K | ОТКЪДЕ ТРЯБВА ДА ДОЙДАТ НОВИ ПАРИ ДО 2030 Г.

сравнително малко пари, разделен на много сделки.

Това беше моделът, който проработи при първите фондове на Eleven и LAUNCHub. Тяхната цел бе да инвестират по-малко пари в много компании и по този начин да дадат начален тласък. Затова и тези два фонда се считат за голям успех, въпреки че от тях в крайна сметка излязоха малко на брой средни по размер компании, а почти всички останали фалираха. Наистина големите фирми се появиха едва при последващите им фондове, които са и значително по-успешни.

Оптимистичната теория на инвестициите с публични пари гласи, че веднъж щом системата заработи, държавното финансиране ще намалее и ще бъде заменено от частни пари, които пък ще дойдат, след като успешни стартъпи, финансирани с публични пари, бъдат продадени. Тази теория е логична, но в нея има и един проблем — институциите, които раздават пари, биха се оказали безсмислени, ако оптимистичната теория се сбъдне. Mоделът с публични пари работи в цяла Европа, включително и в развити пазари като Германия и Франция. Това се случва и в България, където с публични пари се финансират и по-големи фондове за инвестиции в по-зрели дружества в региона. Такива например са Invenio Partners и BlackPeak, които работят с пари от ЕИФ и ЕБВР, но в тях има и значителни суми частен капитал.

Същевременно, макар повечето пари за финансиране на стартъпи да идват по европейска линия, те идват и с много географски ограничения — конкретно, че фондовете не могат да инвестират в компании извън собствената си страна. Всички фонд мениджъри с пари от ФнФ, с които „Капитал“разговаря, казват, че работата им би била значително по-лесна, ако могат да разглеждат и компании от съседни страни. Това обаче би било в разрез с идеята на тези пари и е предвидимо какво би се случило, ако те се отворят и към други държави.

В последните си фондове Eleven и LAUNCHub, които отдавна не инвестират по публичен мандат (макар в тях да има и институционални пари), се превърнаха в регионални фондове. Ивайло Симов, управляващ партньор в Eleven, казва пред „Капитал“, че България продължава да е най-голямата страна в портфолиото на

Рисковият капитал в България порасна за кратко време, но стратегията остана същата.

ФнФ

фонда, но процентът на инвестиции е около една трета. Eleven и LAUNCHub могат да си позволят да бъдат регионални фондове именно защото техните места в екосистемата бяха заети от други у дома — предимно тези към ФнФ.

Тук не е САЩ

ЕИФ

Рисковият капитал като публична политика идва и с много ограничения, които правят работата на фонд мениджърите по-трудна. Александър Терзийски, партньор във фонда NV3 (третият фонд на NEVEQ), който работи с пари от ФнФ, казва, че рисковият капитал в Европа е поне две поколения зад това, което се случва в САЩ. „Ако там си говорим за VC 3.0, в Европа сме 1.0. Когато изключим големите центрове като Берлин, Париж и Лондон, ясно личи, че Европа, дори не България, е много назад с материала“, казва Терзийски.

Заедно с Йордан Зарев, друг партньор в NV3, дават и примери. Ако средната инвестиция на фонд за рисков капитал в САЩ е около 10% от портфейла му, в България дори при фондовете с мандат за по-малко и по-големи сделки става дума за около 5%. Докато идеята в САЩ е да се подкрепят малко на брой компании и след това да се инвестират още пари в отличниците от портфолиото, в Европа доминиращата идея е да се подкрепят повече компании с помалко пари еднократно. Не помага и фактът, че джобовете на американските фондове са несравними с повечето европейски и една

тяхна инвестиция понякога се равнява на цял европейски фонд.

Неразвитите екосистеми водят и до друг проблем. На теория ФнФ и ЕИФ пускат различни финансови инструменти, които трябва да идат в компании, намиращи се в специфичен етап от развитието си. На практика повечето фондове в България гонят сходни компании. Ако питате който и да било от фондовете за стартъпи, включително и по-старите такива, на кой етап инвестират, всички ще ви отговорят с думата „сийд“, т.е. ранен етап. Това, от една страна, е проблем на терминологията, но, от друга, показва и че няма ясно очертани етапи на растеж. Както отбелязва Терзийски, „всеки е сийд в неговата си глава“.

Пример за това е Morningside Hill, фондът, който управляваше най-много пари за стартъпи при миналия инвестиционен период на ФнФ. Още в началото му партньорите от фонда обясниха стратегията си, че няма да бъдат изцяло технологичен фонд, което обяснява разнообразното портфолио. Поважното е, че Morningside Hill трябваше да инвестира в компании във фаза на растеж, т.е. с продукт и пазар за него. Това условие беше изпълнено наполовина — компаниите имаха продукт, но рядко имаха пазар.

Павел Велков, управляващ партньор в Morningside Hill, казва, че компаниите, които отговарят на това определение, рядко имат нужда от рисков капитал, особено когато има ограничения колко голяма може да бъде инвестицията. „Някои от тези, които намерихме и им предложихме инвестиция, ни отказаха. Такива компании имат много повече опции. Те влизат и в категория, в която могат да кандидатстват и за грантове, и за пари от международни институции“, казва Велков.

Той дава и друг пример за ограничение, което сериозно спъва работата на фондовете с публични пари, спрямо практиката на Запад — условието да не се инвестира в компании в т.нар. затруднено положение. Правилото гласи, че всяка компания на над тригодишна възраст, която има общи загуби, надвишаващи половината от внесения капитал, е в затруднено положение. То е създадено, за да се ограничат потенциалните измами, но крайният ефект е, че по този начин отпадат голям брой компании в начална фаза на растеж, които трупат загуби, докато разработват продукта