Снимам, следователно съществувам
Френският фотограф Пиер Гонор за близостта до аутсайдерите на деня и защо заменя Париж с Мадрид
Френският фотограф Пиер Гонор за близостта до аутсайдерите на деня и защо заменя Париж с Мадрид
Снимката на стената може да ви напомни на картина на Рембранд или Гоя, но като се приближите, ще разберете, че лицето принадлежи на миньор в Испания, бездомник в Италия или престъпник в Япония. Фотографията на Пиер Гонор прави необичайни връзки между исторически периоди, ситуации и личности.
Срещаме се с него по време на третото му посещение в България. Той е част от актуалната групова изложба на „Фотофабрика“в Двореца, а в нея са показани снимки от серията му Nature Tales, разсъждение върху връзката между хората и животните. През 2015 г. той подрежда изложбата „Различните аз“, в която представя хора от ромските общности в Севиля, а през 2018 г., отново в рамките на „Фотофабрика“, той изнася лекция за портретната фотография.
Гонор е роден през 1963 г. в малкия град Шоле. Още като дете е заинтригуван от представянето на човешкото лице и емоционалното състояние, а случайните срещи с работата на Даян Арбъс и Брасай го карат да мисли, че може да изследва това именно чрез фотографията. Изцяло сам навлиза в снимането и технологическите особености в професията. За Пиер всяко лице казва нещо за средата и времето, в които личността живее.
През 80-те години той е в Париж. „Приятен, изключително освободен град в този период, но с вече очертани линии къде и как може да се реализираш. Реших, че докато съм млад, трябва да открия нещо различно.“
В края на десетилетието отива в Мадрид и намира среда, която е с няколко крачки назад по добрия начин — с повече творческа свобода и повече неотъпкани пътеки. Над три десетилетия по-късно той все още живее в Испания и е влюбен в крайните квартали на столицата. Да снима хората около себе си е нещо, което е правил винаги. „Снимам хора, които отиват до магазина, обикновените работници в квартала, проститутки, хора от малките градове, които тепърва се заселват в Мадрид. Нещо като визуален дневник.“Казва, че като гей той усеща близост към хората, които „съществуват по различен начин през деня и нощта“.
Не смята, че е намерил стила си — снимането на хора в близка до класическия маслен портрет естетика, до навярно средата на професионалния си път до момента. Един от най-ключовите проекти за него е работата с членове на японската мафия
якудза, преживяване, което изненадващо описва като „доста спокойно“. През 2009 – 2010 г. решава да обърне внимание на специфична и проблемна професия и индустрия — миньорството. Насочва се към мините със затихваща функция в Северозападна Испания, исторически важно място на конфликти и знакови настроения — въоръжени местни работници участват в Гражданската война в страната (1936 – 1939), а през последното десетилетие миньорите усилено протестират срещу все по-лошите финансови условия.
Как успява да извади хората от средата им, без да им поставя ореол на екзотичност? „Е, не съм някой от National Geographic“, усмихва се Пиер.
И все пак той казва, че не е фотограф, който може да проникне навсякъде и да взема максималното от всяка ситуация. Спомня си как е снимал в крайните мигрантски квартали в Париж (т.нар. banlieues) по време на бунтовете там през 2005 г., стигнали дотам, че тогавашният президент Жак Ширак обявява извънредно положение. Гонор започва да снима в среда, в която има много агресия и страх, териториално разпределение на кланове, максимално различен живот от този в центъра на града. „Тогава реших, че тук е необходим журналист, а не фотограф. Тази тема остава незавършена за мен и ми се иска на някакъв етап отново да работя по нея.“
Пиер не изглежда по никакъв начин уморен от пътуванията и темите, по които работи. Скорошно
раково заболяване, което го изважда от строя за определено време, дори го убеждава допълнително, че фотографията е това, на което трябва да бъде напълно отдаден.
„Не е имало особен културен шок при среща с определена общност, тъй като разсъждавам по следния начин: снимам индивидуалността, не масата хора. И все пак при ромите в Испания и Португалия беше интересно да се наблюдава тяхната борба да оцелеят, да запазят идентичността си, докато са в система, която иска да ги претопи.“Описва сблъсъците с новото като част от процеса на учене, на развитие на човешкото състояние. „Обикновено изводът е, че всички сме еднакви.“
Изложбата Memento Vivere, която идва след миналогодишната Memento Mori, е в Национална галерия — Двореца до 12 септември. В нея може да бъде видяна работата на Алекс Майоли, подобно на Гонор — също предишен гост на „Фотофабрика“, Антоан д’Агата, Гаро Кешишян, фотографа на „Дневник“Георги Кожухаров, Денис Бучел, Денислав Стойчев, Димитър Дилков, познатия найвече с работата си като оператор в киното Емил Христов, Ломовера, режисьорското и фотографско дуо Мисирков/ Богданов, Михаела Аройо, Пепа Христова, позната с проекта си „Клетвени девици“, носителя на „Пулицър“Стоян Ненов, Чема Мадос, един от най-известните испански фотографи.
Повече на www.fotofabrika.org.