Досю Амуджев и пътят от музиката до реставрацията на книги
→Досю За възраждането на един умиращ занаят, в който се използват все повече нови технологии
МАмуджев
в ателието си Меломаните свързват името на Досю Амуджев с музикална ерудиция, защото неговият разпознаваем, школуван глас години наред говори за джаз, фънк или фюжън в ефира на RFI, Jazz FM и радио „Нова“. Със сигурност няма почитател на винили, който да не е чувал увлекателните му разкази в „Дюкян Меломан“, свързани с някоя група или албум. И въпреки че казва, че никога не е искал да става диджей, той беше именно такъв и допринесе за разнообразието от селекции в българските клубове през 90-те. Заедно с Funkusion (Ангел) и диджей Ото разработиха проекта си Groovy Sessions. Но през последните години Досю сякаш изчезна и докато музикалните фенове тънат в догадки къде ли по света се намира, той всъщност работи усърдно в ателието си, в сърцето на София.
Днес Досю Амуджев се занимава с реставрация на книги. Скрита сред инструментите го наблюдава зеленооката му котка Маца, а различните видове кожа за корици и всевъзможни хартии носят творческа тръпка - все едно всеки момент нещо ново, красиво и елегантно ще бъде завършено.
„Не е толкова различно, колкото ви се струва, пак разказвам истории, но чрез шрифтовете, надписите, избора на хартия, кожа.“Въпреки че през последните десетилетия се е занимавал предимно с музикална критика, това, което го е вълнувало винаги като колекционер, е литературната критика - от съвременните списания като „Ах, Мария“до началото: „Мисъл“(1892 - 1907 г.) и „Златорог“(1920 - 1943). „Страстен читател съм, което е логично, сега съм на 52 години - от поколението, което гледаше само Първа програма и тя наистина свършваше в 11 часа, както се пее в песента, и след това не ни оставаше нищо друго, освен да четем.“
В желанието си да съхрани книгите си, но библиотеката му да е издържана естетически, започва да търси книговезци. Когато пита антикварите дали познават някого, който може да му подвърже няколко броя на списание „Златорог“, те се изсмиват и му поръчват, ако намери някого, да им се обади. „Тогава си казах: колко пък да е трудно да се направи една корица“, спомня си Досю Амуджев.
Оказва се, че занаятът не само е изключително сложен, но е и умиращ: отнема му година и половина да намери човек, който да го учи, след това шест месеца се пазари с един от последните книговезци, за да го убеди, че ще е сериозен ученик.
„Той беше много способен, но уменията му се ограничаваха до основите, не се интересуваше от естетическата страна на нещата“, казва Амуджев.
Още с идването на социализма в България, когато всичко става държавно, се ликвидират частните работилници, ателиета, книговезници, голяма част от възрастните майстори си заминават, тези, които идват след тях, запазват само базовата част на занаята - най-простите манипулации, които са нужни, за да се подвърже една книга. „Много от изданията, които ми даваха, имаха скъсани вътрешни страници, грешно залепени части, тогава разбрах, че това вече не е проблем за книговезец, а за реставратор.“
Досю Амуджев осъзнава, че му е нужно много повече и иска да се задълбочи, затова на 45 години решава да кандидатства в
Художествената академия, започва да ходи на уроци по рисуване и за негова изненада го приемат. „Колегите ми студенти бяха на по 18 години и биха могли да са ми деца, но това не ме притесняваше“, казва Амуджев. Още в началото заявява целта си на преподавателите, а тя е да стане реставратор на книги. Освен очакваните културология и история тази специалност изисква и немалко познаване на химия и физика. И след шест години усилена работа в много разнообразни научни направления успява да защити дипломната си работа. Той е единственият реставратор на книги, който завършва НХА през последните 20 години, повечето студенти предпочитат кавалетна живопис или реставрация на икони. Доцент Белишки, директорът на кате
↑Досю
реставрира книга
→Книга, в която са събрани всички шрифтове и клишета, ползвани от Освобождението до 1944 г. в България
дра „Реставрация“, специално е издирвал хора, които имат желание да се занимават с хартия.
Досю Амуджев прави рязък завой в кариерата си, макар че той не го възприема по този начин, а по-скоро като съвсем естествено продължение на задълбочаващите му се интереси като букинист. „А и бях започнал да се изчерпвам като радиоводещ или да ми омръзва“, казва Амуджев. Една от любимите му фрази на Ицо Хазарта е: „България не ме обича, а пък аз съм ебаси пича.“Според него, когато някой започне да се оплаква колко много знае, но никой не оценява труда му, е време да осъзнае, че не е ценен за пазара и просто трябва да се преквалифицира или да продължава да учи.
