Бернардин Еваристо на 12 гласа
Отличената с „Букър“книга „Момиче. Жена, друго“излезе на български
Вече и българските читатели могат да се насладят на характерния жив стил на Бернардин Еваристо, която именно с книгата си „Момиче. Жена, друго“спечели „Букър“през 2019 г. заедно с легендарната Маргарет Атууд. Това е осмият роман на британската писателка, която прекарва по-голямата част от своите шейсет години, да се бори за равноправието във всичките му форми и проявления. Баща й е нигериец, майка й англичанка, a тя е първата чернокожа писателка, която печели тази литературна награда. Надяваме се да не се повтори случаят с Тони Морисън, която беше първата афроамериканка, спечелила Нобелова награда за литература, и почти тридесет години по-късно остава не просто първата, но и единствената. През годините Еваристо е писала литературна критика, поезия, основава и първата театрална трупа на чернокожи жени в Англия. От съвсем скоро тя е и първата чернокожа жена - председателка на Британското кралско литературно общество, за пръв път постът се заема от някого, който не е завършил „Оксфорд“, „Кеймбридж“или „Итън“. Бернардин Еваристо е неуморна в чупенето на стъклените покриви и невидими, но болезнени стени. Книгите й са заредени със същата енергия и решителност, а талантът й не може да бъде спрян.
Романът „Момиче. Жена, друго“e динамична история, която умело преплита съдбите на дванадесет персонажа. След като читателите преминат през ъндърграунда на Лондон и разберат как сама се изгражда театралната режисьорка Амма, както и всички истории от бекстейджа на феминистките общества, се потопяват в съв
ременните младежки компании през Яз, дъщерята на Амма, и нейните приятелки със съвсем различен произход и семейства. Те разказват историите на съзряването, приятелите и любовниците си, преплитайки ги с описанието на епохата. Еверисто умело ни превежда през тази симфония на много и различни гласове, без тя да се превръща в какофония. И като че ли всички тези различни гласове ни внушават едно послание - „Англия е съставена от множество „малки Англии“, но същото важи и за Европа, а и света. Авторката описва стила си като фюжън.
Не се плашете от липсата на точки и главни букви - увличайки се в сюжета на романа, тяхното отсъствие спира да прави впечатление. Изборът на авторката се свързва и с нейната поезия, но отчасти и със съвременната употреба на езика: писането на съобщения и в социалните мрежи без главни букви и точки. По този начин стилът й изглежда оголен и опростен и ни остава време да се задълбочим във всички болезнени теми, с които Бернардин Еваристо ни провокира: от расизма и сексизма до домашното насилие, сложните човешки взимоотношения и вечната нужда на човек да принадлежи. Отживелица ли е тази нужда, трайбализъм ли е, бъдещето на глобализацията ли е, възможно ли е дори в един изключително мултикултурен Лондон много култури да живеят врата до врата, без да се срещнат и разберат, да живеят в паралелни светове. За „Момиче.
Жена, друго“българки във Великобритания казват, че след като са я прочели, са се припознали в много от описаните случаи на дискриминация, няма никакво значение, че не са цветнокожи, отношението към източноевропейците понякога не се различава.
Обезпокоителни са думите на Бернардин Еваристо: „Ние знаем, че ако ние не пишем за себе си, няма кой да го направи“, много тъжно, ако наистина е така, защото именно съвременният глобален свят би трябвало да е оформил читатели, които да са любопитни към чуждата различна гледна точка. Тук авторката ни оставя не само да надникнем в главите на нейните герои, да съпреживеем техните битки, партита и афтърпартита, но също така ни ги показва й как изглеждат в очите на останалите. Нищо не е черно-бяло. В речта по случай споделената и награда с Атууд Еверисто казва: „Има истории, които досега не са представяни в съвременната литература - в този смисъл книгата е революционна.“Откровеността й напомня откровеността на Чимаманда Нгози Адичи в романа й „Американа“.