Нашата съвременност е белязана от голямо разделение
R
писател
ГГеорги Тенев иска да ни отведе на пътуване, в което ще ни разкаже за най-големите си страхове. "Това е книга за Апокалипсиса", казва откровено писателят, драматург и режисьор за най-новия си роман "Атлантически експрес".
Антиутопията от малко над 200 страница ни вкарва в свят, в който валутата е "евродолар", токът спира ("Руснаците, газопроводът, ясно ти е"), а докъде е пропаднал светът авторът изследва през образа на журналиста Радо, който някога е проследил "последния мъчителен опит да се отложи разривът, да се спаси старата Европа" и "краха на последните илюзии". В света на "Атлантически експрес" нищо от стария свят няма значение: "Пътят го води на Запад, Изтокът вече за никого нищо не значи. Нищо освен зло и страдание."
Книгата е част от един изключително активен период за Тенев, който през последните години написа романите "Резиденцията" (2020), "Балкански ритуал" (2019), сборника "Жената на писателя" (2017), а междувременно представи и фокусирания върху фотографа Симон Варсано документален филм "Варсано срещу страха" (2018).
Новият роман ще бъде представен в София на 27 юни в кино Cabana.
„Атлантически експрес“създава много асоциации със съвремието и дори най-актуалните новини. При положение че сте го започнали преди шест години, имаше ли събитие, което ви накара да мислите в посока на този сюжет?
Краят на света винаги предстои - това е ясно. И понеже Краят е нещо насъщно, ние свикваме с него. Знанието за Апокалипсиса се превръща във форма на незнание. Амнезия. Една от амнезиите на съвременна Европа е апатията спрямо мира. Той е пасивна ценност.
Събитията напоследък ни припомниха колко трошлив, дори илюзорен е мирът. И няма значение какъв точно е ударът, който се стоварва върху уж мирния и невинен свят. Може да е върлуващата болест или държавническата лудост, или просто безсърдечното алчно плячкосване на пазарите и суровините. Катастрофата се случва пред очите ни, без да я забелязваме, защото това е състоянието на амнезия, уж-незнание за края на света. А този край е реален.
„Атлантически експрес“е научнофантастичен трилър за края на света - именно като научно доказано събитие, но и като лично преживяване на няколко герои. Постарал съм се в този сюжет да се пресекат и множество философски линии, които темата за края на света съдържа в себе си.
Щом питате за асоциация с конкретни събития, ето нещо, което ме занимава от години. Преди то стоеше като екзотична тема, но напоследък вече е в центъра на най-актуалното. Защото е в сърцевината на войната. Става дума за фашизма и нацизма. Хитлер е действаща тема в „Атлантически експрес“, една активна задкулисна „сянка“.
Освен това и екологичната тема е във фокус. Под екология разбирам далеч повече от чистота на въздуха и почвата. За мен екологичното е синоним на родолюбие - значи да си свързан с това, в което си се родил. Да опазваш завареното, за да е в качествен вид и да го завари по подобен начин човекът след теб. Затова и името на един от героите в книгата, носител на тези идеи, е почер
пено от моето детство и родно място: Гуру Нансен е рицар на науката, химик, жертвоготовен човек, който споделя тайните, на които е станал свидетел. Като гениален химик Нансен е прозрял необратимостта на индустриалните процеси превръщането на човека от потребител в суровина.
Имаше ли по-особени предизвикателства в това да пишете в жанра на антиутопията? Съобразявахте ли се с повече правила или намерихте повече творческа свобода в процеса?
За мен винаги има само едно правило - да бъде интересно. В изкуството няма други грехове освен да си скучен. „Атлантически експрес“е високотехнологичен трилър, от една страна, и антиутопия, философски кошмар за рестартирането на света. Тези жанрови рамки са ми много удобни и приятни.
В жанра на тотално създадената реалност, в един метареализъм, там по задължение трябва да се движиш, без спиране. Нужно е да правиш активни движения и да взимаш оригинални решения - защото светът се гарантира всеки миг, и то от авторовото въображение.
Несигурността в страната в политически план отразява ли се понякога на мотивацията ви да пишете?
Разбира се, защото всяка книга е част от моя живот, а той е част от времето, в което съществуваме с вас, всички заедно. Някои хора ме питат: „Как можеш да измисляш толкова брутални и кошмарни сюжети?“Аз пък казвам, че житейският сюжет за мен поне е по-брутален.
Наблюдавам феноменалния цинизъм в обществения ни живот, тази приспособимост към всеки компромис - не са ли те първа стъпка към кошмара на едно необратимо бъдеще? И не говорим за литературно бъдеще, описано от мен или от друг, а за реално бъдеще, в което сюжети далеч по-невероятни от тези в „Атлантически експрес“ще станат възможни.
Преди години писателят, режисьор и драматург Иван Станев направи някои културно-антропологически прогнози, които ми се струваха мрачни и прекалени. Днес те са телевизионна реалност.
В един момент от новия роман пишете: „Ако искаш да се умъртвиш, най-добре е да живееш в компанията на други мъртви.“Как се пазите да не попаднете сред „мъртви“?
Това може да бъде разбирано по различни начини. Като притча. Смъртта не е само фактът на физическия не-живот. Тя опитва да пусне пипала и по-рано, в самото „живо време“.
Как? Като отчуждава живите хора един от друг. Нашата съвременност е белязана от голямо разделение. Отсичане на частите на социалното тяло една от друга. Главата от тялото особено. Ако говорим за хората на интелектуалните науки и професии, за артистичния свят и творците, ще видим колко объркани са те - с кого да се свържат, на кого да говорят, за кого създават идеи и творби, от кого да търсят своята легитимност на „интелигенция“? Тук не говоря само за непрестижността на този вид труд, не говоря за девалвацията на образованието и пр. Тези неща са очевидни. Но има и нещо по-дълбоко.
Има криза на вярата. Хората на интелектуалните занимания някак не са непременно хора на вярата. Не е нужно да говорим дори за религия, но в понятието за „духовност“не се предполага вече задължително „дух“, а още по-малко „душа“.
Другият е все по-далеч, колкото по-близко е (уж) в реалността на социалните мрежи... А без такава вътрешна, топла и доверителна връзка общуването между хората със слово остава умозрително, формално, лесно се впримчва в користи и зависимости. Няма общност без духовно общуване. Словото без ценностите на духа също е просто „реч“.
Това се вижда ясно в ежедневието ни. Опростяването на обществения разговор, наглостта на елитите и цинизмът им, с който газят елементарното право - тези неща довеждат до крайно омерзение искрените сърца на младите. В тази ситуация е невъзможно да се поддържат авторитети - на учителя, на училището, на поета, на поезията.
Знанието заради самото знание, красотата заради самата красота, високото измерение, естетиката - тези неща са летливи, смешни, ненужни в света на оголената реална борба за жизнено пространство и власт. Но примирението и подчинението под „закона на реалностите“води рано или късно до диктатурата на природния закон - правото на по-силния. А оттам - и правото на смъртта, която винаги е по-силна.
Само идеалното, духът, може да се противопостави на смъртта. За щастие в някакъв пласт на нашата култура това „идеално“е записано, кодирано е и кодът работи. Да, и за щастие има нещо живо и това е народът ни, той все още е жив като обществен организъм.
Не може да се каже същото за връзката на интелигенцията с останалите хора от този народ. Самоумъртвяването на т.нар. интелектуален елит идва с нарастващото презрение, което умственият елит развива спрямо физическия труд и хората на този вид труд. Принизяването на културата, пошлостта на забавленията, скандалното опростачване на отношенията - тези реалности не могат да бъдат преглътнати, нито има смисъл да се лъжем за тях, но това не е повод за интелигенцията да се гнуси от народа си. Напротив, културната катастрофа отваря важен хоризонт за работа на хората на словото.
Интервюто взе Светослав Тодоров