Не всички имат ADHD, но разбирането му ще е от полза за всички

Трудностите започват да се появяват в училище, защото тогава се променя социалният контекст.

Невронауката няма консенсус, а практиката варира от свръхдиагностициране до неразпознаване на състоянието.

От индивидуален подход в училище, през общностна подкрепа до по-добра среда за всички - ADHD е шанс да обърнем внимание на начина, по който живеем заедно.

ЗЗа ADHD (СДВХ Синдром на дефицит на внимание с хиперактивност) разговаряме с Радост и Георги от Фондация „Невроразнообразие“и с д-р Владимир Сотиров, психиатър.

ADHD e част от спектъра на невроразнообразието или „невронетипичността“- за да я противопоставим на „невротипичните“мозъци, по които е определена нормата. Част от този спектър са още аутизмът, както и дислексия, дисграфия, диспраксия и др. състояния, свързани с различия при функционирането на мозъка. При ADHD е налице дисбаланс в концентрацията, вниманието и контрола върху импулсите.

Радост и Георги са представители на този спектър, запознават се на академия за активисти преди две години, когато Радост се прибира от Великобритания, където е учила и работила като психолог. Георги е програмист и тогава вече е бил диагностициран с ADHD. Поставят началото на група, обединена около идеята за вътреобщностна подкрепа и овластяване - хората с тези състояния да разбират по-добре себе си и да си помагат помежду си. Впоследствие създават и Фондация „Невроразнообразие“с цел да повишат информираността в обществото. Миналата година организират еднодневен форум, на който канят като лектор и д-р Бояна Петкова - автор на блога „Муха без глава“. Предстоящите им планове включват обучителен семинар за невроразнообразни хора на работното място.

Д-р Владимир Сотиров е психиатър, управител на център „Адаптация“, с почти 30-годишен опит в работата с възрастни пациенти. Започва да диагностицира и лекува, „с цялата условност на тези понятия“, ADHD преди

около пет години. Първоначално работи с чужденци, които са диагностицирани извън България и имат нужда да продължат терапията си тук, впоследствие - и с български пациенти.

„Как така точно аз ще имам ADHD, сигурно съм просто мързелив“, мисли си Георги, когато научава за съществуването на ADHD и започва да разпознава себе си в симптомите.

Той е на 32, получава диагнозата преди три години и споделя, че оттогава е направил повече за себе си, отколкото през целия си

живот досега. Пътят му до това да се погледне с разбиране и да започне да реализира дълго отлагани цели в професионален и личен план обаче е „дълъг и изпълнен с множество бърнаути“.

В гимназията успява да се справя само ако има много притискащ краен срок, което редовно го води до свръхизтощение. Не може да разбере защо другите се справят, а той трябва да стои часове наред, взирайки се в домашните си до 4 сутринта. В опитите да компенсира усещането за неудовлетвореност в един момент се обръща към алкохола. „Любопитен факт - половината от хората с неразпознато ADHD ще развият зависимост в някакъв период от живота си“- прочел е наскоро. В разговора ни често вмъква любопитни факти от различно естество.

Оказва се, че причината за трудностите му в училище се дължи на особености в екзекутивната функция (изпълнителските умения) на неговия мозък - една от основните характеристики на ADHD.

На практика се изразява в това, че на човек му е много по

трудно да извършва неща, които не са крайно спешни или просто не са му интересни в момента. Също така среща трудности при разделянето на задачата на изпълними малки части, както и при превключването между различни дейности. Нерядко се стига и до т.нар. парализи, мотивационни дупки, при които дори задачата да е интересна, човек не може да я започне.

„Мързел“е мързелив термин, казва Радост. Винаги зад него има незадоволена нужда или пречка, която не може да бъде преодоляна.

Приели сме, че е нормално не всичко да ни е интересно през цялото време и докато повечето хора успяват да се мотивират от външни фактори, то при хората с ADHD това изисква много повече усилия. Освен че са посклонни да правят асоциации, те имат и сензорни различия в различни степени - например свръхчувствителност към шум, светлина, миризми, допир и др.

„Когато това, че лампата е твърде силна, не ти е проблем, имаш повече капацитет да се справяш, с каквото трябва да се справиш. Това не означава, че другите хора нямат проблеми. Просто разполагат с повече ресурси да ги решават“, казва Георги.

