Хореографката Галя Борисова за танца като градинарство
СС над 50 представления зад гърба си, играни на различни сцени и фестивали в Европа и САЩ, Галина Борисова е едно от най-трайните и ярки присъствия на българската съвременна танцова сцена. Независимо дали сама застава под прожекторите като соло изпълнител, или прави крачка встрани и заема изцяло позицията на режисьор и хореограф, представленията ѝ винаги провокират с концептуалните си решения, прецизната работа с детайла, актуалното си звучене и елегантното чувство за хумор.
Предпоследният ѝ проект — дуетът „Есмералда и Раймонда“, създаден съвместно с Теодора Попова, с която си партнират и на сцената — бе отличен с две награди ИКАР 2024 за съвременен танц и пърформанс: на професионалното жури и на публиката. Именно той е и едно от тринадесетте събития, включени в програмата на Българската танцова платформа, която Международния фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“представя за четвърти път от 16 до 19 май.
Междувременно в Народен театър „Иван Вазов“се състоя и премиерата на най-новото представление на Галя Борисова — „Хипотетично“. В него участват Анета Иванова, Велислав Павлов, Елена Димитрова, Кире Гьоревски, Пьотр Кшемински и Стефан А. Щерев, а проектът е едно от трите заглавия, които се реализират на сцена „Апостол Карамитев“в резултат от Отворената поканата за артистични идеи, която Народният театър отправи към професионалисти от полето на театъра и различни сфери на изкуството.
Най-новото ù представление — „Хипотетично“, в момента се играе в Народен театър „Иван Вазов“, a „Есмералда и Раймонда“е част от фестивала „Антистатик“
Все още ли се определяте като „хореограф мутант“или вече бихте описали разрастването си като автор с други понятия?
Когато започнах да се занимавам със съвременна хореография, бях като постмодернистите: исках да отхвърля предишни практики и да започна начисто. Десет години бях учила класически танц и знаех, че искам да правя нещо различно. Бях сигурна какво не искам да правя, но обратното не ми беше особено ясно. Сега осъзнавам, че това усещане е било интуитивно, но му е липсвало основа от знание и теоретичен опит. Тази яснота си я набавих сама по-късно с преводи от чужди източници. Работех по метода на импровизацията, търсейки начин да не повтарям стилове и техники. Интересно ми беше композирането, измислянето на драматургия, която не стъпва на логика, разказ, история. Получи се някакъв „панически“и „неудобен“танц, както в Нидерландия описаха първото ми самостоятелно представление като хореограф — A Never Ending Story.
По това време в танца все още много се танцуваше и като човек, изучавал танц от малка, ми беше приятно да изтощавам тялото си. Така дълго време сама си бях лепната етикета „мутант“. Но днес, особено след премиерата на „Хипотетично“, си мисля, че мога да се самоопределя като практик и постмодерен реалист. Това представление изцяло излезе от границите на танца, ако такива въобще все още има за някого. Даже вече ме наричат „режисьорката“и това е много забавно. Може би вече не е модерно да се мутира, по-скоро се хибридира. Всъщност то е едно и също, но в различни области — първото е в градинарството и генетиката, второто е при автомобилите.
Ще дам пример. Човек иска да създава различни сортове — например в градинарството, за да даде на растението по-устойчиви характеристики, или да даде нов живот на някакво старо или почти умряло дърво. В изкуството си мисля, че може да се процедира по същия начин. Можем да генерираме смисъл чрез алтернативата на — обобщено казано — традиционния реализъм; да се интересуваме от нови неща и провокации; да смесваме; да надграждаме; да мутираме; да използваме различни подходи; да се съотнасяме към различни практики; да не робуваме на наследство или най-лошото — да копираме както лоши, така и добри практики (copy-paste културата). Така всеки човек може да предложи своето присъствие на образован или интуитивен артист, или зрител, който при всички положения ще тества поне веднъж нещо ново и различно. И ако
дойде отново да гледа, значи си вършим добре работата, създали сме нещо практично и успокояващо.
А какво цените най-много в резултата от работата си?
Постижението, а не самото щастие, което евентуално идва с него. Знанието или това да мислиш самостоятелно има истинска стойност и известна полезност, независимо дали хората го ценят. Да извлечеш практична полза от нещо. Това ми е старанието напоследък.
В какви посоки „мутирате“и се „хибридирате“през последните години?
