От „Руския кълвач“до украинския сокол
Артистът Федир Александрович за филма си за Чернобил, бягството от войната и изложбата в София
Федир Алексан- дрович бяга от Киев със съпругата си Ирина и сина им Игор пет дена преди Русия да нападне Украйна. „Чувахме, че се говори за война, и въпреки че на много хора не им се вярваше, след като видях, че посолствата на чуждите страни се изнасят от Киев, реших, че и ние трябва да се спасяваме.“Именно Федир предупреждава от години, че Русия има имперски амбиции и подготвя трета световна война. С тези опасения се включва като говорител по време на Евромайдана през 2014 г. в Киев, предупрежденията си изказва и във филма за
неговите разследвания в Чернобил „Руски кълвач“(Russian Woodpecker). Като че събеседниците му тогава не приемат съвсем насериозно неговата прогноза, но филмът е приет повече от сериозно: Russian Woodpecker печели награда на американския фестивал Sundance през 2015 г. и основната награда на фестивала на биографичните филми в Болоня.
Срещам се с Федир Александрович на петдесетия ден от началото на войната: „Не ми трябваше повече подканяне, съвсем ясно ми беше какво се задава.“Той и Ирина оставят кучетата си при майка му, която живее в Чернихив и не може
да го напусне, защото се грижи за възрастната му баба с деменция. Озоваването им в България се дължи на смесица от хубави спомени - баща му, Андрей Александрович, известен художник и карикатурист, е гостувал с изложбите си в Музея на хумора в Габрово, но и на съвсем практични изисквания - според бързото проучване на семейството у нас не се изискват ваксини срещу коронавирус.
В София намират радушен прием в лицето на Социалния цирк Mini Art Fest и Гео Калев и Галина Ройбек. Те участват в мрежа от артисти по цял свят, които веднага са се заели да помагат на своите украински колеги бежанци. Федир и Ирина са поканени в пространството на Mini Art Fest за арт резиденция. Контрастът между красивата гледка към Витоша, която се разкрива пред тях, и ужасите, през които в момента минават близките им в родината, ги провокира да рисуват. С Федир разговаряме в голямото светло помещение, където вече са изложени най-новите му произведения „Вулкан Витоша“.
Слънцето грее и е невероятно, че само на няколкостотин километра от нас майка му и баба му живеят с постоянен страх за му в София „Вулкан Витоша“в Mini art център идват над 50 души и голяма част от картините бързо се разпродават. „Пристигайки от Украйна, аз се влюбих в тази планина и я нарисувах, опитвайки се да предам любовта си на софиянци. Знам, че не е истински вулкан, но в днешно време всеки живее върху вулкан“, казва Федир. На въпроса ми какъв е неговият личен вулкан, който не му дава мира, той казва, че това е Русия.
Дядо му и двете му прабаби са били изпратени в ГУЛаг. Братът на баба му Вера Ягодавска, която и днес живее под обстрел в Украйна, е бил разстрелян от съветски партизани. Детството на Федир е белязано от „братската руска любов“- по време на аварията в Чернобил през 1986 г. ръководството на СССР не предупреждава украинците какво се е случило и ги оставя изложени на фаталната радиация. От атомната електроцентрала се носел „красив“облак с наситен ягодов цвят, хората отишли на близкия мост да го наблюдават по-добре и се изложили допълнително на опасност. „Когато все пак се разбра, много родители искат да отпратят децата от Киев, за да ги предпазят, мен ме изпратиха в сиропиталище в провинцията за няколко месеца, но там изпитах такъв шок, че майка ми и баща ми никога няма да се върнат, бях само на 4 години, това е сериозно събитие в детството ми, което мисля, че ме промени завинаги“, спомня си Федир. Впоследствие лекарите откриват натрупана радиоактивност в костите на детето и се налага да го лекуват с хормони. „Както разбирате, за мен, както и за всички украинци, Чернобил е свързан с огромна травма, затова исках да направя пърформанс за него в Академията по изкуства.“Разследването му около пърформанса прераства в цял документален филм - “Руският кълвач“. Важно е уточнението, което и самият той прави - „аз съм артист и гражданин, не журналист или учен, „разследване“е условно казано. Филмът се превръща в неговата терапия - изследване на най-големите му детски страхове и опит да се освободи от тях - „това е моята поетична интерпретация“.
Във филма е интервюирана украинската историчка Наталия Барановская, която след разпадането на СССР се е опитала да открие архивите от Чернобил, но всичко е било унищожено. Няма останали архивни документи, въпреки че заедно с Фукушима това е най-тежката ядрена авария в света - по така нареченото „ниво 7“според международната скала. Все пак учени и историци от цял свят правят анализи и тествания вече десетилетия и изводът им е, че причина за аварията е комбинация от процедурни нарушения и конструкционни недостатъци на реактора. Лошата комуникация между операторите и служителите, които отговарят за безопасността, също допринася. Макар това да е заключението на Международната агенция за атомна енергия (IAEA), не съществува официална позиция на Русия. „Това, което ме вбесява и днес, е, че 36 години по-късно така и няма официално обяснение какво е причинило аварията, която беляза цялото ни поколение“, казва Федир. След това артистът бързо сменя темата с виц за руския кораб „Москва“, който беше потопен в деня на срещата ни. Дългият смях, който съпровожда вицовете, които разказва, изглежда, е неговият начин да съхрани разсъдъка си и усещането за нормалност в тези тежки времена.
Връщам го няколко години назад към решението му да започне да се рови в причини