Радост обяснява как невротипичният мозък създава невронни връзки: „Като да стигнеш от точка А до точка Б по най-бързия възможен път. Вървиш бързо, игнорираш излишното, пътуването отнема час. Изморил си се, но си стигнал, имаш енергия да правиш други неща. Невроразнообразният мозък ще хване селските пътища. И те криволичат - ще забележи всичко по пътя, но ще пътува 5 часа. И накрая е много изморен. И сега - аутистите ще видят всичко, те няма да спрат, за да разглеждат цветенцата, но ще запомнят, категоризират, ще си направят списък на всичко, което са видели. А приятелите им с ADHD ще слязат от колата, ще си наберат цветя, ще ги забравят, ще хукнат нанякъде другаде.

Aутистите ще сe изнервят: „Нали трябваше да пътуваме 5 часа, пътуваме 15 минути повече, какво е това нещо!“Но накрая всички са поели повече информация и са по-уморени. И може да не могат веднага да разкажат за пътуването по разбираем начин, защото са се претоварили от информацията, която са обработили. Затова примерно аутистите често имат shutdowns, спират да говорят, затварят се в себе си - защото са престимулирани от околната среда и невроните имат нужда да се успокоят. Затова виждаме и по-високи нива на стрес, по-високи нива на адреналин и кортизол - и при аутисти, и при хора с ADHD.“

Когато се натрупат твърде много „дразнители“отвън или отвътре, намалява капацитетът за справяне с изискванията на средата. Не само служебните задължения, но дори елементарни ежедневни дейности могат да станат непоносими. За да избегнат социално отхвърляне, някои хора успяват да „маскират“състоянието, често несъзнателно, като копират поведението на невротипичните хора, но на цената на емоционално прегаряне, тревожност, депресия. И тъй като не е неестествено човек с депресия да има намалено внимание, се затруднява установяването на първопричината.

Критики прегаряне маскиране

„Травмата е, че още докато сме деца, много често ни се казва: „Няма как да чувстваш нещата по начина, по който ги чувстваш, защото светът не е такъв. Тоест няма как да е толкова шумно или светло, няма как да

ти пречат тези хора, няма как да не може да се концентрираш за това време.“Ние все пак сме социални създания и е много трудно, когато целият свят ти казва, че начинът, по който съществуваш, не е възможен и не съществува, и ти да не се усъмниш във възприятията си“.

Американски професор по психиатрия изчислява, че ако на едно дете по три пъти в час му се правят забележки като „Стой мирно“, до края на средното си образование то ще е получило над 20 000 негативни коментара за поведението си. Но както и хиперактивността (в тялото или в мозъка) не е единствената черта на ADHD, така и това не е единствената критика. Често хората с ADHD от деца са чували за себе си, че са мързеливи, невъзпитани, безотговорни, като цяло - неадекватни на социалната ситуация, в която се намират.

Как това ни се отразява и как се живее с аутизъм и ADHD в такава социална среда? „Трудно“, отговаря Радост. „Високите нива на самокритика, бърнаут, тревожност, депресия до голяма степен се обуславят от това как ни възприемат от околната среда и какво ни казват, когато сме деца. Какви етикети ни залепят. На мен ми казваха, че не ми пука за останалите, че нямам емоции, защото не плача, когато трябва да се плаче, не казвам „Здравей“, когато това се очаква. И си растях с убеждението, че има нещо грешно в мен. Което е унищожаващо за едно дете, особено дете, което не разбира емоциите в контекстуалната им форма, но абсолютно ги чувства в тялото си.“

Симптоматиката при ADHD може да бъде много различна не само между различните форми на състоянието (с хиперактивност, с липса на внимание и смесена), но и между различните им проявления при хората, а често - и в един и същ човек.

Това, което можем обаче, е да работим върху средата и културата си, лекувайки психичното здраве колективно, признавайки преживяванията си, без да ги патологизираме.

Дисрегулацията на вниманието може да се проявява не само чрез неговия дефицит, а и като хиперфокус, сензорните различия могат да бъдат и хипосензитивност - да преживяваш стимулите от средата на по-ниско ниво. Тоест възможно е звукът на преминаваща кола да те фрустрира повече от приетото, но също е възможно и изобщо да не регистрираш промените в средата.

Георги е пример за погрешните схващания около диагнозата. Масовата представа е, че като проблем с концентрацията това е проблем например с четенето. Той обаче се научава да чете на 3 години. Терминът е хиперлексия и той го отдава на това, че мозъкът му много по-лесно възприема текст, отколкото обработва звук. И макар че хиперлексията също е невронетипична - тоест при повечето хора не е така - едва ли някой би я сметнал за проблем.

„Това показва и как компенсираме, обяснява Радост. Защото ето - като не чуваш добре каквото ти говорят, се научаваш да четеш много бързо, налага ти се. Дислектиците, които не могат да четат, се научават да запомнят информацията по-бързо и да се преструват, че могат да четат. Защото ти се опитваш да влезеш в една стереотипна норма, която ти налагат в училище.“

Кога една особеност се превръща в дисфункция - според д-р Сотиров много често това зависи именно от изискванията на средата.