В работата все повече използвам текст, понякога импровизирано говорене, индиректни послания без ясни смислови връзки, нещо като словесна еквилибристика, внезапна смяна на посоката, но без да се заобикалят неудобните въпроси и без да се губи равновесие. Харесвам и пестеливостта в хореографирането и настойчивата повторяемост на движенията, иронията и най-вече дистанцираното присъствие, нещо като извършване на дейност без постоянна мисъл (нали така си живеем вече…). Иска ми се да не доминира нищо — нито текстът, нито танцът, нито музиката, нито сценографията, нито реквизитът и т.н. Нещо като опит за демократизиране на изкуството.
В личен план — все по-внимателно си подбирам приятелите и хората, с които работя, устоявам, споря, противопоставям се и не се разколебавам при вземането на решения. Изнервят ме неграмотността, бавното осъзнаване и излишната суета.
Една от темите, която периодично се появява като червена нишка в творчеството ви, е тази за познаването и отношенията с предходните образци в изкуството. Защо е важно то за вас като автор?
А как човек може да живее без знание и практика? Винаги съм се зареждала от други професии, например: литература, история, политология, генетика, ядрена физика, технологии, теология…
Аз не мисля, че слагам червени линии, обичам да нарушавам и едновременно да спазвам правилата, не си поставям излишни прегради. Опитвам се да имам конструктивен характер и да съм на правилното място в точния момент.
За ефимерно изкуство като танца въпросът как го помним в лично качество — достоверно или емоционално, както и как го пазим и предаваме между поколенията, е жизненоважен.
И двете, мисля си, са важни — дистанцираното присъствие, за да може публиката да реагира и да бъде въвлечена емоционално. Оголената чувствителност е много важна като заряд, но фактите натежават, няма нужда от патос. Надявам се, че опитът така или иначе винаги се предава по косвен или директен начин. Не само чрез преподаване, но и чрез спонтанно или умишлено свързване в официални или неформални конфигурации. Вярвам в съратничеството, казано на архаичен език, и в сътрудничеството като начин за диалог, но не вярвам в колективите — те са „сборище на отчуждени индивиди“.
В представлението „Есмералда и Раймонда“сама се качвате на сцената заедно с Теодора Попова. Как въвличането ви и като изпълнител променя работата ви като хореограф? И как решавате кога да участвате и кога да направите крачка встрани и да заемете изцяло „всевиждащата“позиция на хореограф?
Не бях правила дует и съвсем съзнателно си казах, че това ще е интересно. Трудно беше с този проект, имахме много кратки срокове и трябваше да взимаме много спонтанни решения. Иначе винаги съм обичала да правя сола за себе си, там контролът и изтощението са толкова големи, нещо като мазохизъм е. Но ако резултатът е добър, си щастлив. През годините работих повече с артисти с различни умения, отколкото с профилирани танцьори, както и ми харесва да се работи с по-големи групи от хора, но това е доста изморително.
В мои представления, които не са камерни, не участвам, защото така се ощетява работата ми като хореограф и режисьор. Признавам си обаче, че и много обичам да бъда изпълнител, там си даваш сметка какво може и какво не може.
В представленията си често си служите с чудесно премерени дози ирония и самоирония. Какво ви дава това изразно средство?
По този начин казвам неща, които са трудни да ги изречеш в живота — например да критикуваш публично, това може да го правиш на сцената като позиция, да обсъждаш спорни и сериозни неща по един по-лесен и безотговорен начин. Освен това иронията и самоиронията ме зареждат, мисля си, че зареждат и другите. Кой иска да живее само с драми и трагедии? Както майка ми казва: „Животът е толкова труден, че няма нужда да си причиняваме още мъка.“
За какви развития на съвременната сцена в България мечтаете? Какво ù липсва сега и как искате да изглежда след пет или десет години?
През 2025 г. ще станат 40 години, откакто се занимавам професионално с танц и съвременни сценични форми. Нещата се променят бавно, но се променят. Сега има много по-добри условия. Когато започвах в средата на 80-те, бяхме малцина и нямаше никакви възможности да се работи на свободна практика. Сега ужким има повече „играчи“, повече пространства, повече програми за обучение, повече възможности, повече пари (ако не се връщат отново в бюджета, защото не били изхарчени), но въпреки това усещането е за нестабилност, рехавост, съмнително качество, деградирали авторитети и липса на интерес. С малко изключения, разбира се, но все пак трябва да се подчертае, че имаме и малцина, които изцяло се вписват в международната практика. Основен проблем за мен е, че няма дългосрочно планиране и визия за това какво ни е приоритет, сроковете за кандидатстване за субсидии и отчети са неадекватни, има лоша организация и най-вече — липса на енергия.
Изкуството е спасителен пояс, може да се отпуснеш сигурно и да пътуваш необезпокоявано в усамотение, без да е необходимо даже да излезеш на палубата. Може да знаем къде е хоризонтът, без да излизаме от къщите си.
Интервюто взе Ина Дублекова