Звездите светят над Венеция

Кинофестивалът във Венеция отново зае традиционното си място на магнит за големите имена

Завърнаха се. След ковид паузата през 2020 г. звездите отново пристъпиха на червения килим на кинофестивала във Венеция. Липсата на традиционната стартова рампа за оскарите почти не се забеляза миналата година, тъй като “Земя на номади” на Клоуи Джао, спечелил „Златния лъв“, впоследствие обра почти всички по-значителни награди на академията.

Тази година големите имена се завърнаха на остров Лидо в многоброен състав и с изключително добра стока в куфарите. Опашката на чакащите киностарт филми успя само частично да се изсипе в Кан и доведе до някои интересни дублети във Венеция. Оскар Айзък гледахме в цели три филма, два от които се готвят за оскарите – монументалният римейк на научнофантастичния „Дюн“на Денис Вилньов извън състезанието и трилърът „Броячът на карти“(The Card Counter) на легендарния, вече 75-годишен, Пол Шрейдър.

Както в „Шофьор на такси“на Мартин Скорсезе преди 45 години, Шрейдър отново създава сценарий с герой, страдащ от посттравматично стресово разстройство – този път причинено от затвора „Абу Грейб“в Ирак. Филмът смесва умело стерилния свят, който Уилям Тел (Айзък) си създава, за да преработи миналото, с препратките към хаоса и ужаса на „Абу Грейб“в стилизиран трилър.

Тези, които се опасяват, че Вилньов не се е справил с книгата на Франк Хърбърт, могат да си отдъхнат. Новият „Дюн“е два часа и половина съвсем физическо изживяване с безпощаден саундтрак на Ханс Цимер, брутална естетика и звезди като Тимоти Шаламе и Хавиер Бардем. За разлика от

окастрената, но и подценена версия на Дейвид Линч от 1984 г. Вилньов отделя достатъчно време да въведе всички воюващи в междугалактическата икономическа война актьори, като за сметка на това стига само до половината на първата книга. Серията „Дюн“едва започва и ще събере много фенове.

Пенелопе Крус мина два пъти по червения килим с два филма в официалното състезание. Един път рамо до рамо с Антонио Бандерас в интелигентната пародия на филмовия бранш, която неминуемо се казва “Официално състезание” (Official Competition). В него фармацевтичен магнат иска да се запечата в историята като продуцент на филм, който да спечели голям фестивал. Крус играе ексцентрична нашумяла режисьорка, Антонио Бандерас е олицетворение на повърхностната холивудска звезда, а Оскар Мартинес е в ролята на заснобял интелектуален антипод от авторското кино. Получава се поредица от чудесно съчетани моменти. Върхът на иронията бе, когато на големия екран в “зала гранде” на фестивала Пенелопе Крус унищожи в менгеме „Златен лъв“, „Златна палма“и редица други подобни статуетки в още един от особените си режисьорски похвати. Малко объркващо е, че предвид присъствието на Бандерас

и Крус това не е новият филм на Педро Алмодовар, а на режисьорското дуо Гастон Дюпра и Мариано Кон. Но е освежаващо, че киното може отново да се смее на себе си.

Крус е все пак в „Паралелни майки“(Madres paralelas) на Алмодовар, където играе възрастната майка Джанис. Съдбата на героинята се преплита неразделно с тази на младата Ана (в ролята е изгряващата Милена Смит), когато двете раждат едновременно в болницата.

Това беше първият от серията интересни погледи на фестивала към предизвикателствата и противоречията пред майката и жената. Джанис е успешна, уверена фотографка на 40 години, решена да отгледа дете без обвързания с друга жена баща. Докато Джанис се опитва да разкрие проблемите на миналото около масов гроб от времето на Испанската гражданска война, тя се сблъсква с конфликт в собственото си майчинство, който решава да прикрие. Изключителното постижение на Крус в представянето на копнежа и безграничната болка й спечели наградата за най-добра женска роля.

Друг поглед върху жената майка представи актрисата Маги Джиленхол (сестра на Джейк Джиленхол) с режисьорския си дебют „Изгубената дъщеря“(The Lost Daughter) – един от диамантите на фестивала, за който със сигурност също ще чуем на оскарите. За адаптацията на едноименния роман на Елена Феранте й бе присъдена наградата за найдобър сценарий.

По време на работна почивка на гръцки остров професорката по италианска лингвистика Леда (Оливия Колман от „Короната“и “Фаворитката”) се сблъсква с шумно амери

канско семейство. Наблюдавайки младата майка Нина (Дакота Джонсън, „Петдесет нюанса сиво“), Леда преработва собствения си път на майка, която в определени моменти от живота си избира кариерата и независимостта пред двете си деца. Книгата интригува Джиленхол, защото „се осмелява да изкаже истини за майчинството, които са обществено табу“. Поредица от ретроспекции ни потапят през морето от ниско дозирано страдание в погледа на зрялата Леда в ключови моменти от младостта й. Очакваме да се случи голямото нещастие, но силата на филма се оказва точно в обратното – той показва как големите травми често произлизат от сравнително банални решения, които всеки от нас трябва да вземе в живота.

Третата „нестандартна майка“, която трябва да споменем, е Мира (Джесика Частейн) от изненадващо сполучливия сериален римейк на едноименния минисериал на Ингмар Бергман „Сцени от един семеен живот“, представен извън състезателната програма. Постижението на режисьора Хагай Леви, който интегрира в проекта сина на Ингмар Бергман - режисьорът Даниел Бергман, е, че е успява да преведе материала от 1973 година в днешната ера на новата работа и социалните мрежи и се опитва да отговори на въпроса „как променящите се разбирания за ролите на половете влияят на

01

Оливия Колман в „Изгубената дъщеря“

Зендая и Тимоти Шаламе в „Дюн“

Сцена от филма „Ръката на бог“

02 03