Една от предпоставките за диагнозата ADHD при възрастни е, че симптомите трябва да ги е имало в училищна възраст. Училището въвежда нов за децата социален контекст, в който изискванията към тях да контролират импулсите си, „да внимават“, „да са послушни“рязко нарастват.

„И въпросът е дали

Майкъл Фелпс,

Американският плувец спортистът с най-много златни олимпийски медали за всички времена, е диагностициран с ADHD, когато е в шести клас. За него било предизвикателство да „стои мирно“в клас, но след училище успявал да плува в басейна по три часа, без да спре

трябва да направим децата „като другите“, или да приспособим средата към особеностите им - да адаптираме учебната програма, подхода, методите. Не да приспособим децата към рамката, а да направим рамката гъвкава.

Тоест да въведем индивидуалния подход, за който толкова много говорим.“

Разстройствата в психиатрията са био-психо-социално обусловени - тоест освен биологичните и психологичните фактори, определящи са и социалните. Възможно е човек да живее с непроявено ADHD, съответно без страдание, особено когато средата е била приемаща и неговите особености не са посрещани с критика. В такъв случай няма да има основание за диагноза, най-малкото защото човек няма да е потърсил.

„Ако един артист има ADHD, аз мисля, че никой няма да забележи. Това ще е част от неговата артистичност, харизма. Всички ще казват колко интересен, непредсказуем е той“, казва психиатърът.

Нашата култура е ориентирана към постижения - учат ни да изкарваме оценки, да постигаме все по-високи резултати. И този културологичен натиск все повече нараства. „Когато поставим един невронетипичен човек в такава среда, изведнъж той се оказва с разстройство - тоест не е като повечето, не е като другите. А поставен в друга среда, не толкова конкурентна, по-толерантна към индивидуалните характеристики, която не поставя кратки срокове, няма натиск отвън, изведнъж същият този човек се оказва без разстройство.“Затова е много важно хората, които имат такива особености във функционирането на ума, от малки да бъдат насочвани към подходящи за тях професии. Да могат да намерят своята среда и

занимание, в което да се чувстват комфортно, така че това да не се превръща в проблем.

По време на пандемията някои от пациентите с трудности в концентрацията споделят, че работата от вкъщи им се е отразила страхотно, защото им е позволилa да са хаотични и разпилени, без някой да ги упреква за това. Имало е обаче и такива, за които това е било трудно време, защото имат нужда от рамка, която да ги структурира, а на работа са имали добър пряк ръководител, който ги подсеща, подканя и следи за сроковете вместо тях. Нещо като „помощен аз“, с когото са работили в добър тандем.

„Например вече се говори не само за психотерапевт, а за коуч, наставник, който да помага на хора с такива трудности със структурирането. Те наистина имат нужда от подкрепа.“

Хората с ADHD „по-слаби“ли са от останалите, не могат ли просто да се постараят повече? Според Георги, „когато ги поставиш в среда, която ги подкрепя, нещата изглеждат различно“.

Последното важи за всички хора, разбира се. И тук идва общността.

Радост разбира, че е аутистична, докато работи с деца аутисти в едно училище в Англия и започва да разпознава симптоматиката и при себе си. „Чудех се защо казват, че тези деца са странни, за мен нямаше нищо странно в тях.“Впоследствие невроразнообразни колеги в екипа ѝ дават по-задълбочена информация за състоянието, подкрепят я с насоки. Тя се присъединява към общност, в която на състоянието се гледа не в медицинския смисъл на „болест - лечение“, а през социалния модел - „ок, така работят мозъците ни, как да се адаптираме, но да адаптираме и средата, за да можем да живеем добре“. Общността й помага да се утвърди като личност, да разбере себе си и да има увереност в социални ситуации. „Когато видях, че има други аутисти, които не „маскират“, разбрах, че мога и аз. Прибирайки се в България, Радост иска да пренесе модела и тук.

В началото са двамата с Георги, впоследствие към екипа се присъединява още един човек. Получават малко финансиране от фондация „Билитис“, с което започват да провеждат общностни срещи и организират първия в България форум, посветен на невроразнообразието.

С дейността си като фондация искат да вдигнат нивото на осведоменост в обществото, включително чрез обучения на компании и НПО сектора. „Искаме да покажем, че съществуваме, че няма нищо грешно с нас, че хората от спектъра не сме само дечица, порастваме“.

Съответно и ако работната среда е запозната с този различен начин на функциониране и се адаптира към особеностите на хората, чувствайки се приети и спокойни, те могат да бъдат и много по-полезни.