Именно това се случва, изгражда си име сред колекционерите на книги и днес не може да смогне на поръчките. Един от актуалните му проекти е списание от 1847 г., на което трябва да отлепи форзаца (лист, който свързва блока страници на тялото), да изчисти лепилото от гърба, да го укрепи с канапи, да изработи корица от зелена кожа. И това е само началото - от книга, в която са изрисувани всички шрифтове и клишета (печатни форми с релефно изображение), ползвани от Освобождението до 1944 г. в България, той сканира и обработва необходимите му букви, поръчва ги на фирма в Англия, които да му изработят
метални орнаменти. У нас голяма част от материалите ги няма, а тези, които ги има, са много скъпи.
„С навлизането на офсета голяма част от оловните букви са претопени, в момента издирвам под дърво и камък хора, които по някаква причина са ги запазили“, казва Досю Амуджев. Именно тези редки букви, смес от калай, антимон и олово, се нагряват и с един инструмент, наречен компас, се използват, за да се реставрират стари надписи. Тънкостта е в това да се уцели точната температура, за да не се стопят, западноевропейските печатари са използвали месингови и са имали по-малки трудности.
Въпреки че изданието е много ценно, през последните години работи върху много други с антикварна и колекционерска стойност и се е научил да се абстрахира, за да не му влияе напрежението, че всяко негово движение е изключително важно: „Може да е от 806, може да е от 1806 г., не мисля за това, концентрирам се върху обекта и неговата консервация - да го запазя с минимална намеса.“За спокойствието му помага и музиката - слуша през цялото време музикални подкасти или независимата радиостанция Totally Wired Radio. „Те правят предаванията по начина, който аз обичам - субективното мнение на радиоводещия и така изчезва анонимността на звука.“
Докато подвързва издание на църковни песнопения от манастира в Атон, слуша класическа музика, изпълнения на пиано на украинката Валентина Лисица или Елени Каиндру, която композира музиката за филмите на Тео Ангелополус. Днес в ателието си пак е на гръцка вълна, защото следващата седмица ще е на семинар в славяно-византийски институт „Проф. Иван Дуйчев“. Именно там кара два летни стажа, магистратурата в НХА също я прави в института, защото книгата „Описание на светите места в Йерусалим“от 1769 г. на Христофор Жефарович, по която работи, е тяхна собственост. Обучението следващите седмици ще води реставратор от Атина, който притежава изключително ценен опит. Досю Амуджев не се плаши постоянно да се образова, напротив, продължава с докторантура в реставрацията, а междувременно е доволен, че има ежедневни предизвикателства.
„Книгата се превръща в част от интериора и все по-рядко е източник на информация“, казва Досю Амуджев и си признава, че при него идват два типа хора - едните искат да имат добре изглеждащо издание, за да го показват като нещо ценно на рафтовете в библиотеката си, което е видно от желанието им да се подвържат много броеве или томове наведнъж. Другите му клиенти, които наистина ще четат книгите, знаят, че подобен
тип подвързване не е удобно и е по-добре томовете да са отделно.
Без значение с какъв замисъл идват поръчките за реставрация, Амуджев винаги дава едни и същи съвети за съхранение. Ако нямаме място за голяма библиотека и се каним да складираме книги в мазета и тавани, по-добре да ги продадем или подарим. „Аз още се боря със себе си, всяка седмица с жена ми махаме книги, които преценяваме, че няма да прочетем повече“, казва реставраторът. Той обяснява - големите температурни амплитуди ги скапват, прахта също - редно е да се чистят през няколко месеца с прахосмукачка и да се пазят от пряка слънчева светлина. За едно нещо е категоричен - видите ли мухъл, изхвърляйте изданията. Благодарение на съвременните технологии като камера „аноксия“мухълът може да бъде спрян да се разпространява, но не и да се изчисти. Преди да се появи тази технология, книгите е трябвало да се топят в токсични химикали.
Все пак има книги, с които никога не би се разделил, въпреки лошата полиграфия през 70-те и 80-те. Например „Джаз, история, теория, практика“на Янош Гонда. В момента я чете синът му и не би я продал. Именно на него днес Досю Амуджев е оставил и цялата си фонотека. А кой знае, някой ден може да предаде и новия си занаят и така да е сигурен, че реставрирането на книги няма да изчезне.