Апокалипсисът е процес, след него винаги има още

На 12 януари в голямата зала на „Топлоцентрала“за първи път се игра представлението „И всички животни крещят“. Режисьор е Марий Росен, а текстът е на австрийския драматург Томас Кьок, който беше специален гост на премиерата. Пиесата е позната на част от публиката от сценично четене, режисирано от Василена Радева в рамките на фестивала за нова драматургия New Stages Southeast и платформата „ПроТекст“. Сега „реквиемът — манифест на изчезването“, както самият Кьок определя текста си, звучи отново в превода на Гергана Димитрова, но този път разгърнат в цялостна постановка. Пълното заглавие на пиесата е „И всички животни крещят: И това заглавие вече не може да спаси света“, а като подзаглавие стои песента на „Пиксис“Monkey Gone to Heaven. Според автора песента е дала началото, създала е балон, своеобразно пространство, в което се е родил и самият текст. Кьок твърди, че процесът е бил подобен на изригване и не си е представял ясно сцената, сякаш е чул езика, думите и си е представил хора, които пеят и омагьосват. В тази посока са и досегашните постановки в Германия — редом с големи оперни произведения на големи сцени и със съответен на амбициозната тема мащаб.

За подхода на българския екип на представлението разговаряхме с Марий Росен в навечерието на премиерата.

Първоначално сте отхвърлили поканата на Гьоте-институт поради прекомерна заетост. Какво ви накара все пак да приемете след време?

Този текст направи някаква връзка с мен и не ме остави. Отказах текста, но това не значеше, че той се е отказал от мен. Мозъкът ми вече беше започнал да работи около него. А започне ли този процес, всеки отказ е подобен на гилотиниране. И накрая реших, че ще е по-разумно да му дам шанс. И поисках много неща, които Гьоте-институт подкрепиха — голям екип, много сътрудници, благодаря им.

Текстът е специфичен, изчезналите животински видове говорят повече манифестно, отколкото драматично. Как го „опитомихте“?

Осъзнах, че искам да има перформативност. Извърших своеобразно деконструиране и последващо реконструиране. Избрах да работя с Александър Митрев, Деница Даринова и Ани Вълчанова, защото знаех, че ще

режисьор могат да понесат подобен текст. Александър Митрев е гръбнакът на цялото нещо, без който не бих могъл да се справя.

Как очаквате българските зрители да реагират на темата за изчезващите видове и политическите ù измерения? На мен ми се струва, че няма как откликът да е като този на немскоезичната публика например.

Надявам се, че 93-мата души на представление, които са избрали да дойдат, ще имат някаква връзка с темата. Може и да нямат. Защото усещането за емпатия се появява, когато видът изчезва пред тебе. Когато се е случило някъде отвъд океана и някъде в миналото, изчезването на вида е просто факт. А човек не изпитва емпатия към факти. И затова тук използваме връзката с кучето и неговия собственик. Първоначалната ми идея беше да влязат всякакви животни. Бях започнал да събирам змии, зайци и т.н. Но реших, че най-топлата връзка, която човек е развил, е с кучето. Най-добрият приятел

на човека, извинявам се за клишето.

Изчезването сякаш е не само екологична тема?

Ако темата за изчезващите видове е вълнуваща, то е, защото е и тема за изчезващия човек, за апокалиптичното състояние на Земята в някакъв смисъл. За преображението, което не можем да усетим, защото работим с къса времева линия. За да имаш такъв огромен хоризонт, трябва да си древно същество. Затова избрах да работя с церемониални същества. В представлението Александър Митрев, Деница Даринова и Ани Вълчанова са уголемени същества, с по-широк времеви и пространствен поглед, така че да могат да коментират. А това не е чуждо на земните религии. Церемониите действат като лупа, доколкото се занимават със същественото, с важното. И неслучайно Томас Кьок определя текста си като реквием — реквиемът е тъкмо церемония, свързана със смъртта.

Макар самият Томас Кьок да не харес

ва дидактичното отношение, често призиви като неговия — да се вгледаме в унищожаването на биоразнообразието, се движат по опасно тънките и условни граници между вина и отговорност, действие и бездействие. Какво е вашето отношение към дидактичността?

Моят опит е с театралния образ, с него работя. Може би, ако се отстраня, след време ще видя дидактичността. Но по-скоро съм се стремил да я вложа в церемониална тържественост. Церемонията е много театрално действие, а това омекотява дидактиката. Съзнавам, че ми беше необходимо към финала на представлението редицата церемониалмайстори да се събере и да се изправи срещу публиката. В този смисъл не се плаша от дидактиката, просто ми се струва, че тя работи по-скоро с ума. Докато аз работя със сетива, с емоции. Ако зрителят се отдаде, ако ни остави да му влияем, има шанс. Ако обаче реши да се противопоставя вътрешно на случващото се, сигурно ще се прозява и ще иска да си ходи. И затова първата част на спектакъла се стреми да омагьосва. Всяка церемония изисква постъпателно влизане — да се запалят свещите, да се запали кандилото, да се замъгли, да зазвучи орган. Прилагаме такова омагьосване, но все пак с ирония.