„Търсенето на допамин може да е под всякаква форма, не е задължително да е нещо патологично“. казва Георги. На работа той е, човекът, към когото колегите му се допитват за неща извън тясната си специализация. „Защото съм виждал много неща, защото са ми били интересни, задълбал съм и през годините тези знания и опит се натрупват. Това важи и за хобитата ми извън работа.“

Общностните срещи дават пространство за обмен и подкрепа и човек да не се чувства сам. В момента срещите се провеждат редовно всяка първа неделя на месеца. Все повече хора разбират за тях и се присъединяват. На живо засега идват предимно млади хора, а във фейсбук групата се включват и по-възрастни, включително родители на деца с ADHD и аутизъм. Има и един интересен „вид“- невротипични деца на невронетипични родители. В групата се обменя информация - от това къде има психолози и психиатри, запознати с темата, какво е медикаментозното лечение в България, дали „работи“, до съвети за добри шумоизолиращи слушалки и техники за концентрация.

ADHD - диагнозата на деня

Човек или не е чувал за ADHD, или е чувал малко („това не беше ли да не можеш да четеш?“), или знае шегата „Всички имат ADHD“. Популярността на термина расте и това е причина за самодиагностициране и търсене на отговори.

Д-р Сотиров отдава интереса към темата на индивидуалната свобода, която имаме днес, и на общата тенденция човекът да се подобрява - носим очила, протези, взимаме субстанции, за да подобрим функционирането си, включително и ментално.

От гледна точка на диагностицирането според него е налице тенденция установени затруднения (или дори особености) във функционирането да се концептуализират като „раз

стройство“, без концепцептът за ADHD да е докрай изучен и обособен от науката“.

„Вероятно има „истинско ADHD“и „подобни състояния“. Вероятно „истинското“е нещо, което започва в детството - невроразвитийно разстройство, свързано с особености във формирането на определени структури на мозъка. И би трябвало да можем да го установим по някакъв надежден научен метод, включително използвайки достиженията на невронауките. Обаче за съжаление такъв метод - невроизобразителен или лабораторен - ние не сме открили да съществува.“

„Болестта“на психиатрията е, че превръща в диагноза всяка човешка абнормалност. „Ние поставяме диагнози на всяка особеност във функционирането, която прави човека различен от другите, дори и да не страда. Можем да го разпознаем като човек с разстройство само защото не отговаря на статистическата норма.

Когато отправната точка за оценката ни е норма, налагана отвън, от изискванията на културата, границите на „разстройството“стават прекалено меки, дори флуидни, точно както са меки, почти флуидни нормите на съвременните общества, в които практически понятието за „норма“е отменено.“

Но с цялата условност и на двете понятия, „недиагностицираното ADHD“е предпоставка за страдание в масовата среда, казва Сотиров. Независимо от научните спорове, щом има страдание, помагащите професионалисти са длъжни да предложат помощ - чрез психотерапия, социотерапия и/или медикаменти.

В „Адаптация“са изготвили протокол за оценка, който да им даде сигурност, че диагнозата, която поставят, е вярна. Използват международния въпросник Diva-5, провеждат клинично интервю и след това поставят тестове, за да установят обективното състояние на вниманието и паметта.

„Това са хора с особености във функционирането, които не могат да бъдат преодолени, защото са част от тяхната личност - устойчиви характеристики, с които те ще минат през живота. И тогава приспособяваме средата. Това е основен принцип в рехабилитацията - смяната на контекста.“

Когато генерална смяна или промяна не е възможна, може да се прибегне до медикаменти. Едно от двете лекарства, които се предлагат в България, е амфитаминопроизводно, без да има kick-ефекта на дрогата - това е причината да не е търсено на черния пазар, казва той.

„Фармакологичната терапия е лесно достъпна и наистина това е част от причините да става толкова популярна.“Отделна е и темата със свръхмаркетирането от страна на фармацевтичните индустрии. Тези медикаменти наистина помагат по отношение на концентрацията, но няма кой да направи такъв маркетинг и на другите подходи, казва психиатърът. Според Георги лекарствата помагат на фокуса, но не и за емоционалната регулация.

„Не можем да лекуваме психичното здраве, ако виждаме проблем в начина, по който мозъците и телата ни се адаптират към високо травмиращи ситуации, за да оцелеят“, казва Радост. „Това, което можем обаче, е да работим върху средата и културата си, лекувайки психичното здраве колективно, валидирайки преживяванията си, без да ги патологизираме.“

А Георги допълва, че много от нещата, които биха направили живота на невроразнообразните хора по-лесен, могат да направят по-лесен живота на всички.