Сюзан Зонтаг черно на бяло
→ Сборникът с есета „За фотографията“излиза отново на български, предстои публикуването и на други нейни произведения
ААко често поставяте под въпрос нуждата да споделяте нещо от живота си онлайн и се питате дали интензивността на новините, видеата, сторитата и снимките не ви прави по-равнодушни, отколкото развълнувани, то американската писателка Сюзан Зонтаг (1933 - 2004) има някои отговори за вас. Въпреки че есеистичната ѝ книга „За фотографията“е писана далеч преди дигиталните камери и социалните мрежи, тя предвижда голяма част от публичните дискусии около бъдещето на визуалното, обмена на информация, бъдещето на медиите, гражданското участие в развитието или деконструирирането им.
Въпреки че „фотографията често се приема като инструмент на познанието“, според Зонтаг има един по-екзистенциален слой в бума на визуалното: „фотоапаратите промениха самото виждане, като издигнаха идеята, че трябва да гледаме заради самото виждане“.
Изданието от 1977 г. всъщност не е единен труд, а сборник от есетата, които американската интелектуалка пише за The New York Review of Books между 1973 и 1977 г. Това е десетилетие, в което снимането преминава през големи промени - цветните филми и полароидите навлизат по-масово, достъпността до технологията става все по-лесна. Това кара Зонтаг да погледне към фотографията като „нов визуален код“, „акт на намеса“, „безгранична техника за присвояване на обективния свят“. И както тогава, така и сега анализите ѝ са последвани от противоречиви отзиви. В самия процес на документиране на света около нас тя вижда „нещо хищно“: „Да снимаш хората е все едно да упражняваш насилие върху
тях - като ги виждаш така, както те самите никога не могат да се опознаят. То превръща хората в обекти, които могат да бъдат символно притежавани“, пише Зонтаг. Описва фотоапарата като „злокобна метафора“и „фантазно устройство“, което подобно на оръжието и колите „води до наркотична пристрастеност“, до „още по-задръстен от образи свят“.
До голяма степен Зонтаг вижда затрупването с образи като притъпяващо емпатията, любопитството и дълбокото разбиране: „Снимките предизвикват съчувствие не повече, отколкото го задушават; те не допускат близкото вълнение.“
„Макар че книгата е озаглавена „За фотографията“, всъщност тя се занимава с хората. С всички нас, които обитаваме вселената от образи“, казва доц. д-р Катерина Гаджева и описва труда на Зонтаг като своеобразен наръчник с ценни съвети за това как да се научим да живеем с фотографията, без да ѝ позволяваме да ни променя.
„Защото противно на масовото убеждение, че снимането е приятно занимание, с което са свързани най-щастливите мигове от живота ни, в действителност тя събужда потискани страсти и желания, изважда наяве тъмни пластове, скрити дълбоко във всеки от нас. Онова, за което Зонтаг ни предупреждава, е, че образите не ни правят съпричастни нито към радостта, нито към тъгата на другите, а тъкмо обратното, те притъпяват сетивата ни, анестезират“, добавя Гаджева.
Как изглеждат идеите на Зонтаг днес от ъгъла на фотограф, който се занимава именно с помрачните импулси и аспекти на визуалното и човешкото?
„Важен момент в разбирането на Зонтаг е, че тази книга излиза, когато хората изконно приемат всичко снимано за истина, а тя казва, че не, не всичко документирано е цяла
та истината и манипулативността всъщност съпътства цялата история на фотографията“, казва визуалният артист Владислав Лепоев, познат найдобре в Instagram като Ramble Rattle. Той е отдаден на аналогови и алтернативни подходи в областта на фотографията с екипа на RadLab. Автор е и на няколко визуални печатни издания, в които снимките му влизат винаги в по-голям контекст: градът, младостта, подсъзнанието.
Той прочита книгата, когато започва да снима по-активно, под влиянието на всички около него, които често реферират към нея и го упътват кой на пазара на „Славейков“я има. Тръгва си с тогавашното издание и „Camera Lucida“на Ролан Барт, а покрай тези текстове той открива и автори, които проучва по-късно. „Прави и впечатление, че тя вижда голяма стойност в непреднамереното, аматьорското снимане, същевременно никой от теоретиците не взима художествената фотография насериозно.“
Според него Зонтаг добре е уловила и двойствената природа в акта на снимане: ако подхождаш с ясна цел да уловиш нещо, вероятно няма да успееш, ако знаеш твърде много, губиш от непосредствеността, да можеш да сменяш позициите между наивизъм и майсторство.
„Виждам това в начина, по който архивът на Magnum вече стои някак преднамерен, а ежедневието, което улавя Брасай
преди век, като много по-автентичен документ на времето.“Като че ли в доказателство за това, все повече са му интересни „напълно самобитни и изумителни кадри, които хората споделят на story“, отколкото работата на професионалисти. „Като че ли правим пълен обратен завой, в който хората не улавят момента, а искат да излязат за малко от този постоянен свят“, казва Лепоев.
Идеите на Зонтаг директно вдъхновяват провокативните проекти на германския колекционер Йоахим Шмид, който в края на миналата година показа в София своите тематични книги от намерена фотография, подчинени на концепцията за „рециклиране“на визуалното около нас. Тогава пред „Капитал“той каза, че „когато говорим за войни, избори или въобще ключови събития в политиката и обществения живот, стигаме обратно до разбирането, че който управлява потока на информация, езика и изображенията, които виждаме, той контролира мненията“.
Засяга се и влиянието на масовия туризъм върху снимането, фактор, който е основна част от работата на също гостувалия у нас Мартин Пар. През 2020 г. той също отбеляза, че динамиката води до известно равнодушие: „В ерата на Instagram и този обмен на изображения всичко минава и трудно може да се намери еквивалент на това, което преди е шокирало.“
При Зонтаг фотоапаратът и все по-голямото му масовизиране е почти като падналия от небето черен монолит в началото на филма „2001: Космическа одисея“на Кубрик. Нещо, което провокира към креативност и откривателство, но и притежава тайнственост, опасност.
Освен „За фотографията“издателство „Лист“планира скоро да върне в книжарниците още няколко от ключовите заглавия в кариерата на Сюзан Зонтаг. В „Болестта като метафора“(1978) Зонтаг анализира как здравните рискове влияят на обществото на фона на собствената си борба с рака. В продължението ѝ „СПИН и неговите метафори“(1988) тя разсъждава върху стигмите, които се разрастват с началото на СПИН епидемията в началото на 80-те години, приемането на болестта като нов вид чума и „милитаризирането“на езика и терминологията, когато става въпрос за извънредна ситуация - нещо, на което бяхме свидетели и по време на ковид пандемията.
„Сюзан Зонтаг не разглежда изкуството, в частност фотографията, и болестта в контекста на времето. Затова не е правилно да търсим актуалност в текстовете ѝ“, казва Гергана Димитрова от издателство „Лист“. Според нея Зонтаг се фокусира върху нещо по-безвременно: „Тя търси връзката на тези теми с хората и как те ги възприемат, как променят живота им и се отразяват на отношението им към света и най-близките до тях. Тя като че ли предвижда и появата на дигиталната фотография, и опита на видеото да замести снимките, и пандемията.“
В България познаваме Зонтаг изцяло като есеист, нещо, което може би ще се промени с настоящата поредица. За първи път на български ще бъде издаден романът In America (1999), награден с Националната литературна награда на САЩ.