Дори и в началото публиката всъщност не е точно загърбена, актьорите ни гледат, виждат ни на екрана дори в по-голям детайл, отколкото биха могли иначе.

Съвременните хора правим нещо подобно почти денонощно. Вперили сме поглед в телефоните си и гледаме снимките, които сме си направили. Приближаваме, уголемяваме, тази снимка я изтриваме Това може би вече е по-естественото гледане, самогледане, оглеждане, отколкото да застанем един срещу друг, очи в очи на пейка до „Топлоцентрала“.

Актьорите в „И всички животни крещят“действително изпълняват сложен ритуал, в който всеки жест е натоварен със смисъл и функция.

Текстът е поетичен, дори графично е центриран в средата на страницата. На места има само по дума на ред, фразите умишлено са счупени смислово. Държах да запазим този счупен ритъм. Той придава извънежедневно звучене, в което очакваш изрече... нието. Едно такова спиране в неочакван момент те кара да се огледаш, буквално като куче да наостриш уши. И актьорите успяха да овладеят това чудо.

Разкажете за „дèцата“, те са ваши студенти в бакалавърската програма „Театър НБУ“, нали така?

Дèцата са прекрасни, защото трябва да създадат колективен образ. Миличките, добре че са още невинни душици, не знам какво би се случило, ако подложа на това някои професионални артисти. Те тичат, излизат навън, без значение какво е времето. Ужасно много тичат. А това с дèцата като обръщение всъщност идва от Юлия Огнянова, светла ѝ памет, един от моите преподаватели. Чак не мога да повярвам, че съм в ситуацията да съм бил дèте и сега да бъда голям родител на много деца. Избрах девет деца, за които знам, че могат да понесат всички натоварвания — да пеят, да танцуват, да скачат. Всичко, каквото трябва, го правят 1000%.

Хорът на дèцата изпълнява популярната песен, дала подзаглавието на текста на Кьок. Как подходихте към нея?

От песента на Pixies използваме само текста. Харесвам песента, но ми се искаше да създам изцяло света на представлението от А до Я. Исках представлението да създаде собствена аура, церемонията да има собствени правила.

Екранът, както и цялостната сценография са поверени на Михаела Добрева и Борис Далчев от творчески колектив „Съпромат“. Как работихте с тях?

За втори път работим със Борис и Михаела и е изключително приятно. Нито един художествен жест не е случаен, всеки жест е важен. В последните години за мен явно е особено важно да работя на празна сцена. Следователно всяко нещо, което влезе на сцената, е знак, т.е. смисъл и е концепция. И с тях това е интересен процес. Но освен всичко друго те гонят максимално осъществяване на намерението. Това е особено важно за мен, принципно съм изключително контролиращ. И към артистите, и към всякаква среда.

А как се справяте със собствената си взискателност по време на самия процес? Успявате ли да я овладеете?

На изкуството това му е големият казус — една картина да нарисуваш, материята се съпротивлява. Всичко се съпротивлява и когато правиш театър. Всичко. Психиката на хората, с които работиш, дали те те разбират докрай и така нататък. Няма момент да ти е спокойно. Нито един. Точно си кажеш „Е, тази сцена стана, слава на Бога“, хубаво. На следващия ден виждаш какво е станало и това, това, това и това, и това не е добре, не е решено, и тука не върви, и вие тука, ако направите грешка... Не знам доволен артист. Аз лично съм винаги недоволен, когато става въпрос за представление. Не виждам онова, което се получило, все гледам в онова, което не е било добре. И актьорите си ме знаят.

Всъщност досега правили ли сте толкова физическо представление, толкова танцово?

Досега не съм правил толкова физическо нещо. Снощи си мислех, аз танцов театър ли правя? И то с толкова много хора? Но за една церемония това е важно. Телата и пространството, които говорят като знак. Затова, може би, желанието ми да избера да работя с хореограф, който да ми партнира. Та не знам дали е танцово представление.

Песни, танци, актьори, животни... Как се управлява и съгласува всичко това?

Напълно съм наясно как искам да изглежда визуално. За силното светлинно-звуково въздействие е нужна прецизност и сериозна материална база. Всички трябва да бъдат верни, предани на това, което правят. Образците на западния или световния театър, на които се възхищаваме, са плод на работа, която изисква прецизността на целия екип. Затова много си обичам техническите екипи и винаги се старая представлението да е и тяхно, а не поредното, което трябва да светнат. Да, всъщност това е изкуството на театъра — изисква много хора, които да са въвлечени.

Освен да завършим с апокалиптично обещание...

Апокалипсисът е процес, а не краен резултат. След него винаги има още. Може би и динозаврите са си мислили като нас, че всичко е наред. Не знам. Нашият край, слава богу, не е край.

Интервюто взе Надежда Московска

„Темата за изчезващите видове е вълнуваща, защото е и тема за изчезващия човек.“