка към Ню Йорк. Точно както сте го виждали на пощенска картичка, обаче в случая Ню Йорк (Манхатън) заемаше целия хоризонт. Озарено от хилядите прожектори и рефлектиращи небостъргачи, небето над Града сияеше в нощта, като току-що взривена атомна бомба. Още не бях гледал Blade Runner, обаче години по-късно началните кадри от филма, заедно с музиката на Вангелис точно предадоха визуалното ми усещане за Ню Йорк по време на първата ни среща. В момента, в който стъпих на Port Authority, централната автогара в „Манхатън“, енергията на Ню Йорк се втурна в артериите ми на пулсиращи вълни.
Първата вечер в Града (5 февруари 1991 г.) беше особено знаменателна. Чрез общи познати бях уредил престоя си за няколко вечери при местна жителка. От автогарата трябваше да пропътувам няколко спирки с
са тези хора? Защо дори само да ги слушам и наблюдавам създава такова опиянение в мен? Защо откъслечните думи, които долавям в глъчката на ресторанта, ми звучат хем интригуващо, хем мистично? С Хела след това минахме през „Сентръл парк“, за да стигнем до апартамента й. Беше почти полунощ, вървяхме покрай водохранилището между 86-та и 96-та улица. Ясна, безветрена вечер. На пътеката в най-северната точка на резервоара спряхме. Пред нас - пак като на длан - се беше разстлала панорамата на „Манхатън“, а отблясъкът на тази панорама тихо се преливаше на искри върху водната повърхност. Именно в този момент осъзнах, че съм вече безнадеждно влюбен в Ню Йорк, че връщане назад няма и че точно тук искам да сглобя живота си, какъвто и да е той. На сутринта говорих с майка ми по телефона, казах й, че изпращам билета си за връщане по пощата, ако могат да получат част от парите обратно.
През следващите дни неуморно се разхождах из Ню Йорк, пестях парите си за метро, попивах алчно с всички сетива. Вечер пуках мехурите по стъпалата си, слагах лейкопласт, а на сутринта обувах маратонките и пак се впусках в лабиринта на Града. Не усещах болка, защото вече се бях превърнал в частичка от Ню Йорк, вече знаех, че това е моят дом, че точно тук и никъде другаде искам да се случват нещата.
На 88-ма улица - точно срещу „Сентръл парк“открих младежко общежитие само срещу 10 долара на вечер. Предплатих за пет седмици напред. В общежитието се запознах с австралиец, който беше спечелил зелена карта. Там срещнах и русокосата шведка Алиса, която вече си беше намерила работа - биела с камшик богати възрастни
Сега съм един относително депресиран, но добре охранен «американец», който нито сред своите е свой, нито сред чуждите чужд. Имам семейство и две малки деца. Тръпката